Решение № 289 от 03.06.2025, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 289 гр. Ямбол, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Георги Ст. Георгиев при участието на секретаря Е.Г.А.В. като разгледа докладваното от Георги Ст. Георгиев Гражданско дело № 20242330103308 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Ш. А. В. от гр. Я., чрез пълномощник адвокат, със съдебен адрес в Я., ул. „***- партер, чрез адв. М.- ПАК, против „Ейч ДжиКредит Груп“ ООД, искане за прогласяване на нищожност на сключен между страните договор за потребителски кредит № *** год., на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на *** год. между Ш. А. В. и „Ейч Джи- Кредит Груп“ ООД бил сключен договор за потребителски кредит в размер на 1500,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 3, 00 % и ГПР 42. 58 %. В договора било уговорено, че заемателя ще погаси кредита на 12 месечни вноски, всяка от тях на стойност 150, 00 лв., с крайна падежна дата 29.11.2022 г. и обща сума за заплащане в размер на 3300, 00 лв. В тази връзка се твърди, че ищцата следвало да погасява с погасителните вноски лихвата и неустойката по договора, а споследната вноска да върне главницата. Съгласно чл.21 от договора за кредит, вр. чл.II.4.1 ОУ кредитополучателя се бил задължил да предостави в срок от три дни поръчител, който да отговарял на посочените в чл.21 от договора условия. Ако не изпълнил това условия същия дължал неустойка в размер на 1260 лв., която щяла да се плаща разсрочено, като се кумулирала към вземанията за лихви по погасителния план. Твърди се, че ищцата не дължи изпълнения на вземането за неустойка и договорна лихва, с оглед на това, че намирали своето основание в нищожна кредитна сделка. Процесния договор бил нищожен поради изначална недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, като договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание противоречие с добрите нрави, поради значителна 1 нееквивалентност на насрещните престации по договорно съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансови услуги с ответника, с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредитора не бил изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договора се явявал и като нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. с чл.10, ал.1, вр. с чл.19, ал.1 и ал.2, вр. с чл.21 и чл.22 ЗПК, като разписаният ГПР не бил точен и подвеждащ защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР от 42.58 % излизал извън законоустановените рамки, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Кредиторът не бил изплънил и изискването да посочи кои компоненти формирали размелът на ГПР. На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, като не притежавала изначало обезщетителни и обезпечителни функции и съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл.22, вр. с чл.21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит водили до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 ЗПК.

Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна, като противоречаща на добрите нрави по чл.26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията по ЗПК по смисъла на чл.21 ЗПК. Ако бъдела включена неустойката месечния лихвен ппроцент нямало да бъде 3.00 %, както било записано, а следвало да бъде по-голямо число, ако в него участвало и вземането от 1260 лв. формирано като неустойка, като бил нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, с оглед на това, че не бил посочен реалния годишен лихвен процент. Кредитора бил го наименовал „неустойка“, за да преодолеел ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК. Счита се, че уговорената възнаградителна лихва била неравнопрпавна по смисъла на чл.143 ЗЗП, като се развиват подробни съображения в тази насока. Следвало също така да се отбележи, че съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката била сключена и без недействителните й части. В случая не били налице нито една от тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента на ГПР да бъдели заместени по право от повелителните норми на закона или, че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него на била включена клаузата за ГПР, като се изходило от характера на този договор, който бил възмезден и включването на клаузи за договаряне на ГПР по него било въведено като изрично изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В предвид това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславяла недействителност на целия договор. Счита се, че сключения между страните договор за потребителски кредит следвало да бъде провъзгласен за нищожен, поради противоречие със закона, като до момента ищцата платила сумата в размер на 1500, 00 лв.

Иска се уважаване на предявение иск и разноски.

2 присъждането на направените по делото

В депозирания в срок отговор ответното дружество твърди, че предявения иск бил недопустим, евентуално неоснователен. Твърди се, че самостоятелно предявяване на иска за обявяване на нищожност на сключения договор за потребителски кредит било безпредметно, при положение че било налице изпълнение по същия. В тази насока се твърди, че ищцата изпълнявала сключения договор, като погасявала задължението си на вноски от по 150 лв., като в издадените от ответното дружество квитанции се посочвало точно какво се погасява. Противно на изложеното в чл.3 от договор за потребителски кредит от *** г. , изрично било посочено ГПР който бил 42.58 %, като олихвяването се извършвало ежемесечно. Договора бил със срок за една година, като последния падеж на задължението било на 29.11.2022 г., като кредита не бил погасен в договорения срок и последното плащане от длъжника било на 28.04.2023 г. Твърди се, че с подписването на договора и схемата на погасяване на кредита, длъжника се бил съграсил с всички условия касаещи предоставения му заем, включително бил приел да заплати неустойка за това, че не бил предоставил изискането от кредитора обезпечение. При сключването на договора за кредит на ищцата били предосдтавени ОУ при кредитиране от ответното дружество, като в същите било посочено по какъв начин се образува ГПР по кредита. В ГПР не се включвали разходите които потребителя заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потретилески кредит, каквито били лихвите за забава и неустойките. Иска за обявяване на договора за нищожен бил предявен повече от две години след крайната дата на погасяването му и същия не бил нищожен, тъй като бил сключен в законоустановената фарма, при спазване на шрифта, както на самия него, така и на пхредставените на длъжника ОУ. Всички клаузи от договора за потребителски кредит били приети от кредитополучателя, в т.ч. и ОУ и погасителния план.

Иска се прекратяване на производството или отхвърляне на иска като неоснователен и недоказан и присъждане на разноски за настоящата инстанция.

В съдебно заседание по същество ищеца, чрез пълномощника си поддържат иска така, както са предявени и молят за уважаването им изцяло по изложените в исковата молба съображения.Поддържат и заявената претенция за присъждане на разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК и правят възражение за размера на претендираното от ответника адв. възнаграждение

В съдебно заседание по същество ответното дружество, чрез пълномощника си поддържат отговора на исковата молба и молят за отхвърляне на предявения иск по посочени съображения. Поддържат и заявената претенция за присъждане на разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Страните не спорят че на *** г. между тях е сключен договора за потребителски кредит № ***, за сума в размер на 1500 лв. В чл.3 от договора било уговорено, че периодичността и датите на погасителните вноски са посочени в „схема за погасяване“, представляваща част от договора, а именно на 11 месечни вноски. Лихвата по кредита била 3 % от стойността на главницата и ГПР в размер на 42.58 %, като олихвяването се извършвало ежемесечно. При 3 неспазване на раздел V чл.21- в срок от три дни да предостави един поръчител, се начислявала неустойка. Общия размер на всички плащания възлизал на 3 300 лв.

Представено е Приложение № 1, схема за погасяване към договор № *** от *** г., от която е видно, че първата вноска е с падеж 29.12.2021 г. , като падежа на последната вноска бил на 29.11.2022 г., като първите 11 вноски са в размер на 150 лв. и последната в размер на 1650 лв., включващи в себе си главница от 1500 лв., лихва в размер на 540, 00 лв. и неустойка в размер на 1260 лв.

По делото са представени от страна на ищеца квитанции към приходни касови ордери 10 бр. с които се установява, че по посочения по-горе договор за потребителски кредит ищцата погасила на ответното дружество сумата от 1500 лв.

По делото е назначена и изслушано заключението на ССЕ, вещото лице по която посочва, че на основание направени справки и изчисления и съгласно изискванията на закона, в чл.3 от договора бил посочен ГПР по кредита, в размер на 42, 58 %, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Анализът показвал, че в размера на ГПР бил определен в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК, съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК и включвал единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Неустойката по чл.3 от договора, в размер на 1260 лв., не била включена при изчисляването на ГПР, в предвид разпоредбата на чл.19, ал.3 ЗПК, съгласно който при изчисляването на ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при изпълнение на задължението си по договора за потретилески кредит. Посоченият в процесния договор за кредит ГПР съответствал на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която ограничавала размера на ГПР до петкратния размер на законната лихва на просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р. България. Законната лихва към м.11.2021 г. била в размер на 10,00 %. При включване на неустойката по чл.3 от договора за кредит в размер на 1260 лв. в ГПР, същия щял да се увеличи над 100 % и би надхвърлил петкратния размер на законната лихва.

В съдебно заседание в. лице на въпрос на пълномощника на ищеца адв. М.- ЯАК потвърди, че ако в ГПР бъде включена неустойката щяло да се надхвърли петкратния размер на законната лихва и затова неустойката не била включена в ГПР.

Експертизата е приета като неоспорена от страните, като съдът счита,че същата е обективно изготвена от в.лице притежаващо необходимата правоспособност затова.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 предл.І –во ЗЗД .

За да е налице правен интерес от предявения установителния иск за нищожност на договор, то решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен резултат. Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По силата на чл.9, ал.3 ЗПК ответника има качеството на потребител на финансова услуга по см. на § 13, 4 т.12 ДР на ЗЗР. Доколкото в случая се касая за защитими интереси на икономически послаби участници в оборота, уреждащият тази материя Закон за потребителските кредити предвижда редица императивни разпоредби за спазването на които съдът е задължен да следи служебно (в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС).