Решение № 259 от 07.03.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. П., 07.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Тр. Ширкова при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело № 20234430106208 по описа за 2023 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от Н. Е. П. с ЕГН ********** от гр.П. против „К.“ *** ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С. бул.**** №146 ет.4 *****, представлявано от С.Я. и „****“ **** с ЕИК ********** със седалище и адрес на управление гр.С. бул.**** №146 ет.4 *****, представлявано от И.Ш. Ищецът твърди, че на 21.09.2020г. сключил договор за паричен заем № 2287463 с първия ответник „К.“ ***. Твърди се, че страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 400 лв., вида на вноската е месечна, броят на погасителните вноски е 1, за ГПР липсва посочен размер, за ГЛП също липсва посочен размер. Не е посочен и размера на месечния лихвен процент. Ищецът твърди, че в чл.4 от договора /както и в раздел III т.12 от ОУ/ е уговорено, че страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение по кредита, същият следва да предостави на кредитора банкова гаранция съгласно Общите условия или да сключи договор за поръчителство с одобрен от К. гарант - поръчител в срок 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредит. Сочи, че в ал.3 е посочено, че в случай, че кредитополучателят е 1 заявил кредит без поръчител, срокът за разглеждане, съответно одобрение е в размер на 14 дни, а предложението за кредит съгласно СЕФ е валидно 10 дни.

Твърди се, че на датата на сключване на договора между „К.“ ***, ищецът и вторият ответник са сключили договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който „****“ ****, с ЕИК: ********** (чийто капитал е собственост на „К.“ ***) е поело задълженията да сключи договор за поръчителство с „К.“ *** по силата на който да отговаря пред „К.“ *** солидарно с ПОТРЕРЕБИТЕЛЯ за всички задължения на потребителя, възникнали по повод договор за потребителски кредит. Твърди се, че въз основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство, ищецът се е задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 119,23 лв., която ищецът е заплатил. Ищецът твърди, че възнаграждението за поръчителство се изплаща директно на „К.“ *** като е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит, за което след сключване на договора, от кредиторът по договора за заем се изпраща обединен погасителен план. Ищецът твърди, че съгласно договора за поръчителство, е следвало да предоставя дължимите парични думи на „К.“ ***, което пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „****“ **** да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. (Съгласно чл.8 ал.5 от Договор за поръчителство.) Ищецът твърди, че към датата на подаване на исковата молба ищецът е погасил изцяло както задълженията си към първия ответник и към втория (по договора за поръчителство). В исковата молба се твърди, че между „К.“ *** като заемодател и ищеца като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 400 лв. Твърди се, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК, ЗПФУР, а клаузите му са регулирани и от ЗЗП.

2

Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение.

Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит или отделни негови клаузи, включително и чл.4, поради тази причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид обстоятелството, че кредиторът „К.“ *** е едноличен собственик на капитала на „а.Т.“ **** и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, което е видно от Търговски регистър към АВ.

Ищецът твърди, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл.23 ЗПК).

В исковата молба се твърди, че клаузата на чл.4 ал.1 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор, или одобрено от заемодателя дружество - поръчител. Сочи се, че прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Твърди се, че изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (400 лв.), предвид на което, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което съответната банкова институция ще 3 изисква също заплащане) или поръчител или дружество, което да осигури поръчителство. Твърди се, че в случая се касае за кредит от типа „бързи кредити“. Твърди се, че „К.“ *** е посочило, че при сключване на договора за поръчителство кредитът ще бъде разгледан по-бързо, т. е. поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави обезпечение от одобрено от заемодателя „К.“ *** дружество. Твърди се, че това дружество е именно втория ответник в настоящия процес - „а.Т.“ ****, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид това, то разходът за потребителя по договора за поръчителство с „а.Т.“ **** е сигурен - от една страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника. В исковата молба се твърди, че кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Твърди се, че съгласно чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Твърди се, че съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди се, че съобразно § 1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид изложеното, ищецът твърди, че е 4 необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Твърди се, че от страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.2, т.4 ЗЗП, като в т.9 от Приложение към договор, където е посочено обща сума, дължима от потребителя по кредита от 530,56 лв., без в нея да е включено възнаграждението, което ищецът се задължава да плати на поръчителя и стойността му не е прибавена при изчисляване на посочения ГПР. Твърди се, че по този начин макар формално да се изпълнени изискванията на закона за съдържанието на договора за потребителски кредит, кредиторът е действал в противоречие с принципа на добросъвестността, като не е предоставил коректна информация относно общия размер на кредита на получателя. По този начин потребителят е бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи договора при тези условия.

Твърди се, че едва след сключване на договора, потребителят е получил Обединен погасителен план в своя профил на онлайн платформата на търговеца, съгласно който е начислено и допълнително възнаграждение за предоставяне на поръчителство.

Твърди се, че в конкретния случай не е посочен ГПР, а от съдържанието на договора потребителят не може да направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР, тъй като задължението става изискуемо изначално и не зависи от поведението на потребителя. Без значение дали същият погаси или не погаси задължението си - то той дължи възнаграждение за потребител.

Твърди се, че доколкото според съдържащите се в чл.1 и чл.3 от Раздел V от Общите условия за предоставяне на кредити, сключването на договора за потребителски кредит, влизането му в сила и предоставянето на заемната сума от кредитора на кредитополучателя е обусловено от одобряване на подаденото заявление, а предпоставка за одобряването му е предоставеното от ищеца обезпечение, което в случая се счита учредено със сключване на договора за поръчителство между кредитора и поръчителя „****“ ****, не 5 може да се приеме, че кредиторът не е знаел за сключения Договор за предоставяне на поръчителство. Твърди се, че посоченият от „К.“ АД поръчител „а.Т.“ **** е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите институции по чл.3, ал.1 от ЗКИ при **** - с право да извършва гаранционни сделки като основна дейност. Твърди се, че е установено от данните от ТР към АВ, че едноличен собственик на дружеството поръчител „а.Т.“ **** е кредиторът по договора за потребителски кредит „К.“ ***, а в Общите условия за предоставяне на кредити Раздел VI „Усвояване и погасяване на кредита“, чл.6 и в чл.4, т.2 от сключения Договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник „****“ ООД е посочена една и съща банкова сметка за погасяване на кредита и за заплащане на възнаграждението на поръчителя. Твърди се, че с чл.5 от Договора за предоставяне на поръчителство „К.“ *** е овластен да получава плащане на възнаграждението по него. Твърди се, че очевидно е формиран бизнес модел за разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически лица с цел да се заобиколи изискването на чл.19, ал.1 ЗПК в размера на годишния процент на разходите да се включат и тези разходи, към които те несъмнено се отнасят. Твърди се, че в случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Ищецът твърди, че ако към ГПР се включи и възнаграждението за предоставяне на поръчител, то действителният ГПР би бил в размер на 2865,47 %, а ГЛП 391,68 %.