Определение № 1329 от 12.03.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1329 гр. Варна, 12.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова мл.с. Гинка Т. И.нова като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно частно гражданско дело № 20253100500371 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от ВИВУС.БГ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул.

Димитър Хаджикоцев № 52-54, срещу определение №1190/28.01.2025г., постановено по гр.д.№4514/2024г. на Варненски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение №4387/05.12.24г. по гр.д.№4514/24г. на ВРС в частта за разноските.

В частната жалба се твърди неправилност на обжалваното определение. Излага доводи за наличието на злоупотреба с процесуални права от страна на ищцата, която образувала множество искови производства за отделни вземания с малък размер, с което многократно увеличила задълженията за разноски. Счита дейността по образуване и защита по всяко дело за абсолютно идентична и еднотипна предвид атакуването на една и съща клауза, уреждаща плащането на такса за бързо разглеждане на искането за кредит, съответно еднакви били и основанията и доводите за атакуването й, тъй като приложими били едни ОУ, които я уреждали. Счита, че ищцата е имала възможност да подаде една обща искова молба за всички договори за кредит, а предприетата от нея стратегия била с цел да се генерират съдебни разноски, които да са в тежест на ответника. Навежда твърдения, че ищцата разполага с професионална квалификация да разбира условията на договора и ОУ и да изготви и депозира искова молба, като поведението й имало за цел единствено нейното и на упълномощения й представител обогатяване, което било в нарушение на принципа за добросъвестност. В евентуалност счита адв.хонорар за несправедлив и непропорционален на реално осъществената защита, свеждаща се до депозиране на искова молба и кратки становища, без лично участие в открито съд.заседание, като се позовава и на наличието на непротиворечИ. практика по потребителски спор, изключваща фактическата и правна сложност на делото. Предвид това моли да бъде отменено 1 обжалваното определение, а в евентуалност да бъде намален адв.хонорар.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната страна Г. М. Д., е постъпил отговор на частната жалба, с който счита същата за неоснователна.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за частично основателна по следните съображения:

С влязло в сила решение №4387/05.12.2024г. e признато за установено в отношенията между Г. М. Д. и ВИВУС.БГ ЕООД, че клаузата за дължимост на такса бързо разглеждане по сключения между страните договор за кредит № **************** е нищожна, и е осъден ВИВУС.БГ ЕООД да заплати на Г.Д. сумата от 43,04лв, представляваща платена без основание такса бързо разглеждане по договор за кредит № ****************, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба. Със същото решение са присъдени разноски в размер на 485лв, от които 400лв адв.възнаграждение.

В срока по чл.248 ГПК от ВИВУС.БГ ЕООД е постъпила молба с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

С обжалваното определение ВРС е приел, че не са налице основания за изменение на решението и е оставил молбата без уважение.

Видно от материалите по гр.д.№4514/24г. на ВРС налице е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв.А.Д., в който е договорено възнаграждение за процесуално представителство по делото в общ размер на 480лв, платени в брой.

На първо място съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско 2 възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в понисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

Макар и по делото да не се спори наличието на образувани и други дела между същите страни, то видно от изявленията на страните тези производства имат за предмет различни договори за кредит, поради което и не би могло да се приеме, че е налице идентичен предмет, който да изисква разглеждането им в едно общо производство. Ето защо в случая не се установява да е налице твърдяната от жалбоподателя злоупотреба с права.

Същевременно съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба и осъществяване на процес.представителство в проведено едно открито съдебно заседание без събиране на други доказателства, освен вече представените писмени такИ..

Действително касае се за потребителски спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела. Макар и в случая да са предявени два иска – за недействителност на клауза от договор и за връщане на дадено без основание, то извършената работа е една и съща, доколкото исковете почИ.т на един и същ правопораждащ факт – сключването на един и същ договор, ангажирани са едни и същи доказателства и са извършени идентични правни действия от пълномощника, което обосновава и присъждането на едно адв.възнаграждение. С оглед гореизложеното настоящият състав намира, че присъденият от ВРС размер на адв.възнаграждение от 400лв се явява завишен, като същото бъде намалено до размера от 100лв.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение №1190/28.01.2025г., постановено по гр.д.

№4514/2024г. на Районен съд Варна, в частта, в която е оставена без уважение молбата на ВИВУС.БГ ЕООД, ЕИК 202393458, за изменение на решение №4387/05.12.24г. по гр.д.№4514/24г. на ВРС в частта за разноските за сумата от 300лв, съставляваща горницата над 100лв до присъдения размер от 400лв. за адв.възнаграждение, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение №4387/05.12.24г. по гр.д.№4514/24г. на ВРС в частта на присъдените в полза на Г. М. Д., ЕГН **********, разноски, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА ВИВУС.БГ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев № 5254, ДА

ЗАПЛАТИ на Г. М. Д., ЕГН **********, с адрес

************************************, СУМАТА от 185лв /сто осемдесет 3 и пет лева/, представляваща направени по делото разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА определение №1190/28.01.2025г., постановено по гр.д.№4514/2024г. на Районен съд Варна в останалата му обжалвана част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4