Решение № 11423 от 12.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11423 гр. София, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20231110169121 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава Осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на И. К. Д., с която срещу [*******] са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва:

- иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 29 от договор за кредит [*******], сключен между страните, а в условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като чрез същата се нарушавала императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално по чл. 26, ал. 1, пр. 3, вр. ал. 4 ЗЗД тъй като същата противоречала на добрите нрави;

- иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 4,50 (четири лева и петдесет стотинки), ведно със законната лихва от предявяване на иска /19.12.2023 г./ до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, по силата на който ответникът му е предоставил сумата 100 лева, като в договора е бил посочен размер на ГПЛ 36 % и ГПР 43,20 %. Уговорено е било заемът да се върне в петдневен срок, а потребителят да дължи възнаградителна лихва от 0,50 лева. С чл. 19 от договора е било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клаузата на чл. 29 е предвидена дължимостта на неустойка в размер на сумата от 4,50 лева. Поддържа, че още със сключване на договора е била начислена неустойката за непредставяне на обезпечение. Твърди да е погасил изцяло задълженията по договора за кредит. Развива съображения за нищожност на допълнително начислената неустойка, като счита, че клаузата, с която е уговорена е неравноправна, освен това е нищожна като противоречаща на императивните норми на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Изложени са доводи, че противоречи на добрите нрави, тъй като неустойката не отговаря на нито 1 една от присъщите й функции. В обобщение на подробните доводи в исковата молба заявява искане съдът да прогласи процесната клауза за неустойка за нищожна и да осъди ответника да му върне заплатената въз основа на нищожната клауза сума.

Претендира разноски за производството в т.ч. и възнаграждение по чл. 38 ЗАдв.

Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът оспорва предявените искове. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е предоставил на ищеца сумата от 100 лева. Отрича при сключването на договора и със същия да са нарушени императивни норми на закона. Сочи, че макар неустойка ДА НЕ Е НАЧИСЛЯВАНА и СЪБИРАНА от дружеството, клаузата, с която е уговорена, е валидна и отговаря на всички изисквания на действащото законодателство. Обръща внимание, че неустойката е дължима само за периода, през който потребителят не е предоставил обезпечение. Излага подробни съображения относно същността, функциите и размера на неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер на вземането, същата по дефиниция не се включва в ГПР. Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от сключването на договора, в т.ч. и тези относно дължимата неустойка. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си, че оспорената клауза не противоречи на закона и добрите нрави. Моли за отхвърляне на иска и претендира разноски.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Безспорно между страните е обстоятелството, че във връзка с процесния договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 100 лева, която последният се е задължил да му върне.

По делото като доказателство е приет договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние [*******] при ГЛП 36 %, ГПР 43,2 % при срок за погасяване на задължението за връщане на заема и дължимата възнаградителна лихва в размер на 0,50 лева в петдневен срок. Предвидено е задълженията по договора за кредит да бъдат обезпечени чрез предоставяне на банкова гаранция в полза на кредитора или осигуряване на поръчител, който да се задължи наред с кредитополучателя.

С клаузата на чл. 29 от договора е предвидено да се дължи неустойка при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечение в тридневен срок от подписването на договора в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който е налице неизпълнение. Предвидено е неустойката да се заплаща с погасителната вноска по договора за кредит.

Като доказателство е приет и погасителният план, приложим към договора, видно от който потребителят освен сумата за главница дължи на кредитора сума в размер на 5 лева, включваща договорна лихва и неустойка. Посочено е, че неустойката се начислява в случай на неосигуряване на обезпечение по договора съгласно предвиденото в същия.

Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието в производството пред настоящата инстанция, с процесния договор ответникът се е задължил да предостави на ищеца сума в размер на 100 лева, а кредитополучателят да погаси същата на една погасителна вноска с падеж 28.05.2022 г., като заплати и възнаградителна лихва в размер на 0,50 лева, а в случай на неосигуряване на обезпечение и неустойка в размер на 0,9 % от предоставената му сума за всеки ден на неизпълнение на това задължение. На 24.05.2022 г. ищецът е заплатил в полза на ответника сумата 105 лева, с която са били погасени главницата, възнаградителната 2 лихва и неустойка в размер на сумата 4,50 лева. Съгласно заключението, ако в ГПР се включи и неустойката по чл. 29 от договора, то в този случай същият би възлизал на 3422,24 %.

Ето защо и съдът приема, че с процесния договор за кредит е било предвидено начисляване на неустойка за неизпълнение на задължение на кредитополучателя да представи на кредитора си обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчители физически лица, отговарящи на многобройни условия съгласно ОУ на кредитора, приложими към договорите за кредит. Доколкото никоя от страните не твърди и не установява договорът да е предвиждал начисляване на друг вид неустойка, то и съдът приема за установено въз основа на материалите по делото и процесуалното поведение на страните, че по процесния договор, по силата на който ответникът е отпуснал на ищеца заемна сума в размер на 100 лева, е начислил и е получил сума в размер на 105 лева, включваща и неустойка за неизпълненото задължение на потребителя да представи обезпечение по договора.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че клаузата от договора, сключен с ответника, е нищожна на заявените с исковата молба основания. Тук е мястото да се обърне внимание, че съдът е сезиран с нарочен иск, с който ищецът е поискал да се прогласи за нищожна само конкретна клауза от процесния договор. С оглед направеното уточнение и разрешението, дадено с ТР по тълк.д. № 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, съдът приема, че в настоящото производство следва да разгледа само основанията на предявения иск за частична нищожност и НЕ ДЪЛЖИ произнасяне ПО ВСИЧКИ ДОВОДИ НА ИЩЕЦА, че целият договор за кредит бил нищожен, доколкото съгласно възприетото с това тълкувателно решение принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, а доколкото възражението е защитно средство, то и същото не е на разположение на ищеца, предявил иск за частична нищожност на договора. Пак в мотивите на същото тълкувателно решение е прието, че когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката, респ. на клаузата, т.е. следва да се разгледат само основанията на конкретно предявения иск и наведените доводи за нищожност на клаузата, а не и на целия договор, доколкото не е предявен иск за прогласяване на нищожност на договора. Ето защо и съдът дължи да се произнесе само по пороците, наведени от страната с исковата молба, рефлектиращи конкретно върху нищожността на процесната клауза. В тази връзка съдът дължи да се произнесе по основанията за нищожност на неустойката поради нейния неравноправен характер на основание чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП и поради накърняване на добрите нрави.

По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е заплатил процесната сума на ответника.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора, вкл. че не е начислявана и не е заплащана процесната неустойка.

По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния договор суми.

Съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда дължимостта на 3 неустойка в полза на кредитора и съпоставянето й с естеството и параметрите на сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Въведените изисквания за вида обезпечение по избор на заемателя съдът намира, че създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на задължението до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури изискуемите по силата на договора обезпечения (банкова гаранция или поръчители с редица изисквания, на които е предвидено да отговарят), при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 100 лева, който следва да върне в 5-дневен срок. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът несъмнено е целял да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя . Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.

Следва да се обърне внимание на задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със закона - чл. 16 ЗПК. Не е спорно, че е било предвидено с договора неустойката да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска увеличава размера си. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и чрез него потребителят е задължен да заплати необосновано висок размер поради неизпълнението на едно неизпълнимо на практика задължение.