Решение № 1997 от 03.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1997 гр. София, 03.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Въззивно гражданско дело № 20231100512221 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 25013101/24.03.2023 г., подадена от „Юробанк България“ АД – ответник по гр. дело № 60756/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 161 състав срещу постановеното по делото решение № 20080474/22.02.2023 г., поправено с решение № 20085260/28.03.2023 г., с което е признато за установено по иск, предявен от ищеца М. С. И., че ответникът не разполага с вземане с право на принудително изпълнение спрямо ищеца за следните суми: 12 960, 44 лв. – главница по Договор за банков кредит № BL11989/2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ищеца в качеството му на поръчител; 5 530, 48 лв. – договорна лихва и 1 118, 76 лв. – разноски в заповедното производство, за които суми е издаден изпълнителен лист от 31.07.2012 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 36245/2012 г. на РС- София и изпълнително дело № 3980/2012 г. /20127860403980/ на ЧСИ № 786, по което взискател е ответното дружество.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че в хода на изпълнителното производство давността е прекъсвана многократно с извършваните от ЕТ „Елидис-Л.И.“ плащания. На 03.02.2014 г., 28.01.2016 г. и 18.01.2018 г. са били налажони запор на вземанията на длъжника в банка. Сочи се, че на 09.12.2013 г. между кредитора и ЕТ „Елидис-Л.И.“ било сключено извънсъдебно споразумение за разсрочено плащане на натрупаните задължения при облекчени условия. По повод на това било спряно изпълнителното производство и именно по време на неговото спиране не били извършвани изпълнителни действия.

Въз основа на изложеното е поискана отмяна на процесното решение и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Въззиваемата страна-ищец М. С. И. оспорва основателността на подадената въззивна жалба. Счита, че по делото било доказано липсата на предприемане на изпълнителни 1 действия, годни да прекъснат погасителната давност. Акцентира върху наличието на две правоотношения в изпълнителното производство. Едното е на основания длъжник ЕТ „Елидис-Л.И.“, а второто с него поради това по отношение на всеки един от длъжниците настъпвали по отделно правопогасяващите факти. Не следвало да се приема тезата на ответното дружество, че спирането на изпълнителното производство по отношение на главния длъжник се отразявало на изтичането на срока на правопогасителната давност.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендира разноски.

От фактическа страна съдът установява следното:

Производството по гр. дело № 60756/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 161 състав е образувано по искова молба с вх. № 2027482/22.10.2019 г., подадена от М. С. И., в която твърди, че на 31.07.2012 г. на основание влязла в сила Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 36245/2012 г., СРС, 38 състав бил издаден срещу него, в качеството му на поръчител, изпълнителен лист за следните суми: 12 960.44 лв.-главница по Договор за банков кредит № BL11989/2008 г., 5 530, 48 лв.договорна лихва, и 1 118.76 лв.-разноски в заповедното производство. На 17.09.2012 г. взискателят „Юробанк България“ АД образувал изпълнително производство. На 03.02.2014 г. взискателят подал до съдебния изпълнител молба за извършване на справка по отношение н а ЕТ „Елидис-Л.И.“. На 03.02.2014 г. 28.01.2016 г. и на 18.01.2018 г. подал молба за извършване на справки по отношение на банковите сметки на едноличния търговец. На 29.01.2018 г. взискателят подал молба за извършване опис на движимите вещи, собственост на ЕТ „Елидис-Л.И.“. На 06.09.2019 г. взискателят подал молба за възобновяване изпълнителните действия срещу длъжниците. На 07.06.2019 г. били изпратени запорни съобщения до две банки, в които ищецът-длъжник имал сметки. На 21.06.2019 г. бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение. Въз основа на тези факти ищецът счита, че по отношение вземането на взискателя-ответник била настъпила погасителна давност.

Предвид изложеното ищецът е поискал да бъде установено по отношение на ответника, че той не разполага с вземане спрямо ищцовата страна за следните суми: 12 960.44 лв.главница по Договор за банков кредит № BL11989/2008 г. между „Юробанк България” АД и ищеца - в качеството му на поръчител, 5 530.48 лв.-договорна лихва, и 1 118.76 лв.-разноски в заповедното производство, за които суми е издаден изпълнителен лист от 31.07.2012 г. въз основа на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.

№36245/2012 г. на РС-София и са предмет на изпълнително дело №3980/2012 г.

(№20127860403980) на ЧСИ № 786 - М.М., по което взискател е ответното дружество.

Ответникът „Юробанк България“ АД е оспорил изцяло исковете, като е посочил, че давността била спирана многократно. В периода 2013 г. – 2018 г. ищецът не предприел изпълнителни действия срещу поръчителя поради сключено с ЕТ „Елидис-Л.И.“ споразумение за разсрочване на плащанията.

По молба от „Юробанк и Еф Джи България“ АД от 17.09.2012 г. е било образувано изпълнително дело № 20127860403980 по описа на ЧСИ М.М. срещу Л.В.И. – Я. в качеството на ЕТ „Елидис-Л.И.“- кредитополучател и М. С. И. - поръчител въз основа на изпълнителен лист, издаден на 31.07.2012 г. по гр.д. № 36245/2012 г. по описа на СРС, 38 състав, съгласно който лицата солидарно следва да заплатят посочените в изпълнителния лист суми. С молбата е поискано да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника М. И.. На основание чл. 18 ЗЧСИ било възложено на съдебния изпълнител да извърши пълно проучване на имущественото състояние на длъжниците, да прави справки и да определи начина на изпълнението.

На 06.11.2012 г. по искане на взискателя „Юробанк и Еф Джи България“ АД ЧСИ е постановил спиране на изп.производство, тъй като длъжникът ЕТ „Елидис-Л.И.“ е предприел действия по заплащане на задълженията.

На 03.02.2014 г., 28.01.2016 г., 18.01.2018 г., 29.01.2018 г. взискателят е депозирал молба за извършване на опис на секвестируемите движими вещи в офиса на ЕТ „Елидис-Л.И.“ и на 2

М. С. И.. На 06.06.2019 г. от взискателя е подадена молба за възобновяване на изпълнителните действия спрямо двамата длъжници. Поискано е извършване на справка и налагане на запор върху банковите сметки и на двамата длъжници. Производството е възобновено от ЧСИ на същата дата. На 07.06.2019 г. са изпратени запорни съобщения до две банки, в които длъжникът И. има банкови сметки. На 21.06.2019 г. е изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на М. И.. На 18.06.2019 г. длъжникът И. е подал молба до ЧСИ изп. дело спрямо него да бъде прекратено. Молбата е оставена без уважение, като на длъжника е изпратено съобщение, получено от адв. Н. на 03.07.2019 г.

Въз основа на тези доказателства съдът постановил своето решение, в което приел, че давността се прекъсва на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД от датата, на която е поискано или предприето валидно изпълнително действие, реализиращо съответния изпълнителен способнезависимо дали изпълнителният способ е посочен от взискателя или се реализира от частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ, като прекратяването на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК поради непоискване от взискателя на изпълнителни действия в продължение на 2 години не заличава действието на вече прекъсната погасителна давност. Производството по изпълнителното дело започнало на 17.09.2012 г. и до м. 06.2019 г. взискателят не предприел изпълнителни действия спрямо длъжника-ищец, поради това съдът приел, че давността за принудителното им събиране, която била петгодишна изтекла на 17.09.2017 г. По тези съображения исковете били уважени изцяло.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество е неправилно поради следните съображения:

Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда / в този смисъл е определение №956 от 22.12.2010г. по ч.т.дело №886/2010г. на ВКС, Т.К., I Т.О./.

В случая с подадената искова молба ищецът - въззиваем в настоящото производство, оспорва дължимостта на сума, предмет на изпълнително дело №20127860403980 по описа на ЧСИ М.М., с рег.№ 768 на КЧСИ, като се позовава на изтекла давност за вземането след образуване на изпълнителното дело, т.е. ищецът се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 от ГПК. Процесното изпълнително дело е образувано на основание изпълнителен лист, издаден на 31.07.2012 г. по ч.гр.дело № 36245/2012 г. по описа на CPC, III Г.О., 38-ми състав, по влязла в сила на 29.05.2012 г. и подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Настоящият състав 3 намира, че в случая относно вземанията, предмет на изпълнителен лист, издаден на 11.06.2012 г. на основание влязла в сила и подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, е приложима нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД и давностният срок е 5 години.

До този извод съдът достига, тъй като заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като след влизането им в сила имат същият краен ефект на окончателно разрешен правен спор, както силата на присъдено нещо по влязло в сила съдебно решение. В този смисъл е трайно установената съдебна практика - определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. №1528/2018 г. на ВКС, Г.К., IV Г.О., съгласно което "Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.".

В същия смисъл са и определение №480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. №221/2010г., IV Г.О., Г.К., определение №443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. №1366/2015г., II Т.О., Т.К.; определение №576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч гр.д. №4647/2015г., IV Г.О., Г.К.; определение №480 от 19.07.201Зг. на ВКС по ч.гр.д. №2566/2013г., IV Г.О., Г.К.