Решение № 724 от 26.06.2026, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 724 гр. Кюстендил, 26.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Ем. Антова при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело № 20251520103123 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по с искова молба вх. №

12230/13.10.2025г. от С. Д. Н. срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ***г. е нищожен на основание по чл.26, ал.1 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата в размер на 1700 лева, недължимо платена по един нищожен договор.

Ищцата твърди, че между нея и ответника бил сключен на 13.11.2024г.

Договор за потребителски кредит № 1185658, по силата на който и бил предоставен кредит в размер на 2300 лева при фиксирани ГПР и ГПЛ. Твърди, че следвало да върне сумата в общ размер от 5980 лева, включваща главница, лихва и неустойка за предоставяне на обезпечение. Твърди, че е направен опит да се снабди от ответника с договора за кредит, но такъв не й бил предоставен. С оглед на представеното извлечение за извършени и предстоящи плащания по договора можел да се направи извод за наличие на следните неравноправни клаузи – възнаградителната лихва била прекомерна;

ГПР не включвал процесната неустойка, като размерът на същата възлиза на 2907,30 лева. Счита, че в настоящия случай липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР, което затруднявало ищцата да разбере реалното оскъпяване на кредита., съответно била нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, 1 т.10 ЗПК. Твърди, че процесната неустойка касаела неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, което не е свързано с главното по договора, поради което и излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Същата по „скрит“ начин оскъпявала кредита. Твърди, че към датата на депозиране на исковата молба били изплатила сумата в размер на 4000 лева. Моли съда да уважи искането.

Претендират се разноски.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който намира исковата молба за нередовна, доколкото не отговаряла на разпоредбата на чл.127, ал.4 ГПК. На следващо място, се оспорват предявените искове като неоснователни. Ответното дружество счита претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на Договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за неоснователни. Твърди се, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Посочва се, че на основание чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Заявява се, че процесният договор и включените в него клаузи са действителни. Това обстоятелство произтичало от това, че съдържанието му било съобразено с всички изисквания на ЗПК /Закон за потребителския кредит/, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и чл.20 ЗПК, както и с тези на ЗПФУР /Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние/, по реда на който е сключен процесния договор. Ищцата имала възможност подробно да се запознае със съдържанието на договора, както и да прецени икономическите последици от него, включително разполагала с 14-дневен срок за отказ от същия след сключването му. Оспорва се твърдението за нарушение на принципа на добрите нрави и за неравноправност на клаузи от договора. Нещо повече, ищцата била сключила седем договора за кредит с ответника с цел да се обогати за негова сметка, доколкото ползва получените суми като кредит, а след това завеждал искове за прогласяване нищожността на договорите. Счита клаузите на договора за индивидуално уговорени. По отношение на предявения осъдителен иск се признава заплащането на процесната сума от ищцата, но счита договора за действителен. Оспорва доказателствените искания на ищцата. В подкрепа на твърденията си цитира съдебна практика на съдилищата в Република България, Директива, както и решения на СЕС. Моли съда да отхвърли исковете. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са два обективно съединени иска: установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

2

При разпределяне на доказателствената тежест в производството, съдът е указал на ищцата, че следва да установи при условията на пълно и главно доказване 1/ по иска с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД – сключването на Договор за потребителски кредит № 1185658/13.11.2024г., съдържащ процесната неустойка, както и възнаградителна лихва в посочения в исковата молба размер; 2/ по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД – че е заплатила без основание сумата в размер на 1700 лева.

В доказателствена тежест на ответника е да установи 1/ че клаузата за неустойка е валидно/индивидуално уговорена, а размерът на възнаградителната лихва не надвишава предвидените законови максимални размери; 2/ по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД – че е върнал процесната сума.

С Определение № 90/18.01.2026г., в което е обективиран проекта на доклад по делото, обявен за окончателен, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства, а именно, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 1185658/13.11.2024г., със съдържанието, посочено в исковата молба, по силата на който ищцата е заплатила сумата в общ размер от 4000 лева. Със същото определение съдът е задължил ответника да представи всички намиращи се у него документи по отношение на процесния договор, включително самия договор, общите условия към него, погасителен план, Съдът е указал на ответника, че при неизпълнение, съдът по реда на чл.161 ГПК може да приеме за доказани фактите и обстоятелствата, за чието доказване страната е създала пречки. Въпреки редовното връчване на преписа от определението, ответникът не е изпълнил вмененото му задължение по реда на чл.190 ГПК до приключване на делото в настоящата инстанция. Поради тази причина и на основание чл.161 ГПК съдът приема за доказано обстоятелството, че процесният договор има именно такова съдържание, каквото е посочено от ищеца в исковата молба. Действително, с отговора на исковата молба ответникът е оспорил обстоятелството, че посоченият от ищеца договор има съдържанието, описано в исковата молба, същевременно обаче, не сочи какво е съдържанието на договора, респ. не представя копие от същия. Тоест страната не оспорва сключването на самия договор за заем с предмет предоставяне в заем на сумата от 2300 лева, както и предоставянето на същата на ищцата, признава и, че същата е платила във връзка с изпълнение на задълженият си по договора сумата в размер на 4000 лева, но не предоставя копие от договора за заем за установяване на конкретното съдържание на правоотношението, в частност на посочената от ищцата уговорка за обезпечаване на договора за потребителски кредит и договорените последици от неизпълнение на задължението на потребителя да предостави исканото обезпечение.

Предвид създадени от ответника пречки следва да се приложат последиците от чл. 161 ГПК и да се приеме, че в договора за кредит е била уговорена неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение.

3

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д.

№ 1/2009г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл.26, ал.1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в чл.27 от договора неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.

На първо място, задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя /наричан „потребител“ в договора/ съгласно чл.16 ЗПК е на кредитора. Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният 4 извършва преценка дали да предостави искания кредит, или да откаже предоставянето му като уведоми потребителя /чл.18, ал.1 ЗПК/, както и определя конкретните параметри на кредита и евентуалните обезпечения, чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите интереси.

Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемателяпотребител общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с компенсаторна неустойка в размер, надхвърлящ този на главница по договора.

На следващо място, следва да се посочи, че основното задължение на заемателя по договор за паричен заем/кредит, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем/кредит. Предвидената неустойка касае непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора да е удовлетворен – той да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка.