Решение № 3678 от 20.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3678 гр. София, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Камелия В. Славкова като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20241100505687 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №5687/2024 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „С.-п.х.“ ЕООД, ЕИК **** гр. София срещу решение №8537 от 26.07.2022 г постановено по гр.д.№73315/21 г на СРС , 177 състав , в частта, в която е признато за установено , че въззивникът дължи на Р. М. Х., ЕГН ********** със съдебен адрес гр. Стара Загора :

-на основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 128, т. 2 КТ сумата от 2160 лева – трудово възнаграждение за периода от 01.12.2020 г. до 31.03.2021 г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането ;

-на основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл.221 ал 1, вр. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ сумата от 700 лева – обезщетение в размер на еднократно брутно трудово възнаграждение поради прекратяване на трудовото правоотношение от страна на ищеца без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането ;

-на основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 595 лева – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за срок от 17 дни за 2020 г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането ; за които суми е издадена /частично/ заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №12390 от 23.09.2021 г по ч.гр.д.№33764/21 г на СРС , 177 състав . Решението се обжалва и в частта за разноските .

1

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС , тъй като претендираните от ищеца суми /за заплати/ са платени и надплатени с плащания по банков път , „Изипей“ и „Еконт“ . Лицето Т.К. е било касиер при въззивника е и извършвало плащания от негово име . ТПО е прекратено по взаимно съгласие , а не едностранно от ищеца по чл.327 ал.1 т.2 КТ . Трябва да се кредитират ССЕ и представените писмени доказателства . Не се дължи обезщетение по чл.224 ал.КТ .

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба и изразява съгласие с мотивите на СРС . Представените към въззивната жалба доказателства за преклудирани .

Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС връчено на въззивника на 17.08.2022 г и е обжалвано в срок на 31.08.2022 г /по пощата/ .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на посочената част от решението на СРС .

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното :

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като такива пороци в случая не се констатират . Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

От фактическа страна по делото е установено следното :

Между страните не се спори, че ищецът е бил служител на ответника на основание безсрочен трудов договор от 02.12.2019 г. и че това трудово правоотношение е било прекратено. По делото е представен препис от трудовия договор , от който се установява, че основното трудово възнаграждение на ищеца е било 700 лева и допълнително възнаграждение в размер на 0,6% за всяка година професионален опит.

Представен е и препис на заявление на ищеца от 31.03.2021 г., с което на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ уведомява ответника, че прекратява трудовото правоотношение, считано от датата на получаване. Видно от посочения входящ номер, заявлението е подадено на 01.04.2021 г.

Според заповед № 344 от 16.04.2021 г трудово правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие считано от 19.04.2021 г. . Заповедта е подписана от ответника и не е подписана от ищеца.

Представени са три броя разписки от системата за разплащания Easy Pay от дати 01.12.2020 г., 17.12.2020 г. и 22.01.2021 г. от които се установява, че на ищеца са заплащани различни суми. Наредител на тези суми е било трето по делото лице – Т.М.К.. Като основание са посочени съответно: „аванс от СПХ ЕООД“, „заплата от СПХ ЕООД“ и „заплата от фирма 2

СПХ ЕООД“.

Според платежно нареждане от 29.03.2021 г. на ищеца е заплатена сума пари от ответника, като е посочено, че основанието е „трудово възнаграждение в полза на СП Х. ЕООД.

Представени по делото са и други 8 броя платежни нареждания , от които се установява, че на посочените в тях дати ищецът е получавал суми от Т.М.К.. Като основания са посочени „служебен аванс от СПХ ЕООД“, „служебни пари от СПХ ЕООД“, „ПП“.

Според приетите пред СРС съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза вещото лице дава заключение, че трудовото възнаграждение, което ищецът е следвало да получи за периода от 03.12.2019 г. до 31.03.2021 г. е в размер на 8675,43 лева.

Отчетени са представените от ответника платежни документи, доказващи заплащане на сумата от общо 7300 лева. Към 01.04.2021 г. ответникът е бил в забава за заплащане на трудово възнаграждение за месеците януари и февруари 2021 г. Изчислени са размерите на претендираните възнаграждения. С допълнително заключение, вещото лице е изчислило, че по отношение на трудовото възнаграждение, ответникът е надплатил сумата от 5114,20 лева.

Според СРС не следва да кредитират така представената съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи , в частта, в която са посочени направените от ответника плащания за трудово възнаграждение за периода от 01.12.2020 г. до 31.03.2021 г.

СРС счита , че представените на вещото лице документи – платежни разписки и нареждания на л. 25 до 28 от делото пред СРС – не установяват заплащането на трудово възнаграждение към ищеца за посочения период. Изводите на вещото лице за заплатено трудово възнаграждение в размер на 7300 лева, респективно надплащане на сумата от 5114,20 лева са необосновани .

Според СРС съгласно чл.128, т.2 КТработодателят е длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. За уважаване на този иск е необходимо да се установят следните юридически факти: 1) наличие на валидно съществуващо трудово правоотношение между работника и работодателя, 2) полагане на труд от страна на работника и 3) липса на заплащане на трудовото възнаграждение. Доколкото в настоящия случай първите два факта са безспорни между страните, съдът ги приема за доказани и се концентрира върху третия факт. Доказателствената тежест за установяването му беше възложена на ответника при условията на пълно и главно доказване. За доказване на заплащането на трудовото възнаграждение на ищеца, от ответника бяха представени три броя разписки от системата за разплащания Easy pay и едно платежно нареждане. Тези доказателства не установяват при условията на пълно и главно доказване факта на изплащане на трудовото възнаграждение на ответника. На първо място, като задължено лице по трите разписки е посочено трето по делото лице – Т.М.К.. Видно е както от отговора на исковата молба, така и от служебно извършена от съда справка в търговския регистър, че управител и упълномощен да извършва действия от името на ответника е друго лице – Г.И.Г.. На следващо място с трите разписки са заплатени сумите съответно: 300 лева, 2000 лева и 3000 лева. Видно е от представения по делото трудов договор, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода е било 700 лева. Т.е. налице е несъответствие между 3 предоставените от това лице суми и трудовото възнаграждение на ищеца. На следващо място, въпреки че в две от разписките е посочено основание „заплата от СПХ ЕООД“ не е посочено за какъв период е направено това плащане и за кои месеци е изплатено трудовото възнаграждение. За последният документ – платежното нареждане от л. 28 от делото пред СРС – може да се направи извод, че сумата от 2000 лева е заплатена от ответника. И за този документ отново не е посочено за какъв период е изплатена сумата и същата не съответства на трудовото възнаграждение на ищеца, а като основание е записано единствено „тр. възнаграждение в полза на СП Х. ЕООД“. Това не позволява да се установи ясно каква е била волята на ответника-наредител. Съгласно чл.128, т.3 КТ и чл.270 ал.3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. Наличието на писмено съгласие за заплащане на трудовото възнаграждение по банков път не беше доказано в процеса. От ответника не беше представена ведомост за изплащане на трудови възнаграждения, което е единственият допустим по закон начин за изплащането им.

Според СРС поради всичко изложено ответникът не е доказал по безспорен начин , че е заплатил на ищеца дължимото му се трудово възнаграждение за периода от 01.12.2020 г. до 31.03.2021 г. включително. Видно от представения трудов договор, брутното трудово възнаграждение на ищеца е било в размер на 700 лева. За процесните четири месеца, това дава общ размер на дължимото му се възнаграждение в размер на 2800 лева. С оглед на това искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е основателен за сумата от 2160 лева и следва да бъде уважен в цялост.

Според СРС искът с правно основание чл. 221 КТ, вр. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ касае обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие в случая по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. В случая обезщетението се дължи , защото ответникът не е заплатил трудовото възнаграждение на ищеца за процесния период.

Съгласно трудовия договор на 01.02.2021 г. ответникът е изпаднал в забава за заплащане на възнаграждение за месец декември 2020 г., т.е. от този момент се е породило потестативното право на ищеца да прекрати трудовото правоотношение. В случая съгласието на работодателя не е необходимо, нито е необходим някакъв изричен акт от негова страна.

Наличието на евентуална заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание би имала единствено констативен, а не конститутивен характер.

Правоотношението се счита прекратено от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора – така чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. В случая това е станало с получаването от ответника на заявлението на ищеца на 01.04.2021 г. От този момент правоотношението е прекратено и не е възможно да бъде прекратено повторно .

Според СРС не могат да се споделят твърденията на ответника , че трудовото правоотношение е било прекратено със заповед № 344 от 16.04.2021 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ поради взаимно съгласие между страните. Тази заповед не е подписана от 4 ищеца, т.е. не е налице съгласие, а и трудовото правоотношение въобще не е съществувало към 16.04.2021 г. или към 19.04.2021 г. То е било прекратено на основание именно чл.327 ал. 1, т.2 КТ, поради което на ищеца се дължи обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение. Установено е , че същото е 700 лева, т.е. този иск е основателен за тази сума и следва да бъде отхвърлен за разликата до пълния предявен размер на сумата от 720 лева.

Според СРС искът с правно основание чл.224, ал.1 КТ касае парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. В случая от трудовия договор се установява, че ищецът е имал право на платен годишен отпуск в размер на 20 дни. За периода от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г. по делото не беше установено ищецът да е ползвал платен годишен отпуск, т.е. посочените 20 дни са били налични в цялост. При прекратяване на трудовия договор това обстоятелство не е променено, поради което съдът намира, че на ищеца се дължи обезщетение за платен годишен отпуск. Брутното месечно възнаграждение на ищеца възлиза на 700 лева. Тази сума дава среднодневно трудово възнаграждение в размер на 35 лева или 595 лева за претендирания период от 17 дни. Искът с правно основание чл. 224, ал.

Разпечатката съдържа 40 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e64f96cc-0b1a-43a7-9fbc-42892e2343bf