Решение № 131 от 23.03.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Благоевград, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20251200501215 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 61428/08.08.2025 г., подадена от И. А.

К., чрез адв. И. К., срещу Решение № 9406 от 12.07.2025 г., постановено по гр.д. № 1165/2018 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев.

С атакувания акт първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения от ищеца К. срещу Ф. А. К. и Ш. Ш. К., установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание давностно владение на 99/630 идеални части от УПИ - парцел VIII от квартал 11 по плана на *********, съответстващи на имот пл. № 31, ведно с построена в имота стопанска постройка. Отхвърлен е и акцесорният иск за обезсилване на три нотариални акта, издадени в полза на ответниците.

Във въззивната жалба и допълнително представената писмена защита се излагат доводи за нищожност, неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Въззивникът твърди, че решението е нищожно поради неясни, взаимно противоречиви и нелогични мотиви, които се приравнявали на липса на такива. Поддържа се, че съдът не е извършил пълен и всестранен анализ на събраните доказателства, в частност свидетелските показания и заключенията на вещите лица, които установявали осъществявано от въззивника явно, непрекъснато и необезпокоявано владение. За първи път пред въззивната инстанция се въвежда и твърдение, 1 основано на § 8 от ПЗР на ЗУТ, че поради неуредени регулационни сметки по плана от 1992 г. и наличието на знак за общност „Z“, отчуждителното действие на плана е отпаднало, което подкрепяло исковата претенция. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат уважени, ведно с присъждане на разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответниците, в който се оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно, тъй като ищецът не е доказал идентичност между имота, предмет на иска (УПИ VIII-31), и имота, който реално владее (постройка в УПИ VIII-30), което се установявало безспорно от приетите съдебно-технически експертизи. Изтъква се, че доводът за § 8 от ПЗР на ЗУТ е преклудиран като ненаведен в срок. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено и да се присъдят направените по делото разноски за въззивното производство.

Благоевградският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

По основните оплаквания в жалбата, БлОС намира следното:

Въззивникът навежда довод за нищожност на атакуваното решение поради липса на мотиви и вътрешно противоречие в тях. Настоящият състав намира този довод за неоснователен. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд следи служебно за валидността на обжалваното решение. Според константната практика на ВКС, нищожност е налице само при пълна, абсолютна липса на мотиви или при такава степен на непълнота, неяснота и противоречивост, която води до абсолютна неразбираемост на волята на съда и е невъзможно тя да бъде изведена по пътя на тълкуването. Непълнотата, лаконичността или вътрешното противоречие в мотивите са пороци, които водят до неправилност на решението, но не и до неговата нищожност. В конкретния случай първоинстанционният съд е изложил, макар и лаконично, ясна правна логика, която може да се обобщи така: ищецът владее постройка, но тя се намира в имот, различен от претендирания (УПИ VIII-30, а не УПИ VIII-31), поради което е отхвърлил иска поради недоказана идентичност. Това не е липса на мотиви, а извод, основан на преценка на доказателствата. Поради това решението не е нищожно и не са налице основания за прилагане на чл. 270, ал.

1 от ГПК.

Аргументът, свързан с отпадане на отчуждителното действие на регулационния план поради неуредени сметки по § 8 от ПЗР на ЗУТ, е наведен за първи път пред въззивната инстанция в устните пледоарии и писмената защита. Съгласно чл. 266, ал. 1 от ГПК, във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, които са могли да посочат и 2 представят в срок в първоинстанционното производство. Посочените факти, свързани с регулационния статут на имота от 1992 г., са съществували към момента на предявяване на иска и са могли да бъдат въведени своевременно.

Поради това доводът е процесуално преклудиран и не следва да бъде обсъждан по същество. В допълнение, дори и да беше допустим, доводът е неоснователен. Съгласно практиката на ВКС, отпадането на отчуждителното действие на неприложена дворищна регулация по силата на § 8 от ПЗР на ЗУТ има за последица връщане на собствеността върху придадената част в патримониума на собственика на имота, от който тя е била отчуждена. В случая това би означавало, че собствеността върху 100-те кв.м. се връща на собственика на имот пл. № 31, а не се придобива от владелеца на УПИ VIII-30.

Следователно този аргумент не подкрепя, а напротив – опровергава исковата претенция за придобиване по давност.

Във връзка с оплакванията във ВЖ, че РС не е извършил пълен и всестранен анализ на събраните доказателства, в частност свидетелските показания и заключенията на вещите лица, въззивният съд, след като извърши самостоятелна преценка на събрания и релевантен доказателствен материал, намира за установено следното:

Безспорно по делото е, че ищецът И. К. упражнява фактическа власт върху двуетажна стопанска постройка. Спорът се концентрира върху правната квалификация на тази власт и най-вече върху идентичността на владения обект с претендирания по иска.

От заключенията на първоначалната и разширената съдебно-технически експертизи, които съдът кредитира като обективни и компетентно изготвени, се установява по категоричен начин, че: владяната от ищеца двуетажна стопанска постройка със застроена площ от 100 кв.м. се намира изцяло в границите на УПИ VIII-30, кв. 11 по плана на *********. Съгласно действащия кадастрален и регулационен план от 1992 г., площта от 100 кв.м., върху която е изградена постройката, представлява част от съседния имот с пл. № 31, която е предвидена като придаваема към УПI VIII-30 и е означена със знак за общност „Z“. Не са провеждани процедури за заплащане на тази придаваема част и няма уредени регулационни сметки. Представените от страните договори от 1971 г. не могат да бъдат идентифицирани с процесния имот.

Събраните гласни доказателства са, според настоящия състав са противоречиви. Свидетелите на ищеца (М.Б.К.) твърдят, че постройката е самостоятелна и се ползва необезпокоявано от ищеца и баща му от десетилетия. Свидетелите на ответниците (К.Д.) твърдят, че постройката е част от обща сграда и доскоро е служела за достъп на ответниците до техния имот.

При така установените противоречия, съдът намира, че следва да даде превес на обективните констатации на вещите лица, които след оглед на място и проверка на плановете са установили недвусмислено местоположението на 3 владяната постройка в УПИ VIII-30.

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 79 от ЗС, както и с оглед въведените твърдение от ищеца в исковата молба и поддържани в производството по делото, ищецът следва да докаже кумулативното наличие на няколко предпоставки: упражняване на фактическа власт с намерение за своене по явен, непрекъснат и необезпокояван начин в продължение на 10 години, както и идентичност между имота, предмет на исковата претенция, и този, върху който е упражнявано владението.

В настоящия случай исковата претенция е неоснователна именно поради липсата на доказване на две от тези кумулативни предпоставки. И това е така, тъй като ищецът претендира право на собственост върху идеални части от УПИ VIII-31. Всички събрани обективни доказателства, и по-конкретно двете съдебно-технически експертизи, установяват по безспорен начин, че фактическата власт на ищеца се осъществява върху стопанска постройка, намираща се изцяло в съседния УПИ VIII-30. Това фундаментално несъответствие между претендирания и реално владения имот е достатъчно основание за отхвърляне на иска като недоказан. Съгласно трайната практика на ВКС, доказването на идентичност между претендирания и реално владения имот е задължителна предпоставка за уважаване на установителен иск за собственост. Дори и хипотетично да се приемеше наличие на идентичност, искът отново би бил неоснователен. Претенцията е за придобиване на идеални части от имот. А, за да придобие по давност идеални части от съсобствен имот, съсобственикът трябва да докаже, че е преобърнал държането на чуждите части във владение за себе си, като е демонстрирал това по явен и недвусмислен начин, доведен до знанието на останалите съсобственици. В случая ищецът не само не твърди, но и не представя доказателства за подобни действия. Напротив, владението е било върху реално обособена постройка, а не върху идеални части от целия УПИ.

С оглед на неоснователността на главния иск за собственост, акцесорният иск за обезсилване на нотариалните актове на ответниците също се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 от ГПК.

По разноските:

С оглед изхода от обжалването на въззиваемата стана жалбоподателят дължи направените разноски, които са направени и доказани по основание и размер.

Такива са направени и поискани в размер на 766,94 евро /1500 лв./ за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9406/12.07.2025 г., постановено по гр.д.№ 1165/18 г. по описа на РС – Гоце Делчев.

ОСЪЖДА И. А. К., ЕГН **********, с адрес *********, *********, чрез адв.

И. К., със съдебен адрес *********, да заплати на Ф. А. К., с адрес: *********, ********* и Ш. Ш. К., с адрес: *********, *********, направените по делото разноски за въззивната инстанция, в размер на 766,94 евро /1500 лв./, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията и в срока по чл. 280 и чл. 283 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5

----- следващ документ -----

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Благоевград, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20251200501215 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 61428/08.08.2025 г., подадена от И. А.

К., чрез адв. И. К., срещу Решение № 9406 от 12.07.2025 г., постановено по гр.д. № 1165/2018 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев.