Решение № 7749 от 16.05.2023, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 45656/2022
- Вид
- Решение № 7749
- Подписан
- 16.05.2023
- Състав
- НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
Други актове по делото
- Разпореждане № 81731 от 05.09.2022 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Определение № 30 от 03.01.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Протокол № 4234 от 02.03.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Разпореждане № 73189 от 13.06.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Разпореждане № 88074 от 15.07.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Определение № 24930 от 15.07.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Разпореждане № 104465 от 23.08.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Разпореждане № 117001 от 23.09.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
- Разпореждане № 129090 от 17.10.2023 · НЕДЕЛИНА ДИМИТРОВА СИМОВА МИТОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 153 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 136, ал. 1, т. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 173, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1, изр. второ и ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 7749 гр. С., 16.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Н. Д. С. М. при участието на секретаря Е. Ю. И. като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело № 20221110145656 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Л.“ АД /с предходни наименования „Л.“ АД и „ТНК К. М.“ АД/ срещу З. Д. А. в търговското качество като ЕТ „З. - З. А.“ установителен иск с правно основание вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Л.“ АД /с предходни наименования „Л.“ АД и „ТНК К. М.“ АД/ твърди, че между страните е сключен договор за заем бизнес кредит с клиентски № **** от 29.12.2017 г., по силата на който е предоставил на ЕТ „З. - З. А.“ заемна сума в размер на 15 000 евро, която заемополучателят се е съгласил да върне ведно с натрупаната върху нея лихва по предвидения в чл. 2.3 и чл. 2.4 и Приложение № 1 към договора ред, а З. Д. А. се задължила в качеството си на солидарен и ипотекарен длъжник. Поддържа, че съгласно чл. 2.1, б. „b“ заемната сума е следвало да бъде отпусната целево и на три етапа, а именно: 1. сумата от 241,88 евро, от която: 61,36 евро – за извършване експертна оценка на имуществото, предмет на обезпечението;
78,26 евро – разноски по нотариалното удостоверяване на сделките; 102,26 евро – преведени по сметка на заемателя; 2. сумата от 27,69 евро – за сключване на имуществена застраховка върху имуществото, предмет на обезпечението и 3. сумата от 14 064,95 евро – останалата сума от заема, преведена по посочената в договора банкова сметка. Заявява, че след изпълнението на задълженията на заемателя по описаните етапи и учредяване на първа по ред договорна ипотека в негова полза надлежно е изпълнил задължението си за предоставяне на заемната сума по посочена от него банкова сметка, за което са съставяни съответните извлечения от счетоводни книги, платежни нареждания и фактури, а с това съгласно чл. 2.4 от договора за заемополучателя ЕТ „З. - З. А.“ е възникнало задължение за връщане на същата чрез заплащане на месечни погасителни вноски от по 330,72 евро. За обезпечаване вземанията по процесния договор за заем от страна на З. Д. А. е учредена договорна ипотека върху неин недвижим имот, за което е съставен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №7, том I, peг. № 293, дело №7 от 2018 г., при Нотариус М. И., с peг. №260 на НК. Сочи, че към 31.07.2018 г. заемополучателят е допуснал неизпълнение за период от 153 дни, което е основание за обявяване на 1 договора за предсрочно изискуем, за което ответната страна била уведомена с нотариална покана, връчена на 02.09.2018 г. от нотариус М. К., с рег. № 425 в НК.
Поддържа, че ответната страна следва да заплати неустойка за забава за периода от 03.09.2018 г. до 02.09.2019 г. в 12532,52 евро, формиран съгласно чл. 2.3, б. (с) и (d) от договора. Заявява, че неустойката е изчислена върху цялата изискуема главница в размер на 14 969.28 евро за 364 дни забава, при ставка от 0,23 % на дневна база. Въз основа на изложеното иска от съда да постанови решение, с което да признаване за установено съществуването на парично задължение в размер на сумата от 12 532,52 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 03.09.2018 г. до 02.09.2019 г. съгласно чл. 2.3, б. „c“ и d“ от договор за заем бизнес кредит - клиентски № **** от 29.12.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 31.03.2021 г. до окончателното плащане, за която сума по ч. гр. дело № 18168/2021 г. по описа на СРС, 56 състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 14.06.2021 г.
Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК са подадени 2 бр. отговори на исковата молба, в които се оспорват предявения иск, като се навеждат твърдения за нищожност на процесния договор за заем, поради наличието на нищожни клаузи за договорна лихва и неустойка. Поддържа се, че клаузата, съгласно която договорната лихва е в размер на 24 % противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля два пъти размера на законната лихва. Твърди се, че клаузата за неустойка по т. 2.3, б. „c“ и d“ от договор за заем бизнес кредит също е нищожна, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Сочи се, че нищожността на клаузите за договорна лихва и неустойка води до недействителност на целия договор. Навежда се твърдение, че към момента на иницииране на заповедното производство сумата по кредита е погасена. Твърди се, че процесният договор по отношение ответницата З. Д.
А. следва да се счита за потребителски.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 и чл. 153 ГПК като неоспорено от ответника и ненуждаещо се от доказване в доклада по делото e отдеЛ. обстоятелството относно наличието на договор за заем бизнес кредит – клиентски № **** от 29.12.2017 г., с твърдяното съдържание между страните, в изпълнение на което ищецът в качеството си на заемодател е предоставил, а ответникът в качеството си на заемополучател е усвоил заемната сума.
Видно от предметното съдържание на договора за заем съгласно т. 2.3, б. „c“ и „d“ е предвидено следното: „В случай, че заемополучателят не изпълни което и да е задължение по този договор на съответната дата на падеж, както и при предсрочна изискуемост на кредита, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,23 % върху сбора от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по настоящия договор. С цел избягване на съмнение неустойката по тази точка се дължи независимо от издаване на счетоводни или други документи за начисляването й“, а съгласно т. 2.3, б. „ d“ „Неустойката за забава се начислява от деня, следващ падежа на съответното задължение, до деня на пълното му погасяване и се изчислява на база реално изминали дни“.
Не се спори още, а и се установява от приложения по делото Нотариален акт за 2 учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 7, том I, рег. № 293, дело № 7 от 2018 г. от 10.01.2018 г., че вземането на кредитодателя по процесния договор за заем е обезпечено с реално обезпечение – ипотека върху недвижим имот, собственост на З. Д. А., представляващ апартамент № 60, находящ се в гр. С., ж.к. „Люлин“, ул. 510, бл. 508, ет. 7, вх. Б.
По делото е изслушано и прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което с направени плащания е погасена част от дълга, като непогасената част от главницата възлиза на сумата от 14 969,28 евро, от договорната лихва – 396,42 евро, като е начислена и неустойка за забава в размер на 12 532,52 евро за периода от 28.08.2018 г. до 02.09.2019 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по установителен иск, предвид релевирането по реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от наличието на общите процесуални предпоставки, още и от подаването на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и от тъждество между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. Така посочените предпоставки са налице, което обуславя разглеждане на исковите претенции по същество.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
На основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да установи наличието на заемно правоотношение между страните по силата на процесния договор за заем бизнес кредит – клиентски № **** от 29.12.2017 г.; наличието на валидна договорна клауза, пораждаща задължение за заемополучателя за заплащане на неустойка за забава; осъществяване на предпоставките за начисляване на процесната неустойка, както и размера на същата.
В тежест на ответника е да докаже, че е платил задължението си в договорените срокове, респективно, че е погасил задължението за неустойка.
По повод твърдението на ищеца, че кредитополучател по процесния договор за заем е ЕТ „З. – З. А.“, а солидарен длъжник е З. Д. А., поради което сочи, че предявява иск срещу двама ответници, а именно ЕТ „З. – З. А.“ и З. Д. А., настоящият съд намира, че ответникът е един, като искът е предявен срещу физическото лице З. Д. А., притежаваща търговско качество като ЕТ „З. – З. А.“. Едноличният търговец не е различен правен субект от физическото лице, а качеството „едноличен търговец“ разширява неговата правоспособност с прибавяне на търговско качество. Извод в обратния смисъл не може да се прави от Тълкувателно решение № 2/27.12.2001 г. по т.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, в което се приема относителна обособеност на имуществото, придобито от едноличния търговец в търговското му предприятие, когато физическото лице с такова качество има сключен брак, при което се приема, че презумпцията за съвместен принос се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност.
Напротив, от същото отново се подчертава, че физическото лице и ЕТ са един и същ правен субект. Ето защо искът се разглежда срещу З. Д. А., в търговското качество като ЕТ „З. – З. А.“.
Спорният по делото материалноправен въпрос е относно действителността на договорната клауза, въз основа на която се претендира неустойка за забава в 3 настоящото производство.
Правото да се начисли неустойка е обусловено освен от реализиране на юридическите факти, при които е уговорена, още и от валидност на клаузата, която е предвижда. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Въз основа на тази регламентация в доктрината и практиката са изведени безпротиворечиво функциите на неустоечното съглашение като форма на договорна отговорност – обезпечителна (стимулираща изпълнението), обезщетителна и санкционна. Като проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД) допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от неизпълнението, но само в рамките на присъщите посочени по-горе функции. Когато неустойката излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция, същата би била нищожна поради накърняване на добрите нрави. Преценката за нищожност като изначален и несанируем порок на сделката или на част от нея е винаги конкретна и се прави за всеки отделен случай в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, сред които вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. Преценката наред с това се извършва всякога към момента на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – в този смисъл са мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За нищожността като най-тежък порок на сделката съдът следи служебно.
Възможността да се присъжда неустойка без да се доказват конкретните вреди я характеризира като облекчена форма за реализиране на договорна отговорност.
Улесненият път за признаване на вземането за неустойка обаче поставя риска такава да се договаря и в случаи, в които изобщо не се очаква понасяне на вреди от страната, чието вземане се обезпечава с неустоечното съглашение. В този случай неустойката би била изцяло лишена от обезпечителната си функция и ще има подчертано санкционна такава, приближаваща я до източник на неоснователно обогатяване. Липсата на необходимост от доказване на вредите при присъждане на неустойка не означава, че такива не е необходимо да съществуват изобщо. Аргумент в полза на този извод се черпи от разпоредбите на чл. 92, ал. 1, изр. второ и ал. 2 ЗЗД. Възможността за намаляване на неустойка поради прекомерност – когато тя значително надвишава претърпените вреди, както и тази да се претендира обезщетение за по-големи вреди (когато неустойката не е уговорена като изключителна), подчертават връзката на неустойката с вредите. Ето защо освобождаване от нуждата за доказване на вредите не дава заключение, че тя се присъжда в случаи, в които изобщо вреди липсват, като санкционната функция сама по себе си не може да обоснове обратния извод.
Разпечатката съдържа 28 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e5fbe13b-1520-4fb5-9eb7-c9c9eb1d1e98