Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1925 от 15.07.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 8335/2021
Вид
Решение № 1925
Подписан
15.07.2022
В сила
06.06.2023
Състав
Теменужка Симеонова, Хрипсиме Киркор Мъгърдичян, ДЕСИСЛАВА АЛЕКСАНДРОВА АЛЕКСИЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 184 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 1925 гр. София, 15.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Десислава Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100508335 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.04.2021 год., постановено по гр.дело №32265/2018 год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в, Г. ВЛ. М. е осъдена да заплати на Т. Б. В. по искове с правно основание чл.

240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 24 600 лв. – главница по договор за заем от 20.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.05.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 1 297.51 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.09.2017 год. до 21.05.2018 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 1 307.28 лв. и ответницата е осъдена да заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 3 388.62 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Г. ВЛ. М., чрез назначения й особен представител. Жалбоподателката поддържа, че по делото не било установено съществуването на валидно правоотношение между страните, както и дали заемът не бил платен. Оспорила била електронната кореспонденция, представена по делото, тъй като същата не представлявала годно доказателствено средство. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Ответницата по жалбата Т. Б. В. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено 1 в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел въз основа на представения по делото договор, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което ищцата била предоставила на ответницата заем в размер на 24 680 лв., а последната се задължила да го върне в срок до 31.12.2017 год. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че в периода от 19.07.2016 год. до 13.03.2017 год. по банковата сметка на ответницата били постъпили суми в общ размер от 24 600 лв., като наредител на преводите била ищцата. Липсвали доказателства, че задължението за връщане на процесната сума е погасено. СРС не бил основал решението си на представената по делото електронна кореспонденция. От същата, която представлявала годно доказателствено средство по смисъла на чл. 184 ГПК, било видно, че страните са в договорни отношения. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, по делото е установено, че на 20.06.2016 год. между страните бил сключен писмен договор за заем за потребление /чл. 240 ЗЗД/, по които ищцата има качеството на заемодател, а ответницата – на заемател. Страните постигнали съгласие ищцата да предостави в собственост на ответницата сумата от 24 680 лв. в периода от м.юли 2016 год. до м.март 2017 год., която следвало да бъде предадена в брой или по банков път по конкретна банкова сметка /посочена в чл. 3 от договора/, а последната се задължила да я върне в срок до 31.12.2017 год. на седем вноски, както следва: до 30.09.2017 год. – 5 000 лв., до 15.10.2017 год. – 2 000 лв., до 30.10.2017 год. – 5 000 лв., до 15.11.2017 год. – 2 000 лв., до 30.11.2017 год. – 5 000 лв., до 10.12.2017 год. – 2 000 лв. и до 31.12.2017 год. – 3 680 лв. /чл.

4 от договора/. В периода от 19.07.2016 год. до 13.03.2017 год. по банковата сметка на 2 ответницата били постъпили суми в общ размер на 24 600 лв., с наредител ищцата.

Доказано е също така, че обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от падежа на всяка от вноските, посочени в чл. 4 от процесния договор, до 21.05.2018 год. възлиза на 1 297.51 лв.

Настоящият съдебен състав приема, че договорът по своето естество е подписан частен свидетелстващ документ, чиято истинност не е била оспорена и надлежно опровергана в хода на процеса. Поради това и на основание чл. 180 ГПК следва да се приеме, че изявленията по него са направени от лицата, означени като автори на документа, в т.ч. от ответницата Г.М.. Не са наведени и доводи, нито са ангажирани доказателства за пороци във волята при писменото и обективиране.

Следователно за ответницата е възникнало задължението да върне заетата сума на вноски в уговорените срокове /които са били изтекли към момента на подаване на исковата молба/. Неизпълнението на тези задължения е отрицателен факт, който се твърди от ищцата и ответницата е следвало да ангажира доказателства за осъществени плащания, съгласно правилото, установено в нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче не са ангажирани каквито и да било доказателства, поради което при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест и доколкото е несъмнено, че ответницата е в забава, законосъобразно СРС е приел, че релевираните претенции се явяват основателни до размерите, посочени в първоинстанционното решение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Във връзка с оплакването във въззивната жалба следва да се посочи, че формираните от първоинстанционния съд фактически и правни изводи не са основани на представената по делото електронна кореспонденция /както всъщност и тези на настоящия съдебен състав/, поради което и не е нужно осъществяването на преценка относно това дали същата представлява годно доказателствено средство.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на ищцата направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за назначения й особен представител в размер на 205.17 лв.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС държавна такса за въззивното производство в размер на 517.95 лв.

Предвид изложените съображения, съдът

3

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.04.2021 год., постановено по гр.дело №32265/2018 год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Г. ВЛ. М. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, ул.“******* и настоящ адрес: с.Световрачене, ул.“*******, да заплати на Т. Б. В. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. М.Е., гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за особен представител в размер на 205.17 лв.

ОСЪЖДА Г. ВЛ. М. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, ул.“******* и настоящ адрес: с.Световрачене, ул.“*******, да заплати по сметка на СГС на основание чл.

78, ал. 6 ГПК сумата от 517.95 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.

280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4