Решение № 1230 от 24.09.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1230 гр. Плевен, 24.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Зорница Д. Димитрова Банкова при участието на секретаря Станислава Т. Станева като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско дело № 20244430101529 по описа за 2024 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от **** АД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление: **** против М. А., в която се твърди, че на 18.02.2022г. ответникът е сключил с Дружеството (в качеството му на заемодател) Договор за кредит „Violeta“ („Договора“) под формата на кредитна линия с възможност за еднократно или многократно усвояване на главница до размера на одобрения кредитен лимит, който в настоящия случай е 800лв. и по силата на този договор е усвоил заемна сума в размер на 800 лв., веднъж изцяло и веднъж частично. Твърди, че с подписване на договора ищецът се е задължил да заплаща текущото си задължение до 30 /тридесет/ дни от усвояване на главницата, като при еднократно усвояване на кредитния лимит с подписване на договора за кредит 30 дни текат от датата на усвояване на целия кредитен лимит, а при усвояване на части 30 дни текат от датата на първото частично усвояване. Както изрично е посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от Договор преди сключването му на ищеца е представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията на Закона за потребителския кредит (ЗПК), както и че Кредитополучателят е заявил и декларирал, че е избрал доброволно преди подписване на договора да се ползва от допълнителен пакет от услуги „ VIP обслужване“ и такси за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие“, за което му е предоставена и Тарифа. Твърди, че към момента на депозиране на настоящата искова молба, задълженията на кредитополучателя за заплащане на текущите задължения по кредита са просрочени, а срокът на 1 договора е изтекъл. Срокът на договора е определен в чл. 4 ал. 1 т. 1 — 1 година, а съгласно чл. 4 ал. 2 влиза в сила от датата на неговото подписване, което означава че процесният договор е изтекъл на дата 18.02.2023г. Твърди, че на дата 18.02.2022г. е усвоена сума в размер на 800лв. и след предсрочно погасяване на дата 22.08.2022 г. е усвоена сума в размер на 700 лв. Твърди, че задълженията по кредита за периода 15.01.2023г.18.02.2023г., ведно с усвоения кредитен лимит са в общ размер 729,99лв.

Твърди, че част от всички задължения по кредита по време на периода на кредита са погасени почти в пълен размер и въпреки че са останали непогасени суми същите не се претендират с настоящата искова молба. Но усвоения кредитен лимит, който в цялост е следвало да бъде заплатен найкъсно на 18.02.2023г., когато изтича срока на договора за паричен заем не е погасен и до настоящия момент. Моли на основание чл.240 от ЗЗД, вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД ответника да бъде осъден да плати на ищеца „****“ АД, ЕИК ****, универсален праворприемник на „****“ ООД, ЕИК ***, неплатените суми по Договора за паричен заем „Виолета“ от 18.02.2023год., сключен между него и „****“ ООД в общ размер на: 818,48лв.., от които:

Главница в размер на 729,99лв. - считано от крайния срок на договора 18.02.2023г., както и Законна лихва за забава в размер на 101лв., начислена върху остатъчната непогасена главница в размер на 729,99лв. и за периода от 18.02.202 г. /изтичане срока на договора/ до 16.03.2024г. /датата на подаване на исковата молба/, законна лихва за забава от датата на завеждане на исковата молба до датата на окончателното погасяване изчислена върху всяка от дължимите /присъдени/ суми. Претендира направените деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата, като прави възражение за нищожност на клаузата за ГЛП, клаузите за допълнителния пакет услуги,неустойка за непредоставяне на удостоверение за липса на задължения, съгласно чл.87 от ДОПК, такса ангажимент, тъй като имат за цел заобикаляне на закона.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства, намира за установено следното:

По делото е безспорно, че на 18.02.2022год. е бил с ключен договор за кредит „Violeta“, по силата на който ищецът "****“ ООД гр. ** е предоставил на ответницата кредит в размер на 800 лв. под формата на разрешен кредитен лимит. Видно е, че договорът е бил сключен за една година при фиксиран годишен лихвен процент- 15 %. Видно е, че съгласно чл. 4 ал. 1 от договора върху усвоения размер на кредита кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0, 042 %. Видно от заключението на ВЛ, че към момента на приключване на съдебните прения ответницата е усвоила на два пъти общо 1500лв.- на 18.02.2022г.800лв. и на 22.08.2022г.-700лв., като е заплатила на ищеца сума в размер общо на 1340,26лв., с която са погасени вземанията, подробно отразени в същото.

Изхождайки от предмета на Договора за кредит и страните по него физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на 2 чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава III, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.Настоящият съдия-докладчик счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава редица разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

Възраженията на процесуалния представител на ответницата срещу предявения иск касаят действителността на сключения между страните договор. Твърди се, че последният нарушава редица императивни разпоредби на ЗПК, поради което се явява нищожен и не е породил своите правни последици. Така наведените доводи са основателни. На първо място по делото не са представени общите условия към договора за потребителски кредит, подписани от страните на всяка страница, съгласно изискването на чл. 11 ал. 2 от ЗПК. Тези общи условия представляват задължителна неразделна част от договор и според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК при липсата им договорът за потребителски кредит е недействителен. На следващо място, съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 (към закона) начин. В процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран- изрично е уговорен само годишен лихвен процент 49, 32 %.

Липсва разпределение на отделните суми във вноските, следователно липсва и яснота каква част от дължимата главница, лихви и такси се съдържа във всяка от погасителните вноски. При това положение не може да бъде извършена преценка за погасяване на кои вземания са отнесени направените от ответницата плащания. Следователно договорът не отговаря и на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК, според който планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи.

На първо място, съдът счита за необходимо да отбележи, че в процесния договор за кредит не е посочен максималния размер на кредитния лимит /въпреки че и двете страни посочват, че това е сумата от 800,00 лева/, което обстоятелство само по себе си е достатъчно основание съдът да приеме, че на основание чл.20 от ЗПК процесният договор за кредит е недействителен.

По отношение въведените от ищеца доводи за нищожност на клаузите на чл.4, ал.1, т.2.2. и т.2.3., въвеждащи задължение за заплащане на „такса 3 ангажимент“ от кредитополучателя срещу задължение на кредитодателя да не променя лихвения процент - съдът счита тези две клаузи са неравноправни и нищожни по следните съображения: съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В чл.10а, ал.2 от ЗПК е въведена забрана кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни, свързани с усвояването и управлението на кредита. Въведената с чл.4, ал.1, т.2.2. и т.2.3. от процесния договор „такса ангажимент“ срещу задължение на кредитодателя да не променя лихвения процент е именно действие по усвояване и управление на кредита и се явява в пряко противоречие с чл.10а от ЗПК. Тези две клаузи са и неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвидената такса от 0,07% на ден неоснователно обогатява кредитодателя за сметка на кредитополучателя и на практика увеличава подлежащата на връщане сума с 25,2% за 1 година /съгласно уговорката в договора, че календарния месец е от 30 дни/. Тук следва да бъде отбелязано изрично, че съдът не възприема доводите на ответната страна, че тези две клаузи са договорени индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, тъй като се касае до еднотипни договори за кредит, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.

В допълнение на горните аргументи за нищожност на клаузата, въвеждаща „такса ангажимент“, съдът намира за необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 от ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици - постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя /в този смисъл е решение №165/02,12,2016 г. на ВКС по т.д. №1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина, по който е уредено задължението на кредитополучателя за заплащане на такса за фиксиран лихвен процент /на дневна база, по 0,07% върху усвоената главница/, се обосновава извод и за нарушаване на добрите нрави, тъй като не е обичайна практика лихвения процент да се увеличава в такива кратки периоди /срокът на договора е 1 година/, а и е малко вероятно кредитополучателят да притежава необходимите знания и умения за изчисляване на тази такса, която води до увеличаване на подлежащата на връщане сума с близо 25%. Ето защо съдът счита, че тези клаузи са й нищожни поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал. 1 от ЗЗД.

По отношение въведените от ищеца доводи за нищожност на клаузата на чл.20, ал.4 от договора, въвеждаща задължение за заплащане на разходи за действия по събиране на задълженията, при забава за плащане на текущо задължение - съгласно чл.33, ал.2 от ЗПК, когато потребителят забави 4 дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че така уговорената в договора клауза за заплащане на разходи за действия по събиране на забавено текущо задължение се явява в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. Тези разходи представляват по съществото си неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущите задължения по кредита, а не плащане за покриване на разходи по събиране на вземането. За това, че тези разходи нямат за цел да покрият разходи по събиране на закъснелите вноски, може да се съди от обстоятелството, че плащанията по тях са уговорени предварително, като абсолютни суми и в предварително определени предели /в Тарифата/, а разноските, необходими за събиране на всяко конкретно възникнало задължение, при настъпване на забава, не могат да бъдат определени предварително. Поради това, начина по който са определени в клаузата, сочи на това, че са установени с цел да се избегне ограничението на закона, свързано с размера на дължимото при забава обезщетение. С предвиждането на тези разходи на практика се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.