Решение № 1701 от 16.11.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1701 гр. Варна, 15.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Наталия П. Неделчева мл.с. Симона Р. Донева при участието на секретаря Галина Г. Славова като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско дело № 20213100500779 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. №28635/02.12.2020г. на КР. В. ИВ., ЕГН

–

************, допълнена с уточняваща молба вх.

№290906/21.12.2020г. срещу решение №261172/12.11.2020г, постановено по гр. дело №15997/2019г., с което предявеният срещу него иск е уважен.

Жалбоподателят счита, че решение е недопустимо и неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при грубо нарушение на съдопроизводствените правила и едностранчива, необективна и неправилна оценка на доказателствения материал, водеща до неговата необоснованост и накърняваща принципите на равнопоставеност на страните. Излага, че първоинстанционният съд неправилно е ценил единствено доказателствата на ищеца, като им е дал вяра въпреки наличието на основания да не бъдат кредитирани, като е излязъл и извън правораздавателната си роля, придавайки им правни последици, за които дори и ищцовата страна не е претендирала. В същото време, възраженията и доказателствените искания на въззивника са или отказвани без основание и мотиви, или просто са обсъдени в мотивите на постановения порочен акт. На първо място счита, че постановеното решение, в частта, с която К.И. е осъден да заплати сумата от 2155.73 лева е недопустимо, тъй като както в исковата молба, така и в отговора на същата са налице съвпадащи волеизявления на насрещните страни, че е заплатен депозит в размер на 1200 евро, който е и предмет на исковата претенция. С 1 оглед констатираното съвпадение, съдът с доклада по делото е установил, че фактът за заплащането на посочената сума е безспорен, т.е. между страните няма спор, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 1200 евро, чието връщане ищцовата страна /неоснователно/ претендира. На следващо място счита, че решението е и неправилно поради грубо нарушение на съдопроизводствените правила, ограничаващи правото на защита на ответника. Съдът неправилно, необосновано и в противоречие със своето задължение отказал допускане на допустимото и редовно предявено от ответника възражение за прихващане. С тези свои незаконосъобразни действия съдът, допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото възражението за прихващане, заявено във висящо производство, съставлява процесуално действие за защита срещу предявения иск, то е допустимо и съдът следва да го приеме и да се произнесе по него, поради което моли въззивният съд да се произнесете по възражението за прихващане със сумата 8 460 лева, представляваща обезщетение по чл. 233 от ЗЗД за нанесени вреди на наетия имот, надлежно и подробно индивидуализиране в отговора на исковата молба. На следващо място излага, че първ. съд, без да се съобрази с обоснованото му и доказано искане за пренасрочване на съдебното заседание поради невъзможност да се яви, е провел заседанието в негово отсъствие, въпреки изричното му противопоставяне. По този начин жалбоподателят е бил лишен от правото си на защита в процеса по чл. 6 от ЕКПЧ, като възможността му по чл. чл. 148 от ГПК да участва при събирането на доказателствата, и в частност разпит на свидетелите на ищеца, е била отнета. Твърди, че изводите на съда са основани на показанията на тези свидетели, без да се отчете тяхната заинтересованост, както и противоречието им с показанията на другите, разпитани по делото свидетели. Излага, че свидетелите - М. Ерм. и Н. К. не е имало как да бъдат очевидци или да участват в предаването на ключове на К.И. в началото на декември 2018г., тъй като в посочения период той е бил в КНР. Твърди също, че първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл по ненаведено в исковата молба основание за прекратяване на договора по взаимно съгласие.

Подобно твърдение ищецът не е релевирал като навсякъде в исковата си молба е твърдял единствено и само, че договорът е прекратен с едностранно негово волеизявление. Подобно волеизявление обаче не е достигало до К.И..

Ответникът оспорва да е получавал такова съобщение, и въпреки, че не му е предоставена възможност да се запознае с неговото съдържание, изрично оспорва, че същото представлява едностранно волеизявление за прекратяване, още повече, че видно от текста на решението е от м.7.2018 г., а ищецът и съпругата му твърдят, че са напуснали м.12.2018 г. Въззивникът твърди, че писмено предизвестие по см. на чл. 3.6 от договора той не е получавал от ищеца. Излага, че дори хипотетично да се приеме, че е имало насрещна воля за прекратяване, каквато в случая, очевидно липсва, то тя е следвало да бъде изразена също писмено, поради което и прекратяване с конклудентни действия, както неправилно е приел първостепенния съд, не би могло да бъде извършено. Освен, че такива не са извършени, тъй като К.И. не е приемал лично ключове от ищеца, съпругата му или някой негов служител-свидетел, 2 то същите не биха били достатъчни за да се приеме, че е изразено съгласие за прекратяване, доколкото то трябва да бъде изразено в определената от страните писмена форма, което в случая очевидно не е извършено. С оглед доклада по делото и по правилата на чл. 154 от ГПК ищецът е следвало да докаже в условията на пълно и главно доказване, че е прекратил валидно договора на посочената в исковата молба дата[1]30.11.2018. Такива доказателства не са приложени, липсват доказателства и за осъществяване на въведеното от съда основание за прекратяване - по взаимно съгласие, поради което искът следва да бъде отхвърлен като погасен чрез възражение за прихващане с дължимите наеми до края на м. януари 2019 г, сума дължима като неустойка по чл. 7.1. от Договора. В същото време в тежест на ищеца е разпределено да докаже, че е изпълнил задължението си да върне имота в състоянието, в което е предаден. Ищцовата страна не само, че не е ангажирала доказателства в тази насока, но и самата потвърждава, че са били налице вреди по имота, както и че е извършила ремонти по жилището.

Правото на обезщетение на наемодателя за причинените на собствения му имот щети произтича пряко от закона и същото не е и не може да бъде изключено от уговорките на договора за наем. В настоящия случай липсва клауза в договора, която изключва правото на наемодателя да получи обезщетение за вредите по имота, като в случаят ответника черпи своите права пряко от разпоредбата на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД. Още повече, че наемателят има законово[1]вменено задължение да ползва имота с грижата на добрия стопанин, което ищецът дори не твърди да е изпълнил, а напротивпризнава, че е имало недостатъци по жилището, което се установява дори и от неговите свидетели. С оглед изложеното, въззивникът счита, че по делото се установява, че ищецът има неизпълнени парични задължения към него в размер на 1200 евро, представляваща неустойка по чл. 7.1. от Договора за периода от 01.12.2018 г. до 31.01.2019 г., или двумесечния наем за периода, и 8 460 лева - обезщетение за щети в наетия недвижим имот, поради което насрещното му вземане се явява изцяло погасено. Направени са доказателствени искания във връзка с неприетото възражение за прихващане.

По посочените съображения моли да бъде обезсилено Решение №2661172/11.2020 г. по гр. дело № 15997/2019 г. в обжалваната част, с която е присъдена сума в лева, вместо уговорената престация в евро. В условията на евентуалност, моли да бъде отменено същото в частта, с която са уважени предявените искове и да се отхвърлят последните като неоснователни, както и в частта за разноските. Моли да му бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски. В о.с.з. жалбата се поддържа чрез пълномощник.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по жалбата оспорва същата като неоснователна, и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и допустимо. Счита, че доколкото възражението за прихващане не е било надлежно предявено –тъй като не е било индивидуализирано в достатъчна стене, то правилно не е било прието за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд. Излага, че не е допуснато процесуално нарушение като е даден ход на делото в отсъствие на пълномощника на ответника, нито при разпита на свидетелите, проведен в 3 това съдебно заседание. Въпреки, че твърдението на ищеца/сега въззиваем било, че договорът е бил прекратен с едностранното му предизвестие, считано от 01.12.2018г. той е съгласен с първ. съд, че всъщност може да се направи извод, че той е прекратен по взаимно съгласие на 05.12.2018г. По изложените съображения моли жалбата да бъде отхвърлена, а първинстанционното решение –потвърдено, или евентуално да бъде изменено като бъде присъдена претенцията в евро.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, поради което съдът я намира за допустима.

Настоящото производство не е контролно - отменително, а въззивно, поради което съдът следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Производството е образувано по иск на Р. ИГ. ЕР., гражданин на Руска Федерация, постоянно пребиваващ в Република България, с ЕГН **********, срещу КР. В. ИВ. с ЕГН **********, с правно основание 55 ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 238 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата о т 2 3 4 5 л в . , представляващи левовата равностойност на 1200 евро, представляващи подлежаща на връщане сума на отпаднало основание прекратен на 30.11.2018г. Договор за наем от 11.08.2017г., а именно даден съгласно чл. 2.5 от договора депозит, ведно със законната лихва върху сумата от датата, следваща датата на предявяване на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Ищецът твърди, че на 28.11.2016г. е сключен договор за наем между него -като наемател и ответника КР. В. ИВ.- като наемодател за временно и възмездно ползване на недвижим имот, представляващ етаж от къща, находящ се в гр. Варна, ************ 6, ет. 2.

При предаване на имота на 01.12.2016г. и в изпълнение на чл. 2.5 от договора за наем, той превел по банков път сумата от 1800 евро, от които 600 – първия наем за м.декември 2016г. и 1200 евро- депозит по договора. Ищецът твърди, че Договорът за наем е прекратен с негово предизвестие от 30.11.2018г., когато със знанието и съгласието на ответника, ищецът и семейството му преустановили неговото ползване. В периода 01-05 декември 2018 г., съгласувано с наемодателя, ищецът направил ремонт в имота, включващ боядисване на стени, подмяна на термоглави на радиатори, подмяна на смесители, меки връзки, ремонт на первази и др., след което на 05.12.2018 г. му предал ключовете за имота. Приемо-предавателен протокол за извършените ремонтни работи не бил съставен. Излага, че съгласно чл. 2.5 от Договора за наем, депозитът се връща по посочена банкова сметка или в брой в 3 /три/- дневен срок, след представянето на необходимите документи, доказващи, че са изпълнени всички задължения към наемодателя (вкл. дължима наемна цена, консумативи за имота и др), произтичащи от договора.

Ищецът твърди, че при предаване ключовете за имота на наемодателя, му 4 представил и съответните платежни документи, покриващи задълженията му.

Въпреки това, депозитът не му бил възстановен в изискуемия тридневен срок.

На 01.02.2019 г. изпратил по имейл чрез адв. Б.Г. покана за доброволно изпълнение, а на 15.03.2019 г. изпратил и Нотариална покана, която била връчена на 01.04.2019 г. До настоящия момент даденият от него депозит не е възстановен. По изложените съображения моли ответникът да бъде осъден да му върне левовата равностойност на сумата от 1200 евро, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Претендират се и разноските по делото.