Решение № 6943 от 14.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6943 гр. София, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20211100507760 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по жалба на ответника С. С. Ш., подадена на 28.04.2021 г. срещу Решение от 14.04.2021 г., постановено по гр.д. № 4171/2021 г., на Софийски районен съд, 62 състав, с което съдът е признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 430 ТЗ, че жалбоподателят дължи на ищеца „Юробанк България” АД сумата от 22 988,28 лева – главница по договор за банков кредит, ведно със законна лихва, считано от 29.09.2020 г. до датата на изплащане на вземането; сумата от 192,48 лева – такси за периода от 21.02.2018 г. до 23.09.2020 г.; сумата от 61,20 лева – разноски за периода от 21.02.2018 г. до 23.09.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 46634/2020 г. по описа на СРС, 62 състав, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата от 1264,84 лева – разноски по исковото производство, както и сумата от 1519,20 лева – разноски по заповедното производство.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваният акт е недопустим поради това, че: ищецът не е процесуално легитимиран да предяви иска, доколкото договорът за кредит е сключен с различен правен субект, а именно – с „Юробанк И Еф Джи България” АД; искът е предявен след изтичане на давностните срокове за събиране на вземането по запис на заповед, издаден като обезпечение по договора за кредит; правото да се предяви искът 1 срещу ответника е преклудирано, след като кредитополучателят е обявен в несъстоятелност; ответникът отговаря в качеството си на управител на кредитополучателя, а не на самостоятелно основание.

Жалбоподателят сочи, че решението е евентуално неправилно, тъй като първоинстанционният съд: не е обсъдил възраженията на ответника, релевирани в отговора на исковата молба; не е установил размера на усвоената и погасената част по договора за банков кредит „овърдрафт”; не е съобразил обявяването в несъстоятелност на кредитополучателя и невъзможността след този момент да се търси изпълнение на задължението от солидарен длъжник; не е съобразил невъзможността да се търси погасяване на кредита от управителя на дружеството кредитополучател в лично качество; не е взел предвид направените възражения срещу съдебносчетоводната експертиза, която според жалбоподателя е изготвена само въз основа на извлеченията, приложени към исковата молба.

Предвид изложеното жалбоподателят моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално – да бъде отменено, след което да се постанови ново решение, с което да бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който излага становище за неоснователност на същата.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 430 ТЗ.

Не се спори между страните по делото, а и от съвкупната преценка на събраните по 2 делото писмени доказателства се установява, че на 12.08.2010 г. е сключен Договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт” № BL28586. Кредитодател по този договор е „Юробанк И Еф Джи България” АД, а кредитополучател – „Ямена” ЕООД. Съгласно чл. 1 от договора на кредитополучателя се предоставя кредитна линия в размер на 50 000,00 лева, които той се задължава да върне ведно с лихвите. На основание чл. 3 средствата се предоставят за срок от 120 месеца, считано от откриване на заемна сметка по кредита.

Съгласно чл. 9а от договора С. С. М. (жалбоподател пред настоящата инстанция) е встъпила на основание чл. 101 ЗЗД в задълженията на „Ямена” ЕООД и се е съгласила да отговаря за тях като солидарен длъжник.

С Анекс № 1/17.08.2011 г. е изменен чл. 9а от договора за банков кредит. На основание чл. 101 ЗЗД като втори солидарен длъжник по задълженията на „Ямена” ЕООД, наред с жалбоподателя, е встъпило дружеството „Ямена 2011” ЕООД.

С Анекс № 2/19.03.2012 г. страните по договора за банков кредит, вкл. встъпилите длъжници, са изразили съгласие считано от 19.03.2012 г. да се намали размерът на предоставената кредитна линия до размера на усвоената сума към тази дата. Уговорено е също така усвоеният кредит да бъде върнат чрез месечни анюитетни вноски в срок до 19.08.2020 г., като по арг. от т. 5 от анекса кредитът не подлежи на бъдещо револвиране.

С т. 7.1 от Анекс № 2/19.03.2012 г. страните са уговорили кредитополучателят да заплаща на въззиваемия месечна такса за управление на кредита в размер на 0,05 % върху размера на неиздължената главница.

По делото не се спори, че първата забавена погасителна вноска е била с падеж на 22.01.2018 г.

Поради неизпълнение на уговорения погасителен план на 20.02.2019 г. въззиваемият е отправил чрез нотариус И.С.Н. до солидарния длъжник С. С. Ш. уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора за банков кредит от 12.08.2010 г.

Нотариалната покана е получена лично от жалбоподателя на 20.02.2019 г. За нотариалната покана въззиваемият е заплатил такса в размер на 61,20 лева, което се установява от преводно нареждане от 21.02.2019 г.

С Решение № 969/27.05.2019 г., постановено по т.д. № 294/2019 г. по описа на СГС, VI-18 състав, обявено в Търговския регистър на 27.05.2019 г., е открито производство по несъстоятелност срещу кредитополучателя „Ямена” ЕООД. С решението на основание чл.

632, ал. 1 ТЗ кредитополучателят е обявен в несъстоятелност, а производството по несъстоятелност срещу него е спряно.

На 29.09.2020 г. въззиваемият е подал до СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу солидарния длъжник С. С. М. за следните суми: главница в размер на 22 988,28 лева, ведно със законна лихва от датата на заявлението; такси в размер на 192,48 лева за периода от 22.01.2018 г. до 23.09.2020 г.; разноски в размер на 61,20 лева. Искането е уважено в цялост от СРС. Заповедният съд е извършил и служебна справка, от която се установява, че С. С. Ш. и С. С. М. са едно и също 3 лице, като промяната в имената се дължи на сключен граждански брак в периода от 26.05.2007 г. до 06.12.2018 г.

На 21.12.2020 г. жалбоподателят е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, във връзка с което заповедният съд е дал указания на заявителя да предяви в едномесечен срок от съобщението иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на претендираните вземания.

Указанията са получени на 15.01.2021 г., като искова молба е депозирана пред СРС на 25.01.2021 г.

Към исковата молба са приложени извлечения от счетоводната система на въззиваемия, от които е видно, че в периода от 24.08.2010 г. до 12.07.2011 г. кредитополучателят „Ямена” ЕООД е усвоявал суми по договора за банков кредит овърдрафт. Жалбоподателят не спори, че последното усвояване е извършено именно на 12.07.2011 г.

От представените счетоводни документи е видно, че общият размер на усвоения разрешен овърдрафт е 302 342,48 лева за периода от 24.08.2010 г. до 12.07.2011 г. Видно е също така, че кредитополучателят „Ямена” ЕООД е ползвал и неразрешен овърдрафт в общ размер от 1 161,11 лева. Тоест сумарно „Ямена” ЕООД е усвоило разрешен и неразрешен овърдрафт в размер на 303 503,59 лева.

Въззиваемият не спори, че общият размер на многократно издължената главница по кредитната линия възлиза на 280 515,31 лева. Не оспорва и че последното погасяване на част от дължимата главница е извършено на 30.04.2020 г.

В хода на първоинстанционното производство е изслушана и приета от съда съдебносчетоводна експертиза, с която е установено, че счетоводните книги на въззиваемия са редовно и последователно водени, считано от сключване на процесния договор за банков кредит.

Вещото лице е установило, че за периода от 19.08.2010 г. до 12.07.2011 г. многократно е усвоявана сума от 303 503,59 лева, като непогасената главница по договора за банков кредит към датата на исковата молба е в размер на 22 988,28 лева. Експертът е заключил също така, че дължимите се такси към въззиваемия са в размер на 192,48 лева, а общият размер на дължимите нотариални разходи е 183,60 лева. Съдът констатира, че в настоящото производство се претендира установяване съществуването само на разноски в размер от 61,20 лева (разход за нотариална покана до жалбоподателя от 20.02.2019 г.).

При така установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

4

Първоинстанционното съдебно решение е валидно.

Съгласно Решение № 60104/26.11.2021 г. по гр.д. № 272/2021 г. на II Г.О. на ВКС „процесуалната недопустимост на съдебното решение се свързва с липса на право на иск или с неговото ненадлежно упражняване; а правото на иск е ненадлежно упражнено когато липсват положителни процесуални предпоставки или са налице отрицателни такива”. В сходен смисъл е Определение № 370/27.06.2018 г. по гр.д. № 350/2018 г. на II Г.О. на ВКС, в което подробно е обяснено, че „в постоянната си практика Върховния касационен съд приема, че недопустимо е това решение , което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателно процесуална предпоставка прави решението недопустимо.

Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Недопустимо е решението, когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество, макар че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие на въззина жалба, когато това не е констатирано от съда. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо”.