Решение № 474 от 26.10.2023, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 474 гр. Ловеч, 26.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА

ИГНАТОВА при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. МАРИНОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА ИГНАТОВА

Гражданско дело № 20234310100878 по описа за 2023 година

Иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

Постъпила е искова молба от Р. А. Б. от ***, чрез пълномощник адвокат Т. Ч., против „СИТИ КЕШ“ ООД – гр. София, в която се твърди, че на 27.10.2022 г. ищецът Р. А. Б. е сключил с ответното дружество договор за паричен заем № 755424, при размер на отпуснатия заем сумата от 1300.00 лева, като е уговорен следният погасителен план: 3 вноски, всяка от по 462.57 лева или общо сумата в размер на 1387.71 лева, при ГПР 47,47 % и годишен лихвен процент 40,05 %. Посочва се, че съгласно чл. 6, 6.1 „Други условия“ от договора, заемодателят е предвидил и клауза, според която заемателят следва в тридневен срок от подписването на договора, да представи обезпечение по ред, начин и условия, описани в чл. 33 ал. 1 от Общите условия. В случай на непредставяне на обезпечение посредством поръчител или банкова гаранция по т. 6.1, заемодателят предвидил автоматично начисляване на неустойка в размер на 535.29 лева. Посочва се, че вследствие на непредставянето на търсеното обезпечение, общият размер на задължението по сключения договор за паричен заем значително нараснал и заемателят следва да върне общо сумата в размер на 1923.00 лева, при което дължимата месечна вноска се променя изцяло и същата става сума в размер на 641.00 лева, дължима отново на 3 вноски, съгласно чл. 3, 3.6 от договора.

Ищецът счита, че начислената от заемодателя неустойка по чл. 6, т. 6.1 и т. 6.2 от договора, е нищожна, на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща и заобикаляща 1 закона, както и накърняваща добрите нрави. Позовава се на обстоятелството, че заемополучателят се счита уведомен за начисляването на така наречената „неустойка обезпечение“ още с подписването на договора, като нейната дължимост и изискуемост още не е настъпила. Изтъква, че целта на наложената забрана в чл. 26 ал. 1 от ЗЗД за накърняване на добрите нрави е с цел да предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Счита, че с нарушаването на този принцип се стига до извличане на допълнителна собствена изгода за ответното дружество, като правата на ищеца са нарушени.

На следващо място, ищецът се позовава на Закона за защита на потребителите и счита начислената неустойка за нищожна и противоречаща отново на добрите нрави, съгласно чл. 143, т. 19 от ЗЗП, като неустойката в размер на 535.29 лева е голяма част от отпуснатия кредит и заплащането й е в нарушение на принципите за добросъвестност и справедливост.

Посочва също, че предвидената клауза е и неравноправна, на основание чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като предвидената за заплащане неустойка е необосновано висока. Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на ЕС и на Съвета от 23.04.2008 г., както и на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по ТД № 1/2009 г., ОСТК. Счита, че се касае за клауза за неустойка, която излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и е нищожна. Излага доводи, че по този начин се заобикаля и чл. 33 от ЗПК, като в случая неустойката е уговорена като санкция за кредитополучателя при неизпълнение, но не на основното му парично задължение, а на задължение за предоставяне на обезпечение, чието изпълнение е трудно изпълнимо в уговорения кратък срок и условия, поради което счита, че целта на тази неустойка е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника.

Навежда твърдения, че клаузата за неустойка е нищожна и тъй като не е индивидуално уговорена, тъй като тя е част от самия договор, който е стандартен, бланкетен, при отнапред изготвени условия, и кредитополучателят по никакъв начин не може да влияе върху тяхното съдържание. Счита, че с клаузата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на тази сума е част от дейността по управление на кредита и следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Налице е нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като поради невключване на уговорената неустойка в размера на ГПР, същият не съответства на този, който се прилага от кредитора. Това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Въз основа на изложеното, ищецът моли да се прогласи за нищожна клаузата, предвидена в чл. 6, т. 6.1 и т. 6.2 от сключения между него и ответника Договор за паричен заем Кредирект № 755424/27.10.2022 г., като противоречаща на закона и добрите нрави.

Претендира присъждане и на направените разноски в настоящото производство.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от ответника, 2 чрез пълномощник юрисконсулт Лусиа Ванкова, с който заявява, че признава предявения иск. Моли, на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК, да не бъдат възлагани разноски в тежест на „Сити Кеш“ ООД, тъй като с поведението си дружеството не е дало повод за завеждане на делото.

В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява. В депозирана писмена молба, процесуалният му представител адвокат Ч., поддържа предявения иск и моли да бъде уважен. Излага съображения срещу твърденията на ответника, че не е дал повод за завеждане на делото, като в тази връзка е приложил извадки от получени от ищеца 4-ри броя СМС-съобщения от „Сити Кеш“ ООД за периода от 07.01.2023 г. – 18.03.2023 г., че ще му бъдат начислени такси по процесния договор, като с последния СМС от 18.03.2023 г. ответното дружество уведомило ищеца, че задължението му от 1923 лева, съгласно погасителен план, се е увеличило и той дължи сумата 2288.94 лева. С молбата е представен и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител и не е ангажирал друго становище, освен изразеното в отговора.

От събраните по делото доказателства, както и от доводите на страните, всички, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното:

Безспорно е по делото, че на 27.10.2022 г. е сключен посочения в исковата молба и приложен към нея Договор за паричен заем Кредирект № 755424 между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател, и ищецът Р. А. Б., в качеството на заемател, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя паричен заем в размер на сумата от 1300.00 лева, при годишен процент на разходите /ГПР/ 47.47%, фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%, с обща сума за плащане – 1387.71 лева, която се дължи на 3 броя месечни вноски, с дата на първо плащане – 28.11.2022 г. и дата на последно плащане – 27.01.2023 г.

/видно от чл. 3, в който са посочени параметрите на отпуснатия заем/.

Съгласно чл. 6 – „Други условия“, т. 6.1 от договора, заемателят се задължил в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33 ал. 1 от Общите условия към договора: поръчител или банкова гаранция /поне едно от тях/.

В т. 6.2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на т. 6.1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 535.29 лева, която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем, заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Посочено е още, че начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Безспорно е възникналото облигационно правоотношение между „Сити Кеш“ ООД, като заемодател, и ищецът, като заемател, в резултат на сключения между тях договор за паричен заем „Кредирект“ № 755424/27.10.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на ищеца паричен заем, а тя се е задължила да го върне. Безспорен е и факта на 3 уговорената в чл. 6, т. 6.2 от договора неустойка, която се дължи от заемателя в случай, че не предостави поне едно от договорените в т. 6.1 от договора обезпечения по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33 ал. 1 от Общите условия към договора: поръчител или банкова гаранция, което обезпечение следва да се предостави в тридневен срок от усвояването на заемната сума.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка.

Искът е допустим, тъй като е предявен между страните по договорно правоотношение и при наличие на правен интерес от търсената с него защита, доколкото при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.

Разгледан по същество, искът е основателен.

Съгласно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Относно преценката за валидност на уговорка за неустойка и критериите за това съдът съобразява мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като неустойката следва да се приеме за нищожна, поради накърняване на добрите нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност трябва да се прави за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора и ако към този момент се установи, че единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й функции, то същата ще бъде нищожна. В случая от начина, по който е уговорена, следва, че тя се дължи единствено поради неизпълнение на уговорено задължение за предоставяне на обезпечение. В този си вид обаче, съдът счита, че клаузата за неустойка не е насочена към стимулиране на длъжника да изпълни основното си задължение /връщане на погасителните вноски по заема в срок/, нито е насочена към обезщетяване на вредите от евентуално неизпълнение на това основно задължение, поради което приема, че същата излиза извън присъщите й функции и следователно е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Отделно от това следва да се отбележи, че предвиденото изискване за обезпечение на предоставения заем и многобройните условия, на които трябва да отговаря обезпечението /чл. 33 ал. 1 от Общите условия/ противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде единствено и само предпоставки за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател, т.е. въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна.

В допълнение на горното съдът приема, че клаузата за неустойка е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като 4 представлява голяма част от отпуснатия заем и е необосновано висока. Неравноправната клауза също е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално /чл. 146 ал. 1 от ЗЗП/.

Съгласно чл. 146 ал. 2 от ЗЗП, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. С § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП е транспонирана в българското законодателство Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като съгласно чл. 3 от същата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директивата е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. В случая, независимо че в заглавната част на договора изрично се съдържа израза „индивидуални условия на договора“, съдът приема, че се касае за договор при общи условия, с предварително уговорени изисквания към обезпечението, съдържащи се в Общите условия, неизпълнението на които обосновава дължимост на неустойката, от което следва, че неустоечната клауза не е индивидуално уговорена. Ето защо, същата се явява нищожна и с оглед неравноправния си характер.