Решение № 223 от 17.06.2026, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 223 гр. *** 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – *** I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър М. Х.

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Даниела М. Калчева като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Въззивно търговско дело № 20265501000170 по описа за 2026 година

Обжалвано е решение № 1198/30.12.2025г., постановено по гр.д. № 3241/2025г. по описа на РС – *** с което е отхвърлен предявения иск от *** против И. В. Б. да се признае за установено по отношение на И. В. Б. съществуването на вземането на „*** за следните суми: сумата от 500 лв. главница за неизпълнено задължение по Договор за паричен заем ***, сключен на 18.02.2020г., с 25,03 лв. договорна лихва за периода 18.02.2020г. до 03.04.2020г., с 185,14 лв. лихва за забава за периода 03.04.2020г. до 28.02.2025г. и законна лихва върху главницата от 20.03.2025г. до изплащане на вземането, за изпълнението на което парично задължение е издадена в полза на „*** против И. В. Б. заповед № 891 от 11.04.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 1393/2025г. по описа на СтРС.

Въззивникът *** излага подробни съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Направено е искане съдът да отмени обжалваното решение като неправилно и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от адвокат Л., като особен 1 представител на въззиваемия И. В. Б., с който взема становище по направените в жалбата оплаквания. Счита, че решението на районния съд е правилно и моли да бъде оставено в сила.

Съдът като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.

422, ал. 1 от ГПК.

Ищецът *** моли съда да постанови решение, с което да признае за установено със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника И. В. Б., че същият дължи на „*** сума в общ размер от 710,17 лв., формирана както следва: главница в размер на 500 лв.; договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 25,03 лв. за периода от 18.02.2020 г. до 03.04.2020 г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 185,14 лв. за период от 03.04.2020 г. до 28.02.2025г., както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията.

Претендира направените по настоящото дело и заповедното производство разноски.

Ответникът И. В. Б., чрез назначения особен представител представя писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, с който взема становище, че така предявения иск е допустим, но неоснователен, като излага съображения.

По делото са представени възпроизведени на хартиен носител електронни документи: Договор за паричен заем ***. и Общи условия, от които е видно, че *** е предоставило на И. В. Б. заем в размер на 500 лв. срещу задължението на последния да го върне в срок от един месец, при ГПР 48,62% и годишен лихвен процент 40,05%. По делото е представена разписка, от която се установява, че на ответника е преведена сума в размер на 500 лв.

По делото е представен и договор за продажба и прехвърляния на вземания от 13.01.2022 г., сключен между *** като цедент и “*** ЕООД като цесионер и Приложение №1 към него, идентифициращо вземанията, по силата на които кредиторът *** е прехвърлил на ищеца и вземането, произтичащо от Договор за паричен заем ***, сключен на 18.02.2020г., ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.

По делото е представено пълномощно от 13.01.2022 г. с нотариална 2 заверка рег. № 643/14.01.2022 г. на *** нотариус рег.№ 785 на НК, с което цедентът *** е упълномощил цесионера “*** ЕООД да уведомява длъжниците, описани в Приложение № 1 от 13.01.2022 г. към договор за продажба и прехвърляния на вземания от 13.01.2022 г., за настъпилото прехвърляне на вземанията съгласно чл. 99 от ЗЗД, както и да преупълномощава с всички или с някои от правата на трети лица по свой избор и за своя сметка.

Видно от приложеното ч.гр.дело № 1393/2025г. по описа на Районен съд – *** в полза на *** е издадена заповед за изпълнение № 891/11.04.2025 г., съгласно която И. В. Б. следва да заплати на кредитора „*** следните суми: сумата от 500 лв. главница за неизпълнено задължение по Договор за паричен заем ***, сключен на 18.02.2020г., с 25,03 лв. договорна лихва за периода 18.02.2020г. до 03.04.2020г., с 185,14 лв. лихва за забава за периода 03.04.2020г. до 28.02.2025г. и законна лихва върху главницата от 20.03.2025г. до изплащане на вземането. С разпореждане на основание чл. 415 ал. 1 т. 2 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от връчване на разпореждането. В указания срок заявителят е предявил иск относно вземането си.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД , задължение на цедента е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, законодателят е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за прехвърляне на вземането. Съдебната практика е последователна в разбирането, че е допустимо предишният кредитор да упълномощи новия кредитор за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, както и че уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с връчване на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.

99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД . Това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил 3 след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о. и др.

В случая цедентът е упълномощил новия кредитор /цесионер/ да уведомява от негово име на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключената цесия. По делото няма данни уведомлението да е връчено на И. В.

Б. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Следва да се приеме, че приложеното към исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД , с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.

99, ал. 4 ЗЗД. Действително, ответната страна не участва лично в производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК , но приемането от особения представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД , адресирани до отсъстващия ответник, е допустимо, тъй като то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права.

За да достигне до този извод съдът съобрази най – новата практика, обективирана в Решение № 136 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2007/2025 г., I т. о., ТК , където е посочено, че приетото в решението по т. д. № 193/2018 г. на І т. о. на ВКС, относно уведомяване на длъжник, чрез назначен му в съдебно производство, по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, особен представител, за обявена от кредитора предсрочна изискуемост на кредита, следва да намери приложение и в настоящия случай относно уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането по договора в полза на нов кредитор. Предмета на уведомяването за извършена цесия не разкрива специфика, която да изключва относимостта на визираната практика, доколкото се касае все за съобщаване на юридически факт, с правни последици за уведомявания, макар различни по съдържание.

С оглед изложеното, въззивният съд намира, че уведомлението, представено с исковата молба на * * * и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява 4 надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД , с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД . Ето защо *** има качеството на кредитор на ответника И. В. Б..

От горното следва, че с оглед на изложените съображения настоящият състав изоставя досега прилаганата практика в обратния смисъл по въпроса за връчване на уведомлението за цесия на особения представител.

Сключеният между първоначалния кредитор *** и И. В. Б. договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.

1 от ЗПК, спрямо който са приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор е посочен ГПР в размер на 48, 62%, поради което формално е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Поради това следва да се приеме, че в ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника. В настоящия случай от съдържанието на договора потребителят не може да направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. За пълнота на изложеното, съдът намира, че в уговорената между страните такса за експресно разглеждане в размер на 262, 97лв. несъмнено представлява разход по кредита. Ето защо, стойността на тази такса, която представлява над 50 % от главницата трябва да бъде включена при определяне на ГПР в договора за 5 кредит, тъй като е част от него. При включването на тази такса в ГПР е очевидно и без да са необходими специални знания, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така, след като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, води до неяснота за потребителя относно неговия размер и следователно не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК .

С оглед на горното, съобразявайки задължителната съдебна практика, обективирана в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 , че непосочването на действителен размер на ГПР в договор за кредит се приравнява на липса на такъв, което води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то Договор за паричен заем ***. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай, размерът на предоставения кредит е 500 лв., като по делото не са представени доказателства, че И. В. Б. е върнал горепосочената сума на кредитора. Следователно ответникът дължи на *** единствено сумата от 500 лв., която е чиста сума по кредита, но не и претендираната сумата 25,03 лв. договорна лихва за периода 18.02.2020г. до 03.04.2020г. и сумата от 185,14 лв. лихва за забава за периода 03.04.2020г. до 28.02.2025г., за които суми предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.