Решение № 247 от 15.05.2026, Районен съд - Разлог
- Съд
- Районен съд - Разлог
- Дело
- Гражданско дело 1738/2025
- Вид
- Решение № 247
- Подписан
- 15.05.2026
- Състав
- Диана Сотирова Танкова
Цитирани разпоредби
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.3, б."ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1, т.3, пр.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.26, ал.1, пр.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.19 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 247 гр. Разлог, 15.05.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Диана С. Танкова при участието на секретаря Я. Г. Й., разгледа докладваното от Диана Танкова, Гр. дело № 20251240101738 по описа за 2025 година
Производството е образувано по ИМ с вх. №13831/27.11.2025 г., от С.М.С., ЕГН*, адрес: *, ч/з адв. Д.В.М., АК-П., с адрес: *, с/у "А.Т.“ЕООД, ЕИК*, *, представлявано от И.М.Ш..
В ИМ се твърди, че на 18.03.2024 г. ищецът е сключил с дружеството „К.“ЕАД Договор за потреб. кредит №*, по силата на който е получил сумата от 5`850.00 лв., за срок от 24 вноски. Съгласно условията на договора, ищеца е следвало да сключи и Договор за предоставяне на поръчителство с цел обезпечение на сключеният Договор за потреб. кредит.
На 18.03.2024 г. ищеца е сключил с „А.Т.“ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който е следвало да заплати сумата от 4`886,33 лв. Според ищеца сключеният Договор за поръчителство е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Твърди се, че при накърняване на принципа на „добрите нрави“, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации, което води до извличане на собствена изгода от страна на кредитора.
Претендираната сума от страна на кредитора представлява допълнителна сума, която е 70% от сумата на отпуснатия кредит. Отделно от това се твърди, че сумата за поръчител се заплаща без кредитополучателят да получава нищо насреща, с което се цели единствено завишаване на дължимата сума отд 70 %.
Сочи се, че Договора за предоставяне на поръчителство от 18.03.2024 г. с дружеството ответник е нищожен, тъй като е нарушен размера на ГПР, а уговореното възнаграждение представлява разход по кредита, който е бил известен на кредитодателя и е следвало да бъде включен в ГПР. Навежда се, че със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от ЗПК. На последно място се твърди, че договора за поръчителство е уговорен във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните. Иска се съда да постанови решение, по силата на което да обяви за нищожен Договор за предоставяне на поръчителство от 18.03.2024 г.
В определения от закона едномесечен срок е представен писмен отговор от ответника, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен.
Сочи се, че възнаграждението от 4`620,75 лв. се дължи само за периода, за който е 1 гарантирано задължението по кредита, т.е при предсрочно погасяване на кредита, не се дължи възнаграждение. Посочва, че възнаграждението за поръчител не следва да бъде включено в ГПР, тъй като същото не отговаря на дефиницията на §.1, т.1 от ДР на ЗПК, респективно на чл.3, б.„ж“ от Директива 2008/48/ЕО, тъй като предоставянето на обезпечение, в това число и поръчител е изцяло доброволно и зависи от избора на конкретния клиент. Посочва се и че, възнаграждението на поръчителя „А.Т.“ЕООД по бъдещия договор не е известно на кредитодателя към момента на сключване на договора за кредит от кредитоискателя и не попада в хипотезата на §.1, т.1 от ДР на ЗПК, за да е общ разход по кредита за потребителя при изчислението на ГПР по чл.19 от ЗПК. Претендират разноски и оспорват твърдението, че ищецът е материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:
М/у страните е безспорно установено, че са сключени Договор за потреб. кредит №*/18.03.2024 г. м/у ищеца и „К.“ЕАД, както и Договор за предоставяне на поръчителство от 18.03.2024 г. м/у ищеца и „А.Т.“ЕООД, по силата на който последното дружество се е задължило да предостави обезпечение пред кредитодателя, а ищецът - да заплати възнаграждение за това.
Съдът намира, че предявеният иск е допустим. Ищецът има правен интерес от установяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство, тъй като от действителността на този договор зависи съществуването на твърдяно парично задължение за заплащане на възнаграждение в значителен размер, което е пряко свързано с усвояването и изпълнението на договора за потреб. кредит.
Разгледан по същество, искът е основателен.
От съдържанието на договора за потреб. кредит и договора за предоставяне на поръчителство се установява, че двата договора са сключени на една и съща дата 18.03.2024 г., във вр. с отпускането на един и същ потреб. кредит. Макар формално договорът за поръчителство да е сключен с трето за кредитното правоотношение дружество, неговата икономическа функция е неразривно свързана с договора за кредит, тъй като ч/з него се обезпечава изпълнението именно на задълженията на потребителя по този кредит.
Съдът не споделя възражението на ответника, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не представлява разход по кредита и поради това не следва да бъде включвано при преценката за действителната цена на кредита. При потребителските договори съдът следва да изследва не само формалното наименование на отделните договори, а тяхната действителна икономическа цел и резултат. Когато сключването на допълнителен договор е обусловено от отпускането на кредита, служи за неговото обезпечаване и води до поемане на значително допълнително парично задължение от потребителя, това задължение представлява част от общата икономическа тежест на кредита.
В случая възнаграждението за поръчителство е в размер, съпоставим с главницата по кредита, като според твърденията на ищеца достига приблизително 70% от предоставената заемна сума. Подобно оскъпяване не може да бъде разглеждано като странична, самостоятелна и неутрална услуга, която няма отношение към кредита. То е пряко обусловено от кредитното правоотношение и поставя потребителя в положение да заплати значителна допълнителна сума, без с/у това да получава реална имуществена престация, равностойна на поетото задължение.
Поръчителството по своята правна и икономическа същност служи преди всичко за обезпечаване интереса на кредитора. То намалява кредитния риск за кредитодателя, като му осигурява допълнителен длъжник или гаранция за изпълнение. Поради това, когато разходът за осигуряване на подобно обезпечение се възлага в/у потребителя в размер, който значително увеличава общото му задължение, този разход не може да бъде изведен извън 2 обхвата на защитата, предоставена от Закона за потребителския кредит и ЗЗП.
Неоснователно е и възражението, че предоставянето на обезпечение е било изцяло доброволно и е зависело от избора на потребителя. При преценката за доброволност съдът следва да отчете реалното положение на потребителя като икономически по-слаба страна в правоотношението. Когато потребителят търси кредитиране, а договорната конструкция предвижда сключване на допълнителен договор за поръчителство като условие или фактическа предпоставка за получаване на кредита при съответните параметри, не може да се приеме, че той е имал действителна и равнопоставена възможност свободно да договаря съдържанието на тази допълнителна услуга.
Съдът приема, че ч/з процесния договор за предоставяне на поръчителство се постига резултат, при който в/у потребителя се възлага допълнителна финансова тежест, свързана с кредита, но формално обособена в отделен договор. По този начин се създава възможност действителното оскъпяване на кредита да не бъде отразено в пълния си размер в годишния процент на разходите, с което се заобикалят императивните правила на чл.19 от ЗПК, включително ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК.
Разпоредбите на ЗПК имат защитен и императивен хар-ер. Те целят потребителят да бъде предварително, ясно и пълно информиран за действителната цена на кредита, за да може да вземе икономически обосновано решение дали да сключи договора. Всяка договорна конструкция, която формално разпределя разходите по кредита в отделни съглашения, но фактически увеличава цената на кредита за потребителя, следва да бъде преценявана с оглед забраната за заобикаляне на закона.
В конкретния случай договорът за предоставяне на поръчителство няма самостоятелна житейска и икономическа цел за ищеца извън договора за кредит. Ищецът не получава реална услуга, която да му носи имуществена облага, отделна от възможността да ползва кредита. Насрещната престация на ответника служи за обезпечаване на кредитодателя, а не за задоволяване на самостоятелен интерес на потребителя. Въпреки това потребителят е натоварен с възнаграждение в значителен размер, което води до съществено увеличаване на общата дължима сума.
Така уговореното възнаграждение създава значително неравновесие м/у правата и задълженията на страните във вреда на потребителя. То противоречи на изискванията за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на престациите. Договорът поставя потребителя в неблагоприятно положение, като го задължава да заплати значителна сума за обезпечение, от което преимуществено се ползва кредиторът, а не самият потребител.
С оглед на изложеното, съдът намира че процесният договор противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Накърняването на добрите нрави се изразява в постигане на явно несправедлив икономически резултат - значително оскъпяване на потребителския кредит ч/з допълнително възнаграждение, което е несъразмерно спрямо предоставената услуга и което не съответства на реална насрещна имуществена полза за потребителя.
Наред с това съдът приема, че договорът е нищожен и поради заобикаляне на закона - чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК. ч/з формалното отделяне на разхода за поръчителство в самостоятелен договор се постига резултат, който законът не допуска прикриване или изваждане от общата цена на кредита на разход, който е функционално свързан с отпускането и обезпечаването му. Законът не допуска кредитодателят или свързано с кредитния процес лице да формира допълнителна имуществена облага ч/з договорни механизми, които поставят потребителя в по-неблагоприятно положение и заобикалят ограниченията относно максималния размер на ГПР. Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, разходите за услуги, съпътстващи договора за потреб. кредит, попадат в понятието „общ разход по кредита за потребителя“ и съответно в ГПР, когато сключването им е условие за получаване на кредита или когато договорната конструкция представлява способ за прикриване на действителната цена на кредита.
3
Националният съд следва да изследва не само формалното отделяне на услугата, но и икономическата функция, връзката с кредита, общите условия и фактическите обстоятелства по сключването. В този смисъл е и практиката на СЕС по дело C-714/22, S.R.G. с/у „ПКБ“ЕООД, съгласно която разходите за услуги, съпътстващи договора за потреб. кредит, следва да се включат в общия разход по кредита и в ГПР, когато сключването им е условие за получаване на кредита или когато договорната конструкция представлява способ за прикриване на действителната цена на кредита. СЕС изрично приема, че националният съд следва да изследва не само формалното отделяне на съответната услуга, но и икономическата функция, общите условия, фактическите обстоятелства и дали ч/з такава конструкция не се външно изнася част от възнаграждението по кредита извън ГПР. Посочването на ГПР, който не включва всички разходи, лишава потребителя от възможност да прецени реалния обем на задължението си и е приравнимо на непосочване на ГПР, като национална санкция, при която потребителят дължи само чистата стойност на кредита, е съвместима с Директива 2008/48/ЕО. Съобразно формираната национална съдебна практика по аналогични казуси, възнаграждението за поръчител/гарант, когато е обусловено от договора за кредит, известно е на кредитодателя към момента на сключването му, събира се заедно с погасителните вноски или е уговорено в полза на свързано с кредитодателя лице, представлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. Формалното му обособяване в самостоятелен договор не променя икономическата му същност на част от цената на кредита. Невключването му в ГПР води до представяне на занижена и невярна цена на кредита, поставя потребителя в невъзможност да прецени реалните икономически последици от договора и постига резултат, забранен от чл.19, ал.4 ЗПК, поради което договорната конструкция следва да се квалифицира като заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК.
Разпечатката съдържа 29 от 93 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e60f089b-6596-4320-bd43-ab75d99d2417