Решение № 81 от 04.05.2023, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 81 гр. Велико Търново, 04.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20234000500003 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от В. Ж. С. против Решение № 378/ 04.11.2022 г. по гр. д. № 46/ 2022 г. по описа на ОС – Русе в частта, с която е признато за установено по предявения от И. К. У. и Д. П. Н. иск, че учреденото в полза на наследодателя на жалбоподателката – Ж. И. С., починал на 04.12.2020 г., ипотечно право върху поземлен имот с идентификатор № ***, с адрес: гр. Русе, *********, с площ 285 кв.м, заедно с построените в имота сграда с идентификатор № *** с площ 69 кв.м и сграда с идентификатор № *** с площ 14 кв.м, произтичащо от НА за учредяване на договорна ипотека № 161, том 1, рег. № 2097, дело № 85 от 17.10.2011 г. на нотариус № 630, подновена с вписване вх. рег. № 8836/ 27.07.2021 г., не съществува поради погасяване на обезпеченото задължение, произтичащо от договор за заем от 17.10.2011 г., по давност и е постановено заличаване на ипотеката от СВ – Русе. Със същото решение е отхвърлен искът на И. К.

У. и Д. П. Н. за признаване за установено, че учреденото в полза на С. ипотечно право не съществува поради погасяване на обезпеченото задължение чрез изпълнението му, като решението в тази му част е влязло в сила поради необжалването му.

Жалбоподателката счита решението за неправилно като постановено в нарушение на материални и процесуални закон и необосновано. Съдът неправилно приел, че по делото е останало недоказано възражението й за прекъсване на давностния срок с 1 правени многократно от длъжника признания на дълга и отправяни молби за отсрочването му, още повече, че в нарушение на процесуалните правила отказал допускането на поискания трети свидетел. Макар съдът да развил мотиви във връзка с ТР № 4/ 2019 г. на ОСГТК на ВКС, аргументите му били извлечени избирателно от същото и реално постановеното решение било в противоречие с него. По делото било доказано, че за целия период от 2014 г. до 2020 г. длъжникът правил признания на дълга пред наследодателя й Ж. И. С. и последният се съгласявал с отсрочване на задължението поради разбирането, че като реална последица от реализиране на обезпечението родителите на длъжника ще останат без подслон. Установено било, че длъжницата Н. периодично изпращала парични суми и обещавала не само да изплати дълга си, но и да заплати и по-голяма сума заради дългата забава. Моли обжалваното решение да бъде отменено и съдът да отхвърли исковата претенция.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещните страни не са подали отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание те заемат становище за нейната неоснователност. Считат за правилен и обоснован извода на съда за недоказаност прекъсването на давностния срок, молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено и претендират разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната му част и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид оплакванията на жалбоподателя и събраните по делото доказателства, намира следното:

Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства по делото са установени като обективни факти от действителността следните релевантни за спора обстоятелства: Безспорно е между страните и това се установява от инкорпорирания в НА за учредяване на договорна ипотека № 161, том 1, рег. № 2097, дело № 85 от 17.10.2011 г. договор за заем, че Ж. И. С., поч. на 04.12.2020 г., е предоставил на ищцата Д. Н. заем в размер на сумата 32 000 лв., а тя е поела задължение да му я върне в срок до 18 месеца, считано от подписването на нотариалния акт, т.е. до 18.04.2013 г.

За обезпечаване вземането на заемодателя за главница, лихви и разноски е учредена договорна ипотека от ищцата И. К. У., представлявана по пълномощие от нейната майка – св. Е. П. Д., върху недвижим имот – нейна собственост, находящ се в гр. Русе, 2

*********. Не се оспорва обстоятелството, че този имот ищцата У. е закупила от майката на ищцата Н. през 2011 г. и в него и при закупуването му, и до смъртта на С., и към датата на образуване на съдебното производство по делото е живяла продавачката.

Страните по договора за заем са договорили, че при погасяване на заема заличаването на вписаната ипотека ще се извърши за сметка на длъжника. След смъртта на С. по искане на ответницата В. Ж. С. вписването на ипотеката е подновено на 27.07.2021 г.

За безспорено между страните е прието, че Н. трайно се е установила в Германия от 2012 г. и оттогава до смъртта на С. не се е връщала в България и съответно не се е срещала с него. Не е спорно и това се установява от показанията на всички разпитани свидетели, че всички плащания към заемодателя за погасяване на заема са правени чрез майката на ищцата У. – св. Д.. При съобразяване на решението по настоящото дело в частта му, в която е влязло в сила, безспорно е, че на крайния падеж – 18.04.2013 г. вземането на заемодателя С. за връщане на заетата сума не е било погасено чрез плащане от страна на заемополучателя. По делото са ангажирани гласни доказателства, като с оглед предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, съдът се интересува само от тези показания на свидетелите, които са относими към възраженията на ответницата – жалбоподател пред ВТАС – за извършени от страна на ищцата Н. признания на дълга. Информация в тази насока се съдържа основно в показанията на св. К. К. – бивш /до 2018 г. – 2019 г./ фактически съжител на ответницата, с която имат две деца. Показанията на св. В. С. – съпруга на Ж. С. до 1986 г. и майка на ответницата – касаят в голямата си част знанието й, основано на споделяне от бившия й съпруг, и личните й наблюдения за изпълнението на задълженията на Н. за връщане на заема. Следва да се посочи, че за съда в настоящия му състав не се поражда съмнение, че изложените от тези свидетели факти за лице на име Д. касаят именно ищцата Д. Н. и нейните взаимоотношения с починалия Ж. С., а не друго лице с това лично име. В показанията им се съдържат достатъчно много подробности и дребни детайли относно заема, даден от С. на лице на име Д., за което лице и техните отношения той е говорил пред тях или те са възприели информация опосредствано поради телефонна комуникация, които подробности и детайли позволяват по категоричен начин да се идентифицира заемополучателят Д. от показанията им с ответницата Н.. Свидетелите знаят, че С. е дал заем на споменаваната от него Д., за която се оплаквал пред тях, а св. К. лично чул проведени телефонни разговори с нея, че постоянно му иска отсрочки, срещу ипотека на имот; местонахождението на ипотекирания за гарантиране изпълнението от Д. имот е известно и посочено от св. К. и не се спори, че съвпада с имота, даден като обезпечение от ищцата У.; знаят, че в този имот живеят родителите на Д., който факт е приет за безспорен; св. К. знае, че върху този имот е имало предходна ипотека, за погасяването на която е получен заемът; знаят, че плащанията по заема на въпросната Д. е трябвало да стават чрез св. Д., което е безспорно по делото; знаят къде работи св. Д. – 3 денонощно чейнджбюро до Халите и описват наблюденията си по предаване на парични суми пред чейнджбюрото, както действително е ставало плащането съгласно показанията на самата св. Д.; знаят, че споменаваната от С. заемополучателка Д. има фактически съжител Симеон, когото св. С. е разпознала пред залата в лицето на св. Д., и че на последния С. е дал заем от 90 000 лв., за което св. К. твърди, че той е издал запис на заповед. Св. Д. отрича да е получавал друга сума извън заетата от съжителката му, но признава, че е подписал запис на заповед за сума, която не помни.

Той твърди, че този запис на заповед има отношение към процесния заем, но доказателства за това не са представени, липсват твърдения за подобно обезпечение в исковата молба, потвърждение на твърдението му не може да се извлече и от съдържанието на договора за заем, като извън това сумата по записа се сочи да е много по-голяма от тази на заетата на Н.. Налице е признание на св.Д., че финансовото им състояние към датата на заема е било много тежко, били са „толкова на зор“, което се потвърждава и от св. Д., съвпада и с твърденията на ответницата и логично обяснява фактическата обстановка по прехвърляне имота на Н. на У. с тежести върху последния и търсенето на заем за справяне с финансовите проблеми.

Св. К. К. дава показания, че били приятели с Ж. С. от 1998 г., а от 2010 г. до смъртта му работил като негов шофьор, поради което двамата контактували ежедневно. Твърди, че макар да не познава Д. Н., възприел лично 15 – 20 телефонни разговора между нея и С., свързани с връщането на пари по дадения й заем. Излага, че за първи път узнал, че Ж. има някакъв проблем по повод даден от него заем на лице на име Д., на семейно събиране в Мотел „Рай“, където празнували 10-ия рожден ден на дъщеря му /тя навършила 10 г. на 11.06.2014 г./ Лицето Д. случайно звъннало точно тогава и след проведения телефонен разговор С. споделил, че преди няколко дни е разговарял с нея по телефона, заявил: „Пак ме завъртяха“ и обяснил, че вместо да му върне парите, тя отново искала отсрочка. Провеждането на такъв разговор, на това място и по време на това празненство, се потвърждава от св. С.. Това е единственото й възприятие, относимо към признание от страна на Д. на дълга, като тя възприела и съгласието на бившия си съпруг да отложи заема на за последно. Малко след този случай св. К. закарал Ж. до денонощно чейнджбюро на центъра до Халите, където той разговарял със св. Е. Д. и от дочутия разговор разбрал, че Е. молела за някаква отсрочка, а че се касаело за дадения на Д. заем узнал от самия Ж., който качвайки се в колата сложил пари на жабката и казал, че му дали пак 200 лв., да му замажат очите.

Възможността свидетелят да е чул разговора е реална с оглед показанията на св. Д., че С. никога не влизал в чейнджбюрото, а тя излизала отпред и му предавала паричните суми в плик, като не е обръщала внимание дали в колата или на тротоара е имало някой друг с него. Телефонни разговори с Д. св. К. възприел, защото телефонът на С. бил свързан с блутут в колата и разговорите, съпроводени почти постоянно със скандали, се чували. С. се обръщал към нея по име и затова свидетелят разбирал с кого 4 разговаря. Чувал го да я пита кога ще му върне парите, а тя и тя отговаряла днес, утре, другата седмица, другия месец… и молела за отсрочка. С. уж казвал „Не, не, не“, но накрая все се съгласявал, а когато приключел разговорът му обяснявал, че го прави заради възрастните хора – родителите на Д., които живеели в ипотекирания имот.

Всеки път отсрочките били за различен период от време – седмица, месеци, година.

Последният възприет от него разговор между С. и Д. твърди да е бил през 2019 г. – 2020 г., когато свидетелят бил с Ж. на маса в заведение на тарлата в парка и той й звъннал. Първоначално тя не му вдигнала, но след около 15 минути му върнала обаждане и по отговорите на С. разбрал, че пак поискала отсрочка и той й дал последно около 5-6 месеца отсрочка. С. му казал после, че тя предложила да му даде повече пари от тези, които му дължи.

При така изяснената фактическа обстановка съдът в настоящия му състав изцяло споделя формирания от първоинстанционния съд извод за недоказаност на възражението на ответната страна за прекъсване на давностния срок по отношение на вземането на Ж. С. по договора за заем от 17.10.2011 г. и неизтичане на давност за вземането към датата на предявяване на иска и оттам – за основателност на предявения отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК за признаване несъществуването на ипотечно право върху процесния имот поради погасяване на обезпеченото вземане по давност. Оплакването на жалбоподателя, че решението на ОС – Русе е необосновано е неоснователно – напротив, съдът е направил много детайлен анализ на събраните гласни доказателства и е изложил ясни и подробни мотиви, към които ВТАС препраща на основание чл.227 ГПК.