Решение № 7546 от 05.07.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7546 гр. София, 05.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: А. СТ. Я. при участието на секретаря А. М. М. като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20211110170378 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2, чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 10а ЗПК.

Ищецът „****“ ЕООД е подал срещу ответника Г. ИВ. М. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми, представляващи незаплатени задължения по договор за потребителски кредит № ***/03.5.2019 г., а именно: 1432,38 лева, представляваща подлежаща на връщане заета сума, заедно със законната лихва от 26.8.2021 г. до погасяване на задължението, 464,37 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 20.9.2019 г. – 02.10.2020 г., 1288,00 лева – възнаграждение по закупен пакет допълнителни услуги, 2,93 лева, представляваща мораторна лихва за периода 21.5.2019 г. – 02.10.2020 г. и 182,99 лева, представляваща мораторна лихва за периода 02.10.2020 г. 26.8.2021 г. За главницата, възнаградителната и мораторната лихва е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която в срок е постъпило възражение от длъжника. С разпореждане от 14.9.2021 г., постановено по заповедното дело и влязло в сила, искането е отхвърлено в частта, с която се претендира издаване на заповед за изпълнение за възнаграждението за допълнителни услуги. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК съдът е дал указания на ищеца и в срок са предявени установителни искове за следните суми: 1432,38 лева, представляваща подлежаща на връщане заета сума, заедно със законната лихва от 26.8.2021 г. до погасяване на задължението, 464,37 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 20.9.2019 г. – 02.10.2020 г. и 182,99 лева, представляваща мораторна лихва за периода 02.10.2020 г. - 26.8.2021 г., както и осъдителен иск за възнаграждението за предоставени допълнителни услуги.

1

За сумата 2,93 лева, представляваща мораторна лихва за периода 21.5.2019 г. – 02.10.2020 г., заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е обезсилена на основание чл. 415, ал.

5 ГПК с разпореждане от 10.12.2021 г., постановено по заповедното производство и влязло в сила.

Ищецът твърди, че на 03.5.2019 г. между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника е предоставена сумата 1600 лева, усвоена на същата дата – чрез погасяване на предходно задължение на кредитополучателя и банков превод. Поддържа, че ответникът е поел задължение да връща заема на 24 равни месечни вноски с падежи от 20.5.2019 г. – 20.5.2021 г. /които падежи са изменени с анекс № 1, по силата на който е отложена 1 погасителна вноска/, включващи главница и възнаградителна лихва /която лихва възлиза на 671,39 лева/. Поддържа, че между страните е сключено и споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, по силата на което ищецът е поел задължение са извърши посочените в него услуги, а ответникът – да му заплати възнаграждение в размер на 1545,60 лева, което страните са уговорили да бъде платено разсрочено, с всяка от погасителните вноски. Поддържа, че, поради неизпълнение на длъжника, вземанията по договора са обявени за предсрочно изискуеми. Счита, че ответникът е изпаднал в забава, поради което дължи и мораторна лихва. Моли съда да установи вземанията по заповедта и да осъди ответника да му заплати непогасената част от таксата за допълнителни услуги. Претендира разноски.

Ответникът оспорва наличието на облигационно правоотношение, включително и факта на предаването на сумата. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен поради неспазване разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Поддържа, че са нищожни и неравноправни и клаузите за такси за допълнителни услуги и за възнаградителна лихва. Оспорва да е изпаднал в забава и да е уведомен за обявената предсрочна изискуемост. Прави възражение за погасяване на вземанията по давност. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество; заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. За уважаването на исковете в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е сключен договор за заем /чрез предаване на заетата сума/, по силата на който за ответника е възникнало задължение да ч върне, заедно с възнаградителна лихва, че е настъпил падежът на задълженията.

2

В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на задълженията.

Макар в исковата молба да липсват твърдения, от представените от ищеца писмени доказателства - възпроизведените на хартиен носител електронни документи /искане за отпускане на потребителски кредит, договор за потребителски кредит, декларация, общи условия и погасителен план/, на които е удостоверено, че са подписани чрез електронен подпис, който има силата на саморъчен по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, се установява, че претендираните вземания произтичат от сключен между страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 6 ЗПФУР такъв е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т.

2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено при подписване на договора чрез електронния подпис, правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт.

Ответникът не оспорва да е подписал с такъв подпис гореописаните договор и заявление със съдържанието на представените към исковата молба документи /напротив, излага възражения по съдържанието на последните/. Отделно, в анекс № 1 към договор за потребителски кредит № ***03.5.2019 г. и погасителния план към него, от 28.8.2019 г. се съдържа писмено изявление на ответника, в което този факт се признава. Тези документи са подписани от ответника със саморъчен подпис, като авторството не е оспорено. На следващо място, ответникът не оспорва с конкретни възражения получаването на заетата сума. Част от нея е преведена по посочена от него банкова сметка, разкрита на негово име – видно от представеното по делото преводно нареждане от 03.5.2019 г., което ответникът не е оспорил. Предвид изложеното съдът намира за установено, че между страните е възникнало правоотношение по договор за заем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата 1600 лева, усвоена на същата дата – чрез погасяване на предходно задължение на кредитополучателя в размер на 983,21 и банков превод на сумата 616,79 лева. С договора ищецът е поел задължение да върне заетата сума на 24 равни месечни вноски в периода 20.5.2019 г. – 20.4.2021 г., заедно с възнаградителна лихва в общ размер на 671,39 лева. По силата на анекс № 1 към договора и погасителния план към него от 28.8.2019 г.плащането на вноска № 4 с падеж на 20.8.2019 г. се отлага за 20.5.2021 г., като останалите условия на договора остават непроменени. Договорът несъмнено е такъв за потребителски кредит по чл.

9 ЗПК, като е сключен в предвидената в чл. 10 ЗПК форма. Противно на възраженията на ответника, съдът намира, че всички елементи на договора /обективирани в представените към исковата молба възпроизведени на хартиен носител електронни документи/ са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, като са на разбираем език. В 3 представената от ищеца декларация заемателят е удостоверил получаването на ОУ, съгласил се е с тях, същите са и представено по делото и са подписани от ответника. Удостоверил е и получаването на стандартен европейски формуляр. Към договора е представен и погасителен план, в който ясно са посочени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. В ОУ се съдържат следните клаузи: възможност на кредитополучателя да се откаже от кредита в определен и посочен в ОУ срок /чл. 7.1/, възможност потребителят при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащане /чл. 7.2 и 7.3/. В договора е налице ясно посочване на главницата, както и общият размер на лихвата, лихвеният процент, вкл. на ден, като установеният фиксиран лихвен процент изключва необходимостта да се съдържа методика за изчисляване на референтен процент съгласно чл. 33а ЗПК /чл. 11, ал. 1, т. 9а/. Съгласно дефинитивната разпоредба на пар. 1, т. 6 от ДР на ЗПК „референтен лихвен процент" е лихвеният процент, използван като основа за изчисляване на приложимия към договора за кредит променлив лихвен процент. В случая такъв няма – лихвата е фиксирана. В договора е посочен ГПР. С оглед изложеното не са налице сочените от ответника основания за недействителност на договора поради противоречие с конкретни разпоредби на ЗПК.

Противно на възраженията на ответника уговорената годишна възнаградителна лихва не надвишава определения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер /който е около 50 % на годишна база/. Ето защо в случая клаузата, регламентираща възнаградителната лихва, не е нищожна нито на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, нито поради противоречието с добрите нрави. Доколкото не надвишава нормативно определения размер, ненужно е да се излагат подробни мотиви относно нищожност на клаузата на осн. чл. 26 ЗЗД.

Ето защо за ответника валидно е възникнало задължение да върне заетата сума, заедно с възнаградителната лихва.

Ищецът признава, поради което и съдът го намира за доказано, че по процесния договор за кредит ответникът е платил общо 866,01 лева. От представеното към исковата молба извлечение от сметка /л. 24/, както и предвид твърденията на ищеца, се установява, че с тази сума са погасени следните задължения: 80 лева - такса за разходи, свързани с извънсъдебното събиране на вземанията /не е посочена дата на плащане/; с плащането на 159,06 лева, извършено на 13.6.2019 г. - дължимите по първа вноска 74,23 лева главница, 20,43 лева възнаградителна лихва и 64,40 лева такса за услуги; с плащането на 159,06 лева, извършено на 18.7.2019 г. - дължимите по втора вноска 45,96 лева главница, 48,70 лева възнаградителна лихва и 64,40 лева такса за услуги; с плащането на 159,06 лева от 27.8.2019 г. - дължимите по трета вноска 47,43 лева главница, 47,23 лева възнаградителна лихва и 64,40 лева такса за услуги; с плащането на 85,52 лева, извършено на 20.9.2019 г. /доколкото в извлечението не е посочена друга дата/ - дължимите по пета вноска част от възнаградителната лихва в размер на 21,12 лева и 64,40 лева такса за услуги. Ищецът 4 признава, че заемателят е платил и мортаторни лихви в общ размер на 223,31 лева, начислени за периода 21.5.2019 г. - 02.10.2020 г., от които: 100,44 лева – върху главницата, 32,56 лева – върху възнаградителната лихва и 90,31 – върху таксата за допълнителни услуги /видно от молбата от 17.3.2022 г. – л. 59 от делото/.

Вземанията за такса за разходи за извънсъдебно събиране на вземанията и за такса за допълнителни услуги обаче не са възникнали за длъжника, тъй като клаузите, на които се основават, са нищожни. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.