Решение № 13696 от 08.08.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13696 гр. С., 08.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20231110105565 по описа за 2023 година

Предявен е иск от Д. Д. Г., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ж.“ № 22А, бл.

225, вх. В, ет. 4, ап. 7, срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: ******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ № 38, офис 4, по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10 ЗПК вр. чл. 19 ЗПК и вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане, по договор за кредит ******/31.10.2022 г.

Ищецът твърди, че страните сключили процесния договор на 31.10.2022 г. за сумата от 1 500 лв. със срок на погасяване от 24 месеца, като уговорили, че ищецът дължи и такса за разглеждане от 362,39 лв., както и че процесната клауза е нищожна поради нарушаване на закона и на Д.те нрави и е неравноправна като неиндивидуално уговорена. Сочи, че таксата за разглеждане е свързана с услуга относно усвояване на кредита, забранена съгласно чл. 10, ал. 2 ЗПК. ГПР на договора е неправилно изчислено, тъй като същата такса не е включена в него, което неправилно изчисление води до противоречие на Д.те нрави, след като потребителят умишлено е въведен в заблуждение относно финансовата тежест на кредита.

В срока по чл. 131 ГПК „ЮтеКредит“ ЕООД оспорва допустимостта на иска при липса на правен интерес, след като не е упражнил правото си на отказ и е ползвал кредит от ответника без възражения срещу процесния договор. Сочи, че ГПР по договора е правилно изчислен и не надвишава границата по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва, че таксата за разглеждане е такса за усвояване, каквато не била предвидена в процесния договор, а процесната такса била включена в общите разходи по кредита за потребителя. Навежда, че процесната клауза е индивидуално уговорена, тъй като потребителят при сключване на договора от разстояние избрал сумата на кредита и срока на погасяване, като таксата за разглеждане се променя при промяна срока за погасяване на кредита. Прави недопустимо възражение за прихващане с претендирани от него вземания по процесния договор, имайки предвид, че в случая е предявен не осъдителен иск, а установителен иск, тоест със спорния предмет на делото не може да 1 бъде извършено прихващане.

В срока по чл. 131 ГПК и при условията на евентуалност, че горното възражение не бъде прието за съвместно разглеждане с първоначалния иск, както е сторено с Определение от 16.06.2023 г., са предявени следните насрещни искове от „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: ******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ № 38, офис 4, срещу Д. Д. Г., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ж.“ № 22А, бл. 225, вх. В, ет. 4, ап. 7, че ответникът дължи на ищеца следните суми: иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1333,55 лв., представляваща главница по договор за кредит ******/31.10.2022 г., ведно със законната лихва от 06.06.2023 г. до окончателното изплащане; иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 60,15 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 17.01.2023-08.03.2023 г.; иск по чл. 33, ал. 1 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от284,35 лв., представляваща лихва за забава за периода 17.01.2023 г. - 05.06.2023 г.

Насрещният ищец твърди, че процесните вземания са станали предсрочно изискуеми с оглед изпращане на писмо до Д. Г. на 08.03.2023 г., след като ответникът не заплатил две месечни погасителни вноски – от 17.01.2023 г. и 08.03.2023 г.

В срока по чл. 131 ГПК Д. Г. оспорва насрещния иск поради твърдяна от него недействителност на процесния договор. Налице било скрито оскъпяване на кредита с оглед начислени редица такси за допълнителни услуги във връзка с договора, включително и такса за разглеждане, които такси не били включени при формирането на ГПР по договора.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Неоснователен е доводът на ответника, че предявеният иск бил недопустим при липса на правен интерес за ищеца, който не упражнил правото си на отказ в 14-дневен срок и ползвал кредита без възражения. По правило установителният иск за нищожност на договорни клаузи не се погасява по давност и служи за създаване на яснота и определеност в отношенията между страните по договора за кредит, в частност за установяване дали съответни договорни клаузи са валидни и пораждат правно действие между същите страни, които в този случай следва да съобразяват процесуалното и извънпроцесуалното си поведение с произнасянето на съда по този въпрос, обективирано във влязъл в сила краен акт по същество на спора. Поради това за ищеца съществува правен интерес да предяви иска по чл. 26 ЗЗД.

По първоначалния иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД ищецът Д. Г. следва да докаже сключен между него и ответника договор за паричен заем със соченото в исковата молба съдържание, а ответникът – че процесният договор съдържа валидни и равноправни клаузи, както и своите възражения.

По насрещните искове ищецът „ЮтеКредит България“ ЕООД следва да докаже:

1. Наличието на валидно облигационно правоотношение между страните въз основа на договор за потребителски кредит; 2. Усвояване на главницата по кредита в пълен размер от ответника; 3. Размерът и изискуемостта на процесните вземания. В доказателствена тежест на ответника при установяване на горните обстоятелства е да докаже погасяване на дълга, както и своите искания и възражения.

По делото е отделено за безспорно, че между страните е сключен от разстояние договор за кредит ******/31.10.2022 г. при уговорен ГПР от 49 %, по силата на който ищецът е усвоил сумата от 1 500 лв., със срок на погасяване от 24 месеца, като в 2 договора е уговорено, че ищецът дължи и такса за разглеждане от 362,39 лв.

Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор на основание § 13, т. 1 ЗЗП, съгласно чиято разпоредба „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не се предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Не са налице данни, опровергаващи потребителския характер на договора за финансиране и задоволяване на нуждата от потребителски блага.

Неоснователен е доводът на ответника, че процесната такса за разглеждане не била такса за усвояване, каквото не била начислявана и удържана от ищеца при сключването на процесния договор за кредита.

Съгласно процесния договор таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата такса в размер на 362,39 лв. бива възстановена от кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, приложение към процесния договор за кредит, в който е предвидено, че с оглед избягване на всякакви съмнения таксата за разглеждане се дължи изцяло при предсрочно погасяване на кредита и при предсрочно прекратяване на договора независимо от причината за прекратяването.

С чл. 10а, ал. 1 ЗПК се цели покриване на административни разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.

Такива допълнителни услуги не са действията по предоставяне и управление на кредита, които са безплатни за потребителя съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК (Решение № 3991 от 4.06.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 16508/2018 г.; Определение от 30.09.2020 г. по ч.гр.д.№ 7500/2020 г. на СГС; Определение от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 9557/2019 г. на СГС; Определение по ч.гр.д. № 6835/2018 г. на СГС).

Процесната клауза противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а в случая кредитодателят изисква заплащане на допълнителна такса за отпускане на кредита с оглед неговото по-бързо усвояване от кредитополучателя.

Уговорката за заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит е нищожна, както и неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза въвежда възникването на допълнително задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а във връзка с побързо отпускане на кредит. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на принципа за справедливост и Д.те нрави, което води до нищожност на клаузата.

Основателен е ищцовият довод, че с уговорената клауза се цели заобикаляне на законово предвидения максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.

Следователно лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – 3 арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение и липса на основание за дължимост на това вземане (чл. 19, ал. 5 ЗПК и Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г.).

Сам ответникът признава, че таксата за разглеждане била включена в ГПР, а по гореизложените съображения ГПР не бива да бъде формиран от сума за такса за разглеждане. Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не съответстват на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и

11 ЗПК (Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. на СГС, ІІ-А възз. състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. на СГС, III-Б възз. състав).

Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока с оглед общия размер на отпуснатия кредит.

Основната цел на така уговорената такса е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.

Процесната клауза не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като е част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.