Решение № 361 от 27.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 361 гр. Пловдив, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330113944 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен от С. М. Д. - Х. против „Вива Кредит“ АД иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 207, 06 лв. от Договор за паричен заем № ***** г., е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***** г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, е предоставена сумата в размер от 500 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 30 % и годишен процент на разходите от 49, 46 %. Сочи, че с клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установена такса за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит – в рамките на 20 минути от подаване на заявлението, като следващата опция е обикновено разглеждане на заявката в рамките на 10 работни дни. Посочено е, че при избор на приоритетно разглеждане е установено задължение за заплащане на такса от 207, 06 лв., която счита, че накърнява правата на другата страна, поради липса на еквивалентност на престациите. Сочи, че в попълненото от заемателя 1 предложение за сключване на договор за паричен заем не е посочен размерът на таксата за експресно разглеждане и длъжникът не е бил запознат с нейния размер, което е основание за неравноправност на клаузата по чл. 144, т. 9 ЗЗП.

Поддържа, че таксата е уговорена в договора – едва след като заявката е направена, като при подписване на договора потребителят се е задължил да заплати такса, без да е предварително запознат с нейния размер, и който размер е с повече от 1/3 от заемната сума. С оглед изложеното счита, че е налице явна нееквивалентност на престациите, доколкото с уговарянето на тази такса се цели неоснователно обогатяване на кредитора, без да е извършена конкретна услуга, като тази такса представлява скрит разход по кредита и по този начин се достига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че при сключване на договора за кредит е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите по кредита не е включена таксата за експресно разглеждане. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Счита исковата молба за нередовна, доколкото е налице несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум. Сочи, че не съществува, посочената от ищеца норма по чл. 144, т. 9 ЗЗП, като не са изложени съображения за неравноправност на клаузата по чл. 146 ЗЗП.

Оспорва доводите на ищеца, че уговарянето на такса за експресно разглеждане цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че услугата за експресно разглеждане е допълнителна услуга, от която клиентът доброволно е избрал да се възползва, като на основание чл. 19, ал. 2 ЗПК стойността на последната не следва да се прибавя при изчисляване на годишния процент на разходите. Сочи, че предвид доброволния характер на услугата неправилно ищцата се позовава на неравноправност. Поддържа, че таксата за експресно разглеждане не следва да бъде включена при определяне на годишния разход по кредита, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ГПК.

Оспорва твърденията на ищеца, че посочения в договора за кредит годишен процент на разходите не е реален и представлява заблуждаваща търговска практика. Сочи, че при уговаряне на таксата за експресно разглеждане не е допуснато нарушение на добрите нрави, доколкото цената на услугата е 2 посочена и потребителят при свободно формирана воля е решил да се ползва от нея. Поддържа, че не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в договора е установен фиксиран лихвен процент. Моли за отхвърляне на предявените искове, които счита за неоснователни.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск за установяване недействителността на клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, поради противоречието им с добрите нрави, поради установяването им при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата С. М. Д. - Х. и „Вива Кредит“ ООД е сключен Договор за паричен заем „Вивакредит План“ № ***** г., сключен при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По силата на така сключения договор ответникът е предоставил на ищцата сумата от 500 лв. срещу насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс на 7 месечни погасителни вноски – всяка в размер на сумата от 110, 92 лв., в която са включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Длъжникът се е задължил да върне заемната сума, ведно с начислената възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане на заявката или сумата в общ размер от 776, 44 лв. Установен е годишен лихвен процент от 40, 30 % и годишен процент на разходите от 49, 46 %.

В клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер от 207, 06 лв.

Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща задължение за заплащане на такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Така установената клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника.

В случая при установен размер на отпусната главница от 500 лв. по договора за заем, е предвидено и задължение за заплащане на такса, която е в размер, надвишаващ размера на възнаградителната лихва, представляваща явно установеното възнаграждение по договора. По този начин са установени допълнителни разходи по кредита, което води до увеличаване на възнаграждението за кредитодателя. Постигнато е съгласие, че посочените 3 разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя.

По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на допълнителни услуги срещу възнаграждение.

По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

Предвид така установеното предявеният иск следва да се уважи, като не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите, наведени от ищеца основания за недействителност на клаузата за заплащане на такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем.

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в размер на сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като с молба от 14.11.2024 г. претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно 4 т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат 5 единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.