Решение № 156 от 01.06.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. Карлово, 01.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20215320101354 по описа за 2021 година

Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК.

Ищцата - БЛ. Д. ИЛ. твърди, че е страна по договор за потребителски кредит № *********, подписан с ответното дружество на 18.08.2020г. Счита обаче, че договорът е нищожен, поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно - потребителят е дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Сочи, че съгласно Раздел 3 от договора за потребителски кредит, именован - „Размер и срок на кредита“ е следвало да върне сумата по кредита в размер на 1500 лева, при ГПР 37.34%, годишен лихвен процент 32.54%, със срок на кредита от 11 погасителни вноски върху главницата от 1500 лв., с обща стойност на всички плащания в размер на 1754.94 лева. Постигната била договореност в Раздел 6, за заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер, а именно: бързо разглеждане на искането за кредит в размер на 524.89 1 лева и експресно обслужване по кредита в размер на 750.00 лева или за срока на договора е следвало да върне сумата от 3029.95 лв. Счита, че с договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 1529.95лв., като съображенията й за това са следните:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл сочи практика на ВКС – Решение № 4/2009г. по т.д. № 395/2008г., Решение № 1270/2009г. по гр.д. № 5093/2007г., определение № 877 по т.д. № 662/2012г. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквиватентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите й, с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както било прието в Решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...“.

Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични 2 средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен, доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума. При заем с кратък срок на ползване (10 месечни вноски), макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100% по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.

Толкова висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити (над 15 години), когато рискът на заемодателя е увеличен, поради възможните инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба надвишавал близо трикратно размера на предоставения заем.

Твърди, че рискът при небанковите финансови институции е по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като „Б.Е.Д.К.“ ООД рискува собствени средства, а банките носят задължението за опазване на привлечените депозитни средства, което било свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение. Освен това, съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. В този смисъл било Решение № 378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д. № 315/2005, II г.о. По аргумент от цитираното решение, при обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 36.81% годишно, към която следвало да се прибави скритата лихва под формата на такса по пакет от допълнителни услуги надхвърля с над 10 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави (критерии за норми на поведение, установени в обществото), тъй като надвишавало драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в чл. 23 от договора, накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се 3 явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за нея.

Твърди, че било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС № 426/14г. В договора били уредени условията, при които се предоставят допълнителните услуги под формата на пакет от допълнителни услуги, като правата по пакета от допълнителни услуги не ставало автоматично с изпълнение на изискванията за това, а е предоставено на дискрецията на заемодателя, като за целта това е обективирано в договора за кредит. Реално нямало допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулирала допълнителна (лихва) печалба към договорената възнаградителна лихва.

Възразява, че били нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК, клаузата на чл.5 от договора, в които било посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 37.34%, а действителният ГПР бил в различен размер от посочения, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизмът, по който е изчислен този процент и по - конкретно какви други разходи, освен възнаградителната лихва са включени в него. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него права и задължения се формирал извод, че последният имал правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следвало при преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на специалния 4 закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция (така в определение № 351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015г., 1 г.о.). Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора можело да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.

Аргумент за недействителност на договора на това основание можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 712и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които били точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът поставял важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за попълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвеният процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита ( чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), чието изчисляване се извършвало като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР, представляващи част от същественото съдържание на договора правило цялото заемно съглашение нищожно.

Сочи, че ако не се приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на цялото съглашение, твърди, че в процесния договор се 5 съдържат нищожни клаузи, чиято невалидност моли съда да прогласи. По съображенията развити по-горе било налице нищожност на клаузите, които предвиждат заплащането на такса по пакет от допълнителни услуги.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата в чл. 10 от договор №*********/ 18.08.2020г., сключен с „Б.Е.Д.К.“ ООД, даваща право на ответното дружество да получи заплащането на такса бързо разглеждане на кредита и експресно обслужване по кредита.

Ответното дружество – „Б.Е.Д.К.“ ООД намира, че всички твърдения, изложени от ищеца не отговаряли на обективната истина и били неоснователни. С договор за кредит mах_*********/2020г. не се накърнявали добрите нрави. Той не бил в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите.