Решение № 93 от 09.01.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Варна, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. Маркова при участието на секретаря Тодорина Ат. Т. като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело № 20243110115456 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба със обективно съединени искове на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1 от ЗЗД от страна на ищцата от И. С. Х., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, чрез процесуалния представител чрез адвокат Л. Б. от САК, против ответната страна „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, с управители Д.Н.и И.В., с процесуален представител юрисконсулт Г. Г...

В исковата молба се твърди, че на 21.02.2023 г., И. Х. сключила Договор за потребителски кредит №*** с ответното дружество, по силата на който ответната страна й предоставила в заем сумата от 4 000 лв. при фиксирани ГЛП от 23.33% и ГПР от 49.66%.

Ищцата следвало да внесе общо дължима сума от 5 400 лв., като сумата включвала главница 4000 лв. и лихва 1400 лв. На същата дата 21.02.2023 г. ищцата била задължена да сключи договор за предоставяне на поръчителство с „M.B. p.l.c.“ във връзка с договора за потребителски кредит и с оглед отпускането му „M.B. p.l.с.“ трябвало да обезпечи задълженията на ищцата по договора за потребителски кредит. Сумата, която трябвало да плати като възнаграждение за поръчителството възлизала на 4040 лв. Ищцата счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен, тъй като не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, както и договорът за поръчителство е нищожен, тъй като с него се предвижда кредитополучателят да плати възнаграждение на гаранта, което противоречи на добрите нрави, води до неравноправност, липсва основание за сключването му и е сключен като обезпечение на недействителна сделка. Ищцата сочи, че съгласно разпоредбата чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко 1 едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Тя твърди, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите /съгл. чл. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК/. Клаузата за обезпечение реално увеличавала печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на всички задължения по заема, потребителят ще трябвало да заплати и възнаграждението на гаранта. Затова посоченият в договора ГПР от 49.66 % не отговарял на действителните разходи, доколкото не включвал сумата за обезпечението. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Договорът за поръчителство само формално представлявал отделна гаранционна сделка, а в действителност се явявал част от кредитното правоотношение. Поръчителство не съществувало, а целта на сделката била да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, което представлявало нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл.

11, ал. 1, т. 10 3ПК. Доколкото в тези хипотези се целяло постигане на запретен от закона правен резултат, чрез използване на законни средства, то договорът за поръчителство бил нищожен на основание чл.26, ал. 1, пр. 2 33Д /т.е. поради заобикаляне на закона/ и обстоятелството, че той формално бил сключен с различен правен субект от кредитора, не можело да доведе до неговото саниране.

По договора за кредит ищцата погасила част от изискуемата сума в размер на 5424, 40 лв., като дължала остатък от 4195, 60 лв. Доколкото договорът за кредит бил нищожен, то ищцата дължала само чистата сума по кредита, а именно в размер на главницата, като останалата внесена от нея сума била без основание и подлежала на връщане от ответната страна, а именно сумата от 1424, 40 лв.

Предвид така изложените в исковата молба обстоятелства, ищцата моли съда да постанови решение, с което да обяви Договор за потребителски кредит №*** от 21.02.2023 г. за нищожен, както и да осъди ответната страна да й заплати сума от 1424, 40 лв., платена по Договор за потребителски кредит №*** от 21.02.2023 г. без основание. Ищцата моли също така да й бъдат присъдени направените по делото съдебни разноски.

В депозирания писмен отговор на исковата молба ответникът, чрез процесуалния представител заявява, че счита исковата молба за неоснователна. Ответната страна не оспорва, че с ищцата са сключили договор за потребителски кредит, с посочените в исковата молба параметри. Оспорва твърденията за нищожност на договора. Заявява, че поръчителството от М. Б.(М.) не е било задължително условие за сключване на кредитен договор. Кредитополучателят могла да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. По договора за гаранция ответното дружество не било страна и в настоящото производство ищцата не можела да претендира неговата нищожност или унищожаване.

2

Ищцата сама избрала поръчителя, посочвайки го в електронен формуляр и била информирана за дължимите такси. Запознала се с преддоговорната информация, съгласно която за сключването на договора се изисква поръчителство и потвърдила желанието си да сключи договора. Договорът за гаранция представлявал възмездна услуга от трето лице и разходът за нея не се включвал в ГПР. Ищцата имала правото да се откаже от договора в 14дневен срок, но не упражнила това свое право.

Предвид така изложените в отговора обстоятелства ответната страна моли искът да бъде отхвърлен, като й бъдат присъдени направените по делото разноски.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от представените по делото от страните писмени доказателства, а именно: Договор за предоставяне на потребителски кредит №*** от 21.02.2023 г.;

Преддоговорна информация /стандартен европейски формуляр/ от 21.02.2023 г.; копие на отговор от ferratum; удостоверение за наличие на задължение от 27.11.2024 г.; погасителен план към договор за кредит; Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на „Ф.Б.“ ЕООД; а и няма спор между страните по делото, че „Ф.Б.“ ЕООД и ищцата са сключили договор за потребителски кредит, по силата на който посоченото дружество е предоставило на ищцата в заем сума в размер на 4000 лв., която ищцата се е задължила да върне на 18 вноски, с дата на първа месечна вноска 23.03.2023 г. и крайна дата 14.08.2024 г., при лихвен процент от 23,33 % и дължима лихва от 1400 лв.; и годишен процент на разходите 49,66 %. Записано е в договора, че общият разход по средите е 1400 лв. В чл.4 от договора е вписано, че ГПР включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Посочената обща дължима сума по кредита /главница + лихва/ е от 5400 лв.

Съгласно чл.5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от M.B. в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която е прието от съда и неоспорено от страните. От същото, както и от проведения разпит на вещото лице, се установява, че във връзка със сключения договор за кредит ищцата е заплатила сума общо от 5424, 40 лв., от която: 1200, 90 лв. – главница; 1073, 46 лв. – договорни лихви; 180 лв. такси по договора и 2970, 04 лв. за гаранция. Последната от сумите, платена за гаранция, е била заплащана от ищцата разсрочено, ведно с всяка погасителна вноски, като от „Ф.Б.“ ЕООД сумата е била превеждана на гаранта.

Горепосочените обстоятелства са безспорно установени по делото от представените писмени доказателства, като на база така установените факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи: Искът с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан. Сключеният договор за паричен кредит е потребителски, тъй като попада в 3 определението на чл.9 от Закона за потребителския кредит и относно него са приложими разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В настоящия случай съдът счита, че договорът за предоставяне на потребителски кредит №*** от 21.02.2023 г. е нищожен като противоречащ на императивна разпоредба на закона, а именно поради неспазването на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като посоченият в договора годишен процент на разходите не отразява действителният ГПР. Това е така, защото той не включва договореното възнаграждение по сключения договор за поръчителство, който е свързан с договора за заем. Изрично в чл.5 от договора за кредит е предвидено задължение за ищцата за обезпечаване чрез поръчителство от конкретно лице, което обезпечение е условие за сключването на договора за кредит и получаването на заемната сума. По делото не е представен договор за поръчителство с посочения в договора поръчител, но е доказано по делото, че такъв е бил налице, тъй като ответното дружество е превеждало суми на M.B., в качеството му на гарант, представляващи внесена от ищцата гаранция. Безспорно е доказано, че ищцата е внасяла с всяка от погасителните вноски по доковора за кредит и сума, представляваща гаранция. Освен това справка в Търговски регистър относно собствеността на ответното дружеството сочи, че едноличен собственик на капитала му в периода 2021-2025 г. последователно са били: М СЕФ.; М.ПЛС-М. и М. АГ – Ш.. е „И.А.М.т“ АД – дружеството заемодател. Видно е, че в случая поръчителския договор е бил сключен с М. Банк – М., което навежда на извод свързаност между заемодателя и дружеството–поръчител, но дори и такава да не е налице, то е безспорно, че във връзка договора с ответната страна, ищцата е заплащала възнаграждение за предоставено поръчителство. Възможността за отпускане на кредит в настоящия случай е била обвързана с договор за поръчителство. Предвид това посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, което налага изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР.

Очевидно посоченият в договора ГПР противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за заем не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. Затова предявеният иск с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване на недействителността на Договор за предоставяне на потребителски кредит №*** от 21.02.2023 г. е основателен и доказан и следва се уважи.

Относно иска с правно основание по чл.55, ал.1 от ЗЗД съдът счита следното: По делото е безспорно установено, че ищцата е заплатила по договора за кредит сумата от 5424, 40 лв. Предвид нищожността на договора и разпоредбата на чл.23 от ЗПК, съгласно която при нищожност потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, то платената от ищцата сума от 1424, 40 лв. се явява платена без основание. Предвид това ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 1424,40 лв. /728, 28 евро/.