Решение № 882 от 22.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 882 гр. София, 22.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Д. Т. Славенова като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20221100508715 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 445292 от 29.06.2018 г. по гр.д. № 71853 от 2017 г. по описа на СРС, 123 с-в, е отхвърлен като неоснователен предявения от „И. - П.И Д.“ ООД, с ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр. София, район ЛОЗЕНЕЦ, ул. „******* срещу „Р.” АД, с ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр. София, район МЛАДОСТ, ж. к. ******* ап. МАГАЗИН 1, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, вр. чл. 110 и следв. от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимост на сумата от 10485.67 лв., представляваща законна лихва за периода от 14.12.2009 г. до 09.10.2017 г. върху главница от 13098 лв., за която сума е издаден изпълнителен лист от 08.10.2013 г. по гр. д. № 54455/2009 г. по описа на СРС, 78 състав.

В срок е подадена въззивна жалба от ищеца „И. - П.И Д.“ ООД срещу решението с изложени доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Счита, че неправилно районният съд е приел за непогасено процесното вземане. Според жалбоподателя, за формиране на извод за неоснователност на иска, съдът не е изложил каквито и да е мотиви, не е обсъдил събраните доказателства, не е изложил доводи по наведените от страните възражения.

Давността за вземането за законна лихва за забава е тригодишна и според въззивника вземанията са погасени по давност. Счита, че неправилно районният съд е приел за 1 непогасено процесното вземане, поради това че давността за вземането е била прекъсвана по изпълнителното дело с извършени изпълнителни действия по него.

Според жалбоподателя, такива същински изпълнителни действия годни да прекъснат давността по делото не са били извършени. Съответно, подадените от взискателя молби за извършването им не отговарят на изискванията на закона. Налице е двегодишен период, в който взискателят е бездействал, поради което изпълнителното дело е прекратено по силата на закона - поради перемпция на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Поради това всички извършвани изпълнителни действия по него се заличават с обратна сила и следва да бъде отчетено погасяване по давност на вземанията.

Заявява, че неправилно съдът е дал ход на делото в отклонение на указанията на чл.107, ал.2 ГПК, тъй като с нарочна подадена молба процесуалния представител на дружеството – ищец – адв. П. К. е посочила уважителни причини от служебен характер за невъзможност за явяване. Идентични причини са били изложени и за управителя на дружеството – ищец. Тези обстоятелства не са били съобразени от СРС и в нарушение на процесуалните правила съдът е разгледал делото в отсъствие на страната.

Отправя искане за отмяна на решението на СРС като неправилно и уважаване на исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Р.” АД е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата. Заявява, че постановеното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа становище, че давността за вземанията не е изтекла, което правилно е съобразено от СРС при постановяване на решение. В проведеното пред първата инстанция открито съдебно заседание правилно е бил даден ход на делото доколкото процесуалния представител на дружеството – ищец не е представил доказателства за възникналите внезапни пречки от служебен характер за неявяване в с.з. Освен това в подадената молба не са изложени каквито и да е обстоятелства за невъзможност на управителя на дружеството да се яви в съда.

Съответно доказателства за последното по обясними причини не са били представени.

Моли за потвърждаване на решението на СРС като правилно. Претендира разноски.

Срещу постановеното от СРС по реда на чл.248 ГПК определение № 20159014/17.07.2021 г. е подадена частна жалба от „И. - П.И Д.“ ООД с искане за отмяна и изменение на постановеното решение в частта на разноските.

В срок не е постъпил отговор на частната жалба от „Р.” АД.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

2

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С постановеното решение, СРС е приел, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение и постановеното по реда на чл.422 ГПК решение на съда до образуване на изпълнителното дело на 07.02.2014 г. не е изтекла приложимата петгодишна давност за вземането. По време на висящото изпълнително дело, според съда давността за вземането не е изтекла. Поради това и искът по чл.439 ГПК е отхвърлен като неоснователен.

Настоящият състав намира постановеното от СРС, 123-ти състав, решение за валидно, допустимо и правилно.

Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).

В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, и настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със 3 съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.

Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.

Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се 4 прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.

По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.

В случая обаче за вземанията е приложима посочената в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна давност, тъй като същите са установени с влязло в законна сила съдебно решение след подадено в срока по чл.414 ГПК възражение от страна на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК.

Така, чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че по заявление на Р. АД против И. – П.И Д. ООД е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за парични вземания – главница и лихва във връзка със вземания по сключен на 24. 10. 2006 год. между страните договор за изработка с предмет изграждане от ищцовото дружество на ОВК инсталация на обект, за които вземания са били издадени три фактури. В срок от страна на длъжника било подадено възражение и за установяване вземанията на взискателя- заявител било образувано по реда на чл.415 вр. чл.422 ГПК гр. д. № 54455/2009 год., 78 състав. С влязло в сила на 27.03.2013 г. решение от 27.05.2011 г. съдът признал за установено съществуване на вземания на Р. АД срещу И. – П.И Д. ООД за сумата 13098 лв.-главница, ведно със законната лихва от 04.12.2009 г. до окончателно погасяване на задълженията. От този момент /27.03.2013 г./, според изложените доводи е започнала да тече давността по чл.117, ал.2 ЗЗД, която изтича на 27.03.2018 г. За посочените вземания на 08.10.2013 г. бил издаден изпълнителен лист от съда.

Разпечатката съдържа 36 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e62c936f-315d-4a01-b210-b8f6a290f36b