Решение № 523 от 27.04.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 523 гр. Пазарджик, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20255220103177 по описа за 2025 година взе предвид:

Производството е образувано по иск, предявен от С. С. Д. от гр. П. против „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД - гр. София, за обявяване на oоговор за предоставяне на кредит № 536655 сключен на 14.04.2025 г. между страните, за нищожен поради противоречие на закона – чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК и за осъждане на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД да заплати на С. С. Д. парична сума в размер на 964.13 лв. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД като платена при начална липса на основание, а условията на евентуалност - да се обяви за нищожна клаузата за заплащане на такса „Ангажимент“ в размер на 2231,70 лв. в договора като противоречаща на закона - чл. 10а от ЗПК, и да се осъди ответникът да заплати сумата 369,06 лв., платена във връзка с тази клауза.

В исковата молба се излагат доводи за това, че предвидената в договора за предоставяне на кредит № 536655 между С. С. Д. и „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД такса „Ангажимент“ в размер на 2231.70 лв. представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването заобикаля изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК, оттам на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ищецът счита целия договор за потребителски кредит за недействителен. В него е посочен годишен процент на разходите по кредита в размер на 61.81 %, но този размер не отговаря на действителните разходи, които С. С. Д. ще трябва да направи във връзка с кредита, тъй като не е включена такса „Ангажимент“ в размер на 2231.70 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата 1 стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С. С. Д. е превел (върнал) на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД парична сума в общ размер на 4964.13 лв. Чистата стойност на кредита по Договор за предоставяне на кредит № 536655 е в размер на 4000.00 лв. Вследствие на платената общо сума в размер на 4964.13 лв. по недействителния Договор за предоставяне на кредит № 536655 „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД се е обогатил неоснователно с 964.13 лв. Налице е фактическият състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платената в размер на 964.13 лв. сума при начална липса на основание.

Ответникът е представил отговор, с който оспорва иска. На първо място счита исковете за недопустими поради липса на правен интерес у ищеца да съедини установителен и осъдителен иск, с които преследва един и същ резултат. Относно таксата "Ангажимент" твърди, че тя е необходима да покрие риска за кредитодателя при договори с фиксиран лихвен процент, който е по-изгоден за кредитополучателя. Твърди, че тя е включена в размера на ГПР и чл. 19 от ЗПК е спазен, а типовият текст на тези договори за кредит е бил предмет на успешна проверка от КЗП. Счита, че би било шизофренно, непродуктивно и противоречащо на разбирането за правова държава, ако регулаторният орган счита договорите за законосъобразни, а съдът - не. Възразява срещу присъждането на разноски.

В открито заседание страните поддържат становищата си.

Въз основа на писмените доказателства се установява следната фактическа обстановка:

На 14.04.2025 г. между страните по делото “Изи Финанс" EООД и С. С. Д. е сключен договор за предоставяне на кредит, по силата на който дружеството предоставя на Д. в заем сумата 4000 лв., която следва да се върне на 30 месечни вноски с падежи между 14.05.2025 г. и 01.10.2027 г., при фиксирана лихва в размер 11,68% годишно и годишен процент на разходите от 61,81%, при законна лихва към април 2014 г. от 12,39 на сто и петкратен неин размер 61,95 на сто.

Освен възнаградителната лихва, при изчислението на ГПР е включен още един компонент – т.нар. такса ангажимент, също уговорена в договора – чл. 3 от него, в общ размер 2231,70 лв., платими разсрочени поравно заедно с всяка месечна погасителна вноска.

Всяка вноска включва равни части от главницата – по 133,33 лв., а последната – 133,43 лв.; равни части от таксата ангажимент – по 74,39 лв., и намаляваща възнаградителна лихва, изчислена върху остатъчната главница.

Таксата ангажимент се обяснява от кредитодателя като компенсация за това, че лихвеният процент е фиксиран. Уговорено е, че тя „е дължима в цялост към датата на усвояване на кредита. С цел финансово облекчение нейният размер се разпределя на равни части по погасителните вноски“. Предвижда се, че при отказ от договора кредиторът има „право да получи цялата такса ангажимент от потребителя, доколкото основанието за нейното налагане се е проявила с факта на сключване на договора и не зависи от последващи действия на потребителя“, а при предсрочно погасяване кредитополучателят „има право на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване се отнася до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора съгласно чл. 32 от ЗПК“.

2

Ищецът е заплатил на дружеството общо 4964,13 лв. на 4 вноски, както следва: 261,12 лв. на 27.05.2025 г., 2000 лв. на 11.08.2025 г., 1800 лв. на 13.05.2025 г. r 903,01 лв. на 20.08.2025 г.

Съдът не счита за установено твърдението на ищеца, че тази такса е изключена от ГПР. В самия договор изрично се сочи, че при изчислението на ГПР участва и таксата ангажимент.

Към исковата молба е приложена разпечатка от онлайн калкулатор с два варианта на изчисляване на ГПР, като при въвеждането на данните в него за таксата ангажимент при първия вариант, с резултат ГПР от 146,78% неправилно е отметнато, че таксата ангажимент не се заплаща разсрочено. При отмятане на разсрочено заплащане (вторият вариант) резултатът е ГПР от 66,2017%, което е с минимална разлика от посоченото в договора.

Доколкото не е изслушвано вещо лице за размера на ГПР, а точният начин за изчисляване на ГПР по формулата от приложението към ЗПК, т.е. разбирането на самата формула, а не само въвеждането на стойности в онлайн приложение, не е въпрос на обикновена аритметика, а изисква специални знания по математика, съдът приема, че не е изключено разликата от четири пункта и половина да се дължи на грешка в резултат на непълно разбиране на формулата от страната и съда (който получава същия резултат от същия калкулатор) или неточности при прилагането и от самото приложение. При въвеждане с цел проба на промоционален период с промоционална лихва, равна на редовната лихва, изчисленият от калкулатора ГПР намалява под 60 на сто, а сумата за изплащане се увеличава, което е необяснимо за неспециалист, но е достатъчно за извод, че при сходни условия онлайн калкулаторът изчислява ГПР с известни разлики, на точността му може да се разчита само ориентировъчно, и оттам - че твърдението за невключване в ГПР на таксата ангажимент и невярно посочен ГПР от 61,81% не е доказано.

От правна страна съдът намира следното:

Възражението, че установителните искове са недопустими в отделно производство, тъй като така ще се стигне до завеждане на нови дела за връщане на даденото, е неотносимо, защото искове за връщане на даденото вече са заведени в същия процес. То би било и неоснователно – изцяло преценка на ищеца е дали да води само осъдителен иск за връщане на даденото без основание, или да установява и нищожност на договора, и дали да го направи в един процес, или в отделни. Ако се прецени злоупотреба с възможността за натрупване на разноски, въпросът следва да се реши на плоскостта на разноските.

Ако се приеме по изложените по-горе съображения, че годишният процент на разходите по договора за кредит не е невярно посочен в него (както счита, че следва да се приеме, този състав на съда), то не е налице твърдяното от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия договор.

Налице е обаче не заобикаляне, а пряко нарушаване на уредените в чл. 29 от ЗПК правила, приложими при отказ на потребителя от договора за кредит в 14-дневен срок от сключването му, по-конкретно чл. 29, ал. 1 в частта „без да дължи обезщетение или неустойка” и ал. 6, която доуточнява същото правило. Съобразпо чл. 29, ал. 4 от ЗПК кредиторът има право да получи главницата и възнаградителната лихва за периода до отказа, а според ал. 6 – и реално направените разходи към публични органи, и нищо повече. Уговарянето на част от печалбта 3 на кредитора не като процент възнаградителна лихва, а като определена сума, наречена такса или по друг начин, поначало не е забранено, стига да са спазени останалите условия.

Нарушава ЗПК обаче уговорката тази „такса ангажимент“ да се дължи и при отказ от договора. Предвид формулировката „основанието за нейното налагане се е проявило с факта на сключване на договора“ е възможно също с нея кредиторът да се е опитвал да избегне и ограничението за лихвата по чл. 32, ал. 4 от ЗПК, дължима при предсрочно погасяване, като уговори, че „такса ангажимент“ представлява вече възникнало задължение по договора, подлежащо на плащане.

По същество таксата ангажимент напълно може да се квалифицира като такса „за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ по смисъла на чл. 10а от ЗПК. Срещу тази такса не се предоставя никаква допълнителна услуга, а определянето и прилагането на лихвения процент е неизменна част от дейността по самото предоставяне на кредита.

Самият чл. 10а има за цел най-вероятно да попречи именно на заобикалянето на чл. 29 и чл.

32 от ЗПК. Няма смисъл обяснението на ответника, че това е такса, компенсираща фиксирания лихвен процент. Несъмнено фиксираната лихва може да бъде свързана с повисок риск за кредитора, но решението за този риск е фиксирането и на по-високо ниво, което да съответства на риска, а не определяне на отделна парична компенсация, фактически представляваща скрита допълнителна лихва (в рамките на ГПР), но подчинена на различен режим от лихвата.

Преобладаващата част от съдебната практика също счита уговорките за „такса ангажимент“ като цяло за противоречащи на чл. 10а от ЗПК.

Според този състав нарушаването на чл. 10а не води до недействителност на целия договор.

В ЗПК няма изрично такъв текст, чл. 22 не препраща към чл. 10а, съществува само чл. 21, ал.

1 според който „всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна“. Такова би трябвало да е разрешението и в настоящия случай – нищожност само на клаузата, предвиждаща такса за действия по управлението или усвояването на кредита (такса ангажимент), която е предмет на евентуалния установителен иск.

Колкото до възражението, че би било шизофренно, непродуктивно и противоречащо на разбирането, че България е правова държава, ако съдът заеме становище, противоречащо на това на КЗП, и „за икономическите субекти остава само да подаваме договорите за одобрение от съда, вместо от регулаторния орган, което едва ли се случва в която и да е друга държава на планетата, дори такива със съмнителна правна система“ - то е неоснователно. Според ответника, за да заслужи България правото да се нарече правова държава, становищата на КЗП и на съда следва да съвпадат, и доколкото възражението се отправя до съда, а КЗП вече се е произнесла, очевидно съдът следва да се съобрази с нейната практика. В същото време ответникът декларира, че му е известно, че съдът не е обвързан от становището на КЗП. Не е ясно как при необвързаност на един държавен орган от становището на друг би се осигурило стопроцентно съвпадане на техните становища, ако то е необходимо за качеството правова държава. Ако това беше условие за правовост, в 4 правовите държави не би имало нужда нито от административни съдилища, нито от инстанционен контрол. Няма съмнение, че несъвпадането на становищата е нежелателно и стъпките към предвидимост и съгласуване на практиката са принципно необходими в практиката на държавните органи. Самият човешки фактор обаче е причина за нееднаквостта на преценките на държавните органи и съставите на съда, и това важи за всяка държава. Не е ясно какво значи „съмнителна правна система“, а колкото до твърдението, че „за икономическите субекти остава само да подаваме договорите за одобрение от съда, вместо от регулаторния орган, което едва ли се случва в която и да е друга държава на планетата“ икономическите субекти на планетата поначало не се нуждаят от предварително одобрение на действията си, за да ги извършат, а постфактум при спор за правилността на действията им се произнася съдът или органът, който е натоварен с решаването на спора. Отделно от това в представеното становище на КЗП за наличие на неравноправни клаузи в типовите договори на дружеството никъде изрично не се засяга въпросът за таксата ангажимент, а вероятно изводът на ответника за нейното одобряване следва именно от обстоятелството, че по нея не са направени забележки. Така или иначе становището на КЗП е неотносимо пряко към спора.

Разпечатката съдържа 33 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e5bff896-e2d9-4678-b346-0b9c74961f48