Решение № 1555 от 14.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1555 гр. София, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100501374 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от ДРАМАТИЧНО–КУКЛЕН ТЕАТЪР „КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ“-ПАЗАРДЖИК срещу решение № 20111238/19.12.2013г. по гр.д. № 16361/2020г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 75 състав, и с което са уважени предявените от А. Г. Ж. обективно кумулативно съединени искови претенции, като:

-на основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ е признато за установено, че извършеното със заповед № РД 12-137/02.03.2020г. на министъра на културата прекратяване на трудовото правоотношение на А. Г. Ж. на основание чл.328 ал.1 т.10 от КТ е незаконно;

-на основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ А. Г. Ж. е възстановен на длъжността, заемана преди незаконното уволнение, а именно „директор“ в ДКТ„КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ“ПАЗАРДЖИК;

-на основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 от КТ

ДКТ„КОНСТАНТИН

ВЕЛИЧКОВ“-ПАЗАРДЖИК е осъден да заплати на А. Г. Ж. обезщетение за оставане без работа, поради незаконно уволнение за периода 02.03.2020г. – 02.09.2020г. в размер на 7998,00 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от 28.04.2020г. до окончателното й изплащане;

-на основание чл.78 ал.1 от ГПК и чл.78 ал.6 от ГПК ДКТ„КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ“-ПАЗАРДЖИК е осъден да заплати разноски в производството.

Въззивникът навежда доводи за незаконосъобразност на постановеното решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с конституирането му 1 като ответник по делото, при условията на евентуалност – неправилно приложение на материалния закон. Счита, че ако съдът приеме, че е надлежен ответник в производството, то е налице погасяване на исковете по давност, каквото възражение е изрично направено в отговора на исковата молба, тъй като спрямо него давността е прекъсната едва след конституирането му като ответник в първо съдебно заседание и получаване на препис от исковата молба. Счита, че не е налице хипотезата на чл.228 ал.1 от ГПК поради липса на съгласие на нови ответник, а на тази предвидена в разпоредбата на чл.228 ал.3 от ГПК.

Излага становище и по съществото на спора, като твърди, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е законосъобразна, като по безспорен начин е установено наличието на фактическият състав по чл.328 ал.1 т.10 от КТ и на което основание е прекратено трудовото правоотношение, без спазване срока на предизвестие съответно с изплащане на обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ, съответно при законност на уволнението, обусловените от този извод искове с правно основание чл.344 ал.1 т.2 и т.3 от КТ също са неоснователни, а на самостоятелно основание .иска по чл.344 ал.1т.2 от КТ подлежи на отхвърляне, тъй като срочния трудов договор, по който е бил назначен ищеца е с изтекъл срок.

Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна - А. Г. Ж. със становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на процесуалния и материалния закон и утвърдената съдебна практика. Моли решението да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността на обжалваното решение, настоящият състав счита следното:

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: от кой момент се счита предявен иска срещу ответникът-въззивник във връзка с приложение на института на погасителната давност по чл.358 от КТ; правнорелевантно ли е кога придобито правото на пенсия за служителя преди или след възникване на трудовото правоотношение с оглед правилното приложение на основанието за прекратяване на трудовия договор по чл.328 ал.1 т.10 от КТ.

Установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка, която не е спорна между страните, а именно: прекратяване на трудовото правоотношение между страните, 2 възникнало въз основа на трудов договор /споразумение/ № РД 12-547/09.08.20217г. и след проведен конкурс, на основание чл.328 ал.1 т.10 от КТ със заповед № РД 12-137/02.03.2020г. на министъра на културата, връчена при отказ на ищеца на 02.03.2020г.; придобито от ищеца към датата на сключване на трудовия договор на право на пенсия по чл.68 от КСО, не е предмет на установяване в настоящоято производство, предвид липса на оплаквания във въззивната жалба и разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК.

Първото правоизключващо възражение направено от въззивника и ответник в първоинстанционното производство е относно наличие на пречка за разглеждане на спора по същество, а именно –погасяване по давност на предявените искове по чл.344 ал.1 т.1-3 от КТ.

В разпоредбата на чл.358 от КТ е предвидена специална давност, която дерогира общата по ЗЗД. В случая ответникът твърди, че срокът предвиден в разпоредбата на чл.358 ал.1 т.3 от КТ, доколкото заповедта за прекратяване на трудовия договор е връчена на 02.03.2020г., а исковата молба следва да се счита, че е предявена срещу него като ответник на 17.10.2023г. с оглед разпоредбата на чл.228 ал.3 от ГПК, е изтекъл, поради което и исковете са погасени по давност.

Настоящият съдебен състав не споделя направеното тълкуване на сроковете вкл. и на разпоредбата на чл.228 от ГПК от въззивника, по следните съображения:

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по чл. 344 ал. 1 КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено /ТР 1/12 ОСГК на ВКС/. Ако указанията бъдат изпълнени и нередовността - отстранена, съобразно общите правила на ГПК поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й /чл.

129 ал. 5 ГПК/. В настоящият случай, първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като още при проверка на исковата молба не е дал указания за отстраняване на нередовностите й във връзка с надлежната процесуална легитимация на страните, като предвид служебното задължение да следи за наличие на всички абсолютни процесуални предпоставки в хода на съдебното производство е възможно тази констатация да се направи в по-късен момент от развитието на производството, дори и от касационната инстанция. В случая нередовността е била констатирана в насроченото открито съдебно заседание на 17.10.2023г., когато не е даден ход на делото, като още в съдебното заседание ищецът е отстранил нередовността на исковата молба и включително е представил писмена молба с посочване на надлежния ответник – л.54 от делото на СРС. Поправената искова молба се счита редовна от деня на подаването й – в случая това е 28.04.2020г. вкл. и срещу посочения надлежен ответник по исковете. /в т. см. определение № 463 от 3.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1108/2015 г., IV г. о., ГК, определение № 193 от 22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5787/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 264 от 1.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 83/2009 г., IV г. о., ГК/. Следователно в случая не е налице която и да е хипотезите по чл.228 от ГПК, а отстраняване нередовност на искова молба по чл.129 от ГПК, поради което и изложените доводи и съображения коя от хипотезите следва да намери приложение – ал.1 или а.3 на чл.228 от ГПК са ирелевантни и не следва да бъдат обсъждани.

С оглед на това искова молба е подадена в рамките на давностния срок по чл.358 ал.1 т.2 и т.3 вр ал.2 т.2 от КТ доколкото тя е предявена на 28.04.2020г., независимо, че нередовността й е отстранена в по- късен момент в хода на съдебното производство вкл. и чрез посочване на надлежния ответник т.е. в рамките на 2- месечния срок от връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение /02.03.2020г./ - по отношение на иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ и и 3 годишния срок за останалите искове.

3

Предвид горното, спорът следва да бъде разгледан по същество.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд за незаконност на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328 ал.1 т.10 от КТ, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

При прекратяване на трудово правоотношение немотивираността на заповедта, липсата на фактически основания посочени в нея, както и противоречието между тях до степен неяснота е самостоятелно основание обуславящо незаконността на уволнението.

В случая съдът счита, че заповед №РД 12-600/27.08.2018г. на министъра на културата е издадена от компетентно лице, в кръга на правомощията му, в същата има изложени фактически и с цитиране на съответните приложими правни норми са посочени основанията за прекратяване на трудовото правоотношение.Тук следва да се има предвид, че дори и да е неточно посочване на правната квалификация на основанието /което в случая не е налице/, въз основа на което се прекратява трудовото правоотношение или пък да е в противоречие със словестното изложение, то няма да е основание за отмяна на заповедта на формално основание, ако по ясен и недвусмилен начин са посочени фактите, обосноваващи основанието за уволнение и именно срещу които работникът/служителят следва да организира защитата си /в т. в т.см. и постановени по реда на чл.290 от ГПК /отм/ решение№ 105 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2013 г., III г. о., ГК на ВКС /.

Дали действително е налице соченото в заповедта основание за прекратяване на правоотношението е предмет на проверка в хода на производството и съобразно заявените от ищеца основания за незаконност на уволнението.

В разпоредбата на чл. 328 КТ е уредено субективното право на работодателя едностранно да прекрати трудовото правоотношение с работника/ служителя при наличие на определените в хипотезиса на цитираната норма предпоставки и е относимо както към безсрочните, така и към срочните трудови договори. Надлежното упражняване на потестативното право на работодателя на уволнение се осъществява чрез отправяне на писмено изявление/предизвестие до работника служителя, което според разпоредбата на чл.328 ал.1 вр.чл. 326 ал.2 от КТ е 30 –дневно /като в случая уговореното в трудовия договор е за същия законоустановен срок/.

В настоящият случай правоотношението е прекратено по реда на чл.335 ал.2 т.2 от КТ – без да е спазен срока за предизвестието и което е право на работодателя и което е ирелеватно за законността на уволнението, а само поражда потестативно право за работника/служителя да получи обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ.

Правоотношението следва да се счита за прекратено от датата на връчване на процесната заповед и към този момент следва да се преценява дали са налице основания за прекратяване на същото.