Решение № 5057 от 04.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5057 гр. София, 04.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100507801 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 25013984/05.06.2024 г. на ответника Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, срещу решение № I-161-20122258/11.05.2024 г., постановено по гр. дело № 44891/2019 г. по описа на СРС, 161 състав, с което е уважен предявеният от Л. И. П. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК за признаване за установено по отношение на жалбоподателя, че не е собственик на дворно място с планоснимачен № 50 с площ от 854 кв. м., нанесен в кадастрален лист Б16-4-Б от неодобрения кадастрален план вилна зона **** в землището на кв. Гниляне на гр.

Нови Искър, идентичен с поземлен имот с идентификатор *** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК - гр. Нови Искър, както и на построената в дворното място двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 24 кв. м. с идентификатор *** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК - гр. Нови Искър.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение – поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда се довод и за неговата недопустимост поради липсата на правен интерес за ищцата от предявяване на иска, доколкото в нейна доказателствена тежест е да установи всички елементи от фактическия 1 състав на твърдяното придобиване на имота по давност в т. ч. и непрекъснато, явно, несъмнено и необезпокоявано владение, което тя не е сторила. В тази връзка посочва, че не е установена идентичност на процесния имот с имота, за който се отнасят показанията на разпитаните по свидетели П. и С., поради което не става ясно, че именно върху него ищцата и наследодателят й са упражнявали фактическа власт с намерение за своене, позовавайки се на наличието на непълнота в показанията им, които не са били съпоставени с останалия доказателствен материал. Оспорва като неправилен възприетия от първоинстанционния съд извод, че процесният и останалите имоти във вилната зона първоначално са притежавани от прадядото на свидетеля С., който впоследствие го е продал на бащата на ищцата. Твърди, че спорният имот не подлежи на възстановяване, поради което държавата е запазила правото си на собственост върху него, позовавайки се на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ. Счита за приложими по отношение на него и разпоредбите на чл. 77, ал. 6, т. 2 от Наредбата за държавните имоти от 1975 г. (отм.) и чл. 7, ал. 4 от Инструкция за приложение на правилника за държавните имоти, обн. ДВ, бр. 11.09.1953 г. (отм.). Посочва, че за първи път имотът е актуван с АЧДС № 07911/30.03.2012 г., но държавата е била негов собственик още преди съставянето на акта, с който само е констатирано възникнало в нейна полза право на собственост по силата на някои от визираните в ЗС способи. Обобщава, че през цялото време имотът е бил държавен, тъй като е предоставено право на ползване на граждани върху земите по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Счита за недопустимо доказване на факта на притежание на право на собственост и извършване на продажба да се извърши чрез свидетелски показания, позовавайки се на чл.

164, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения моли първоинстанционното решение да се обезсили, а при условията на евентуалност да се отмени, като предявеният иск се отхвърли.

Претендира и разноски, за което във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Л. И. П. е подала отговор на въззивната жалба, с която я оспорва. Излага доводи, че от нейна страна са доказани фактите, обосноваващи правния й интерес от отричане на правата на ответника, а именно: осъществено от баща й необезпокоявано владение в периода от момента на закупуване на имота през 1963 г. до смъртта му през 1997 г., след което владението е продължило и от нейна страна. Допълва, че правният й интерес произтича още и от факта на оспорване на собственическите й права от страна на ответника чрез съставяне на АЧДС № 07911/30.03.2012 г., както и чрез оспорване на правата й в хода на процеса. Поддържа, че за времето от закупуване на имота през 1963 г. по силата на частен писмен договор и установяване на владение от нейния баща И.К. до момента на съставяне на АЧДС № 07911/30.03.2012 г. е изтекъл продължителен период от време, като в тежест на държавата е било да установи удостоверената в него констатация, че се касае за имот, който няма друг собственик, което не е сторено. Твърди още, че въз основа на ангажираните по делото доказателства е оборена доказателствената сила на акта, а в тежест на държавата е било да установи основанието за актуване на имота. Оспорва да е налице твърдяното противоречие в показанията на разпитаните свидетели, за които счита, че в достатъчна степен установяват идентичност на имота, за който разказват, с процесния такъв, още повече, че в тяхна 2 подкрепа е и заключението по съдебно-техническата експертиза, установило, че същият е идентичен с поземлен имот с идентификатор ***. Поддържа, че установяването съществуването на изгубен частен писмен документ със свидетелски показания е допустимо по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита за неприложими цитираните във въззивната жалба разпоредби на чл. 77, ал. 6, т. 2 от Наредба за държавните имоти от 1975 г. (отм.), чл.

24, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 7, ал. 4 от Инструкция за приложение на правилника за държавните имоти - обн. ДВ, бр. 73/11.09.1953 г. (отм.). По изложените съображения счита обжалваното решение за правилно, поради което моли да се потвърди. Претендира разноски, за което във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като във връзка конкретно релевираните във въззивната жалба доводи, основани на твърдението, че за ищцата липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, поради което същото е недопустимо, въззивният съд ги намира за неоснователни по следните съображения:

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, или се позовава на фактическо състояние, или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат.

Съдът е длъжен до провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от 3 него и отричано от ищеца вещно право. Следователно, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията.

Както вече се посочи, съгласно задължителните разяснения, дадени с горния тълкувателен акт, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице още и в хипотезата, при която ищецът би могъл да придобие процесния имот на оригинерно основание при отричане на правата на ответника върху него. В случая, за да обоснове правния си интерес от предявяване на иска, ищцата твърди, че в периода от 1963 г. до 1997 г. от страна на баща й е осъществявана фактическа власт върху процесните имоти – поземлен имот и построената в него двуетажна жилищна сграда, без някой да е оспорвал правата му върху тях, а впоследствие след смъртта му до настоящия момент самата тя също ги владее, поради което отричайки заявените от ответника собственически права чрез съставянето на АЧДС № 07911/30.03.2012 г., както и чрез оспорването на исковата й претенция в хода на процеса, за нея възниква възможността да се позове на изтекла придобивна давност. Ето защо, съобразявайки горните тълкувателни разяснения, фактическите твърдения на ищцата в исковата молба и допълнителната такава от 24.09.2019 г. в т. ч. и тези за невъзможност от нейна страна да се снабди с акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка, както и установеното по делото съдът намира, че за Л. П. е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му, поради което постановеното по него обжалвано решение е допустимо. Нещо повече, за нея това е единственият път на съдебна защита, доколкото до отричане на правата на държавата тя не би могла да се позове на изтекла придобивна давност. Следва да се отбележи, че съображения в тази насока по идентичен казус са застъпени с решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което се приема, че ако обект на владение е имот, който е актуван като държавен или общински, за владелеца, който се позовава на изтекла придобивна давност, съществува правен интерес от отричане на правата на държавата или общината, предвид установения с § 1 от ЗИД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г.) мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти. До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния, респективно общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината. Това е единственият път на защита за такъв владелец, тъй като същият няма на разположение положителен установителен или ревандикационен иск за собственост предвид императивно установената от закона забрана за придобиване на собствеността на държавата или общината по давност. В този случай в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, а именно: продължило в срока по чл. 79 ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумцията за анимус по чл. 69 ЗС, като при проведено успешно доказване ответникът ще 4 дължи доказване на собственото си право. Ето защо, доколкото в конкретната хипотеза ищцата обосновава правния си интерес да се намеси в правната сфера на ответника именно позовавайки се на упражнявано от праводателя й И.К., респективно след смъртта му през 1997 г. и от нея самата владение на процесните имоти, в нейна доказателствена тежест е да установи осъществяването на тези факти. В тази връзка най-напред следва да се отбележи, че нито в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, нито в хода на производството пред първата инстанция ответникът не е оспорил осъществяването на посочените фактически обстоятелства по твърдяния от ищцата начин. Нещо повече, съвкупната преценка на ангажираните по делото доказателства – писмени, гласни и заключението по съдебнотехническата експертиза дава основание да се приеме, че това действително е така.