Решение № 676 от 10.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 676 гр. София, 10.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

ЙОАНА М. ГЕНЖОВА

Яна Борисова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100508720 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 18.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 34980/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 71 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че П. С. Т. /ЕГН **********/, Л. П. Т. /ЕГН **********/, Ю. П. В. /ЕГН **********/ и Р. П. П. /ЕГН **********/ дължат на „Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ при условията на разделност /5/8 ид.ч.- П. С. Т., и по 1/8 ид.ч.- всяка от ответниците Л. П.

Т., Ю. П. В. и Р. П. П./ сумата 1 964.01 лв., представляваща дължима сума за действително потребена топлинна енергия в имот: ап.№ 47, находящ се в гр. София, жк „*******, за периода от м.02.2016 г. до м.04.2018 г., отразена в общи фактури № 0075702941/ 31.07.2016 г., № 0081939713/ 31.07.2017 г. и № 0096706484/ 31.07.2018 г. и незаплатени изравнителни сметки за процесния период, ведно със законната лихва от 20.02.2019 г. до изплащане на вземането; сумата 395.97 лв.- мораторна лихва за периода от 15.08.2016 г. до 11.02.2019 г.; и сумата 44.29 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 20.02.2019 г. до изплащане на вземането, като исковете са отхвърлени: относно главницата /стойност на топлинна енергия/- за горницата до пълния предявен размер от 2 639.57 лв. и за периода м.05.2015 г.- м.01.2016 г. вкл., като погасен по давност; относно лихвите за забава- за периода 14.08.2016 г.- 14.09.2016 г.;

1 и относно мораторната лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 7.48 лв., претендирана за периода от 01.03.2016 г. до 11.02.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.” ЕАД разноски, както следва: П. С. Т.: сумата 249.08 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 54.39 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; Л. П. Т.: сумата 49.82 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 10.88 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; Ю. П. В.: сумата 49.82 лв.- за исковото производство, и сумата 10.88 лв.- за заповедното производство /ч.гр.д. № 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; и Р. П.

П.: сумата 49.82 лв.- за исковото производство, и сумата 10.88 лв.- за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответниците разноски, както следва: на П.

С. Т.: сумата 338.76 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 50 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; на Л. П. Т.: сумата 233.62 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 50 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; на Ю. П. В.: сумата 233.62 лв.- за исковото производство, и сумата 50 лв.- за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/; и на Р. П. П.: сумата 233.62 лв.- за исковото производство, и сумата 50 лв.- за заповедното производство /ч.гр.д.№ 10246/ 2019 г. на СРС, 71 състав/. Искането на страните за присъждане на разноски е отхвърлено в останалата му част.

С определение от 8.06.2021 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба на ответниците П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П. за изменение на постановеното на 18.02.2021 г. решение в частта за разноските чрез присъждането на разноски за заповедното производство.

Постъпила е въззивна жалба от П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П.

/ответници по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените суми- главници и лихви за забава, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Подадена е и частна жалба от ответниците П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П. В. и Р. П. П. срещу определението по чл.248 ГПК, с искане да бъде постановена отмяната му като неправилно.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва подадената от ответниците въззивна жалба и моли да бъде постановено решение за 2 отхъврлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД- гр. София не изразява становище по повод жалбите на ответниците.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

По същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата 395.97 лв.- мораторна лихва при плащане на главницата /стойност на топлинна енергия/, дължима за периода от 15.08.2016 г. до 11.02.2019 г., и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца разноски.

В останалата обжалвана от ответниците част- относно признатата от СРС дължимост на сумата 1 964.01 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/, и на сумата 44.29 лв.- такса за услугата дялово разпределение, решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.

Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответниците да отговарят по същите. Ищецът основава претенциите си към ответниците П. С. Т., Л. П. Т., Ю. П.

В. и Р. П. П. на твърдението, че са съсобственици на процесния имот, представляващ апартамент № 47, находящ се в гр. София, жк „*******, с аб.№ *******, в който доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2015 г.- м.04.2018 г., в която връзка са представени по делото Договор за покупко- продажба на жилище, сключен по реда на ЗОбС от 30.07.1998 г., по силата на който ответникът П. С. Т. и А.Й. Т.а са придобили правото на собственост върху процесния имот, и Удостоверение за наследници на А.Й. Т.а, починала на 8.09.2013 г., от което е видно, че след смъртта си същата е оставила за законни наследници четиримата ответници. Ответниците 3 следователно се легитимират като съсобственици на процесния имот при посочените в решението идеални части.

Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сградаетажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.

В случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно установено, че през посочения в исковата молба период ответниците и ищцовото дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на валидно сключен помежду им договор за доставяне на топлинна енергия. Посочените по- горе писмени доказателства /договор за покупко- продажба и удостоверение за наследници/ легитимират четиримата ответници като собственици на процесния апартамент, като няма твърдения, нито данни по делото придобитото от тях вещно право да е било отчуждено или погасено преди или през процесния период. В качеството на собственици следователно същите имат качеството и на потребители на топлинна енергия в него по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.

Установено е следователно наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответниците през процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска /исковете/ по основание.

Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и 4 конкретно- в жилището на ответниците, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. В случая относно обема на доставената в процесния топлоснабден имот топлинна енергия /само за битово горещо водоснабдяване /БГВ// и нейната стойност са събрани релевантни доказателства /извлечения и справки/ и е изслушана съдебно- техническа експертиза, чието експертно заключение е прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като обективно дадено, поради което и дължимото относно размера на главния иск доказване е проведено от страна на ищеца.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че част от процесните главни вземания- предмет на предявения от „Т.С.” ЕАД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, не са дължими, поради основателност на заявеното от ответниците правопогасяващо възражание за давност по чл.111, б.„в” ЗЗД, при съобразяване на обстоятелството, че давността е прекъсната на 20.02.2019 г., когато е подадена исковата молба по делото. При правилно приложение на материалния закончл.111, б."в" ЗЗД, и при съобразяване на Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, районният съд е приел за недължими главничните задължения, възникнали преди 20.02.2016 г., като е отхвърлил исковете в тази част като неоснователни- поради погасяването им по давност с изтичането на специалния тригодишен давностен срок по чл.111, б."в" ЗЗД. Не е допуснато при постановяване на обжалваното решение поддържаното в този смисъл в жалбата нарушение на материалния закон, като периодът и размерът на вземанията, обхванати от погасителна давност, са правилно определени от СРС.

При това положение искът за признаване дължимостта на сумата 1 964.01 лв.главница, представляваща стойност на доставена в процесния имот през периода м.02.2016 г.- м.04.2018 г. топлинна енергия за БГВ /ТЕ за отопление на имота и за сградна инсталация не е начислена/, като основателен правилно е уважен, като е призната дължимостта на това вземане на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 20.02.2019 г.- датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК, до окончателното изплащане на сумата.