Решение № 10 от 11.01.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Благоевград, 11.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Миглена Кавалова

СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20251200500678 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх.№ 11046/05.05.2025г., подадена от „СЕЛЕНЕ“ АД, ЕИК 201343356, със седалище и адрес на управление: *********, чрез адв.

А. Л., против Решение №276 от 08.04.2025 г. по гр.д.№905/2024г. по описа на РС – гр.Разлог.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Препис от въззивната жалба е връчен на ответната страна.

Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е доказано наличието на комплекс от затворен тип, че не е доказано реалното предоставяне на услугите, че „Селене“ АД не притежава активна материалноправна легитимация, че липсва основание за търсене на процесните вземания.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове.

В предвидения по чл. 263, ал.1 от ГПК двуседмичен срок за отговор е депозиран такъв. С него се оспорва въззивната жалба и се отправя искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на атакуваното първоинстанционно решение, като правилно и законосъобразно. Не се претендират разноски.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „Селене“ АД срещу ответника установителни искове по чл. 422 ГПК, с които се иска да се приеме за установено съществуването на вземания за: сумата 843,08 лв., представляваща такси „Общо управление и поддръжка“ за периода м.06.2021 г. – м.04.2022 г.; сумата 200,20 лв., представляваща вноски във фонд „Ремонт и обновяване“ за периода м.09.2019 г. – м.03.2022 г.;

1 сумата 145.31 лв., представляваща дължимите мораторни неустойки върху отделните месечни такси „Общо управление и поддръжка“, произтичащи от договор за управление и поддръжка на общи части в жилищен комплекс „Амая Резиденс“.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и при наличие на правен интерес.

Съдът намира въззивната жалба за допустима, подадена от надлежна страна, в срока по чл.

259, ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и не установи основания за неговата недопустимост или нищожност.

Производството пред Районен съд-Благоевград е образувано по искова молба, подадена от „Селене“ АД, ЕИК 201343356, седалище и адрес на управление *********, представлявано от А.Н.Н. – изпълнителен директор, против М. П. М., ЕГН **********, *********, с която е предявен иск с правно основание чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.92 от ЗЗД във вр. с чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.2, ал.1 от ЗУЕС във вр. с чл.6, т.9 и т.10 от ЗУЕС, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №414 от 30.04.2023г. по ч.гр.д.№907/2023г. по описа на Районен съд-Благоевград:

- сума в общ размер 843.08 лв., представляваща дължимите месечни такси „Общо управление и поддръжка“ за периода юни 2021г. - април 2022г. включително, дължима съгласно чл.3.1. от Договор за управление и поддръжка на общите части и площи в жилищен комплекс от затворен тип с наименование „Амая Резиденс“ (Amaya Residence) №83/27.08.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 28.04.2023г. до окончателното изплащане на дължимото;

-сума в общ размер на 200.20 лв., представляваща Такса за попълване на Фонд „Ремонт и обновяване“ за периода септември 2019г. - март 2022г. вкл., дължима съгласно чл.3.2. от Договор за управление и поддръжка на общите части и площи в жилищен комплекс от затворен тип с наименование „Амая Резиденс“ (Amaya Residence) №83/27.08.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК– 28.04.2023г. до окончателното изплащане на дължимото;

-сума в общ размер от 145.31 лева, представляваща дължимите мораторни неустойки върху отделните месечни такси „Общо управление и поддръжка“, по всяка отделна фактура.

С атакуванато решение РС е отхвърлил изцяло предявените искови претенции.

Решението на РС, предмет на въззивна проверка, е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната компетентност и при спазване на процесуалните правила.

След цялостна, самостоятелна и съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, въззивният съд приема за установено следното:

От събраните по делото доказателства се установява, че ответникът е собственик на самостоятелен обект в жилищен комплекс „Амая Резиденс“. Между инвеститора на 2 комплекса и собствениците на обекти е сключен договор за управление и поддръжка, като в последствие „Селене“ АД е ангажирано с дейностите по управление и поддръжка на общите части. Въз основа на този договор са начислявани месечни такси и вноски във фонд „Ремонт и обновяване“, за които са издавани фактури. По делото са налице доказателства за извършени частични плащания от страна на ответника.

Не се спори, че между инвеститора и „Селене“ АД е налице договорно отношение, уреждащо възлагане на дейности по управление и поддръжка.

Въззивният съд, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните, приема следното:

От представения по делото договор за управление и поддръжка, вписан в Имотния регистър, както и от съдържащите се в него клаузи относно начина на управление, поддържане и ползване на общите части, се установява, че страните са възприели режим, характерен за жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС. Договорът урежда централизирано управление, възлагане на дейности по поддръжка срещу възнаграждение и ограничения в режима на достъп, което надхвърля обикновения режим на етажна собственост.

Ето защо, въззивният съд приема, че изводът на първоинстанционния съд за недоказан характер на комплекса като затворен тип не се споделя изцяло. Този извод обаче няма самостоятелно значение за крайния резултат по спора, доколкото решаващият въпрос е наличието или липсата на активна материалноправна легитимация на въззивника.

По делото са представени фактури, издадени за процесните периоди, както и доказателства за извършени частични плащания от страна на ответника, в които изрично е посочено основанието за плащане. Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.

131 ГПК и не е ангажирал доказателства, с които да оспори реалното предоставяне на услугите.

При тези данни въззивният съд приема, че е налице индиция за фактическо изпълнение и приемане на договорените услуги, като евентуалните възражения за качеството или обема им са преклудирани. И този въпрос обаче не е решаващ за изхода на спора.

Решаващият за спора въпрос е дали въззивникът е носител на процесните вземания и има право да ги търси по съдебен ред от свое име, които вземания са подробно индивидуализирани в диспозитива на първоинстанционното решение и предмет на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК № 414/30.04.2023 г. по ч.гр.д. № 907/2023 г. на Районен съд – Благоевград.

Предявените искове по чл. 422 ГПК обхващат: вземания за месечни такси „Общо управление и поддръжка“ в общ размер на 843,08 лв. за периода м.06.2021 г. – м.04.2022 г., индивидуализирани по основание, период и конкретни фактури; вземания за вноски във фонд „Ремонт и обновяване“ в размер на 200,20 лв. за периода м.09.2019 г. – м.03.2022 г.; вземане за мораторна неустойка в общ размер на 145,31 лв., начислена върху всяка от отделните главници за забава до 28.03.2023 г.; законна лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението по чл.

410 ГПК – 28.04.2023 г.

Ищецът основава активната си легитимация на твърдение за прехвърляне на вземанията от първоначалния кредитор – „Билд Инвест България“ АД, на основание чл. 8.7. от договора за управление и поддръжка, като сочи, че длъжникът е бил надлежно уведомен за 3 настъпилото прехвърляне.

Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че в случая не е налице валидно настъпила цесия по смисъла на чл. 99 ЗЗД. Анализът на договорната клауза, на която се позовава въззивникът, не разкрива изрична и недвусмислена воля на страните за прехвърляне на самите вземания. Липсва индивидуализация на конкретните вземания като предмет на цесия, както и ясно уговорено преминаване на титулярството им от инвеститора към „Селене“ АД.

От събраните доказателства се установява, че първоначален носител на вземанията за такси и вноски по договора за управление и поддръжка е инвеститорът на комплекса. Между него и „Селене“ АД е налице договорно правоотношение, с което на последното са възложени дейности по управление и поддръжка, както и правомощия по администриране и събиране на дължимите суми.

Въпреки това, в представените договори липсва изрично и недвусмислено волеизявление за прехвърляне на самите вземания по смисъла на чл. 99 ЗЗД. Не са индивидуализирани конкретните вземания, не е уговорено преминаване на титулярството им, нито е налице изрична клауза за цесия. Самото предоставяне на право да се събират вземанията не е равнозначно на тяхното прехвърляне.

Последващото фактуриране от името на „Селене“ АД и извършените плащания от ответника не могат да заместят изискването за валидно възникнала цесия, тъй като материалното право на вземане възниква и се прехвърля единствено въз основа на съгласувани волеизявления между цедент и цесионер.

Следователно въззивникът не притежава активна материалноправна легитимация да предяви процесните искове от свое име.

При липса на активна материалноправна легитимация по отношение на главните вземания, ищецът не може да бъде легитимиран и по отношение на акцесорните претенции за мораторна неустойка и законна лихва, които следват съдбата на главния дълг. Ето защо правилно първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените искове – както за главниците, така и за претендираните неустойки и лихви.

Разпоредбата на чл. 23 ЗУЕС предоставя на управителя или на лице, на което е възложено управлението, представителна власт по отношение на етажната собственост, но не създава самостоятелно материално право на вземане. В конкретния случай исковете не са предявени от името на инвеститора или етажната собственост, а от името на „Селене“ АД като самостоятелен ищец.

Поради това първоинстанционният съд не е бил длъжен да дава указания за конституиране на друг ищец, нито е допуснал нарушение на процесуалните правила. Липсата на активна материалноправна легитимация представлява непреодолим порок, който води до отхвърляне на исковете независимо от останалите възражения.

Липсата на активна материалноправна легитимация на въззивника представлява самостоятелно и достатъчно основание за отхвърляне на исковете, поради което обжалваното решение, макар и с частично различни мотиви, следва да бъде потвърдено.

Независимо от изхода на спора пред настоящата инстанция, БлОС не присъжда разноски на въззиваемата страна доколкото такива на са претендирани и не са ангажирани доказателства за реално сторени.

С оглед цената на предявените искове и разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.