Решение № 1463 от 28.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1463 гр. Пловдив, 28.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330105343 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Й. С. П., ЕГН ********** против „Креди Йес” ООД, ЕИК 200688545, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за кредит № ***, както и с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, с който се иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 689.94 евро, като платена без основание поради нищожност на договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

/размерът на исковата претенция е съобразен с допуснатото увеличение на иска в протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание на 04.03.2026 год./

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните на *** бил сключен договор за кредит, по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 1100,00 лв., при ГПР – 48,076%. С договора било уговорено, че заемателят следвало да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определените в чл.10 от ОУ изисквания. При неизпълнение на посоченото задължение дължал неустойка, уговорена в чл.8 от договора, в размер на 1088,25 лева, която следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Ищецът поддържа, че бил усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на неустойката. Твърди и излага аргументи, че с уговарянето на неустойката се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неустойката представлявала допълнителна 1 печалба, извън възнаградителната лихва. Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер, излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита или обезщетяване на вредите за кредитора. Доколкото неустойката, явяваща се източник на скрита печалба за кредитора, не била включена в договора като част от ГПР по кредита, то последният не съответствал на действително приложимия такъв в отношенията между страните, нито реалния лихвен процент съответствал на посочения в договора. Бил накърнен принципът на добрите нрави, поради което се достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение. Излага, че нищожността на клаузите, регламентиращи лихвения процент и ГПР влече нищожност на целият договор за кредит, тъй като представляват част от същественото съдържание на договора.

Предвид гореизложеното претендира уважаване на исковите претенции.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от страна на ответника „Креди Йес“ ООД, с който оспорва предявените искове и моли да бъдат отхвърлени в цялост. Твърди, че на ищцата била предоставена необходимата преддоговорна информация, като тя се съгласила с условията по договора, включително и за обезпечението.

Твърди ищцата да е заплатила по заема сумата от 2449,40 лева. Намира за неоснователно искането на ищцата за установяване нищожност на договора за заем. В тази връзка твърди, че ГПР е изчислен изцяло съобразно разпоредбата на чл. 19 от ЗПК. Посочва, че ищецът бил запознат с изискванията на кредитора за обезпечение и можел да прецени дали желае да сключи договора при тези условия. Клаузата за неустойка била индивидуално договорена, но под отлагателно условие, което зависело изцяло от клиента. Тя била израз и на свободата на договаряне, като неустойката отговаряла на присъщите й по закон функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Това бил разход по кредита, който се дължал само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение и затова той не можел да бъде включен в ГПР.

Клаузата не била нищожна, нито противоречала на закона или на добрите нрави. Отделно от това, ищецът можел и да се откаже от договора, но не го направил. Неустойката не представлявала нито разход по управление на кредита, нито пък допълнителна печалба към лихвата. Незнанието на потребителя не било оправдание за него, защото ответникът го бил осведомил за параметрите на договора, които били изцяло приети.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 9706/25.08.2023 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за 2 паричен заем № *** със заемна сума от 1100 лева, усвоена от ищеца. При формиране на приложимия по договора ГПР, не е включено вземането за неустойка по чл. 8 от договора в размер от 1088,25 лева.

Видно от приобщения по делото Договор за паричен заем № *** /л.8-10/, заемната сума от 1100 лева е предоставена на заемателя при фиксиран месечен лихвен процент от 3,330 % и годишен процент на разходите – 48,076 %.

Съгласно чл. 6 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването му да осигури едно от посочените в договора обезпечения, като при непредоставяне на същото в срок, съгласно чл. 8 от Договора, се дължала неустойка в размер на 1088.25 лева.

В отговора на исковата молба е инкорпорирана справка, в табличен вид, неоспорена от ищцата, видно от която по процесния договор от ищцата е заплатена сума в общ размер от 2449.40 лева.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищцата и „Креди Йес” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, с визираното по-горе съдържание, при което ищцата има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и ищцата се ползва със закоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, а и е отделено за безспорно между страните, неустойката по същия не е включена в ГПР. Доколкото посоченият в договора ГПР е 48.076 %, и при отчитането му е взета предвид само възнаградителната лихва, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият ще надвиши законоустановения лимит от 50 %, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна 3 хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравнопревие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитопулчателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

Доколкото се установи, че действителния размер на ГПР по процесния договор за заем е различен от отразения в договора, то съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, което, на основание чл. 22 ЗПК, води до недействителност на договора за кредит.

След като договорът за кредит е недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК заемателят по него дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита или сумата от 1100 лева. Доколкото се установи по делото, че ищцата е заплатила по договора сумата от 2449.40 лева, то платеното над главницата или сумата от 1349.40 лева или 689.94 евро се явява недължимо платена и подлежи на връщане от ответното дружество. Върху сумата от 689.94 евро се дължи и законна лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба – 20.03.2025 год., до окончателното плащане на сумата.

Предвид изложеното, съдът намира предявените искови претенции за основателни.

Относно разноските:

При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, се дължат разноски в полза на ищцата.

Пиконкова е освободена от заплащане на държавна такса и разноски с Определение № 11044 от 28.08.2025 год. /л.43/, поради което ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 74.75 евро държавна такса за разгледаните два иска.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от ЕАД Е.И.. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на 4 посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по- нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и Определение № 5