Решение № 154 от 30.09.2021, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. С., 30.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и девети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Надежда Н. Янакиева

Мартин Цв. Сандулов

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско дело № 20212200500359 по описа за 2021 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 260279/27.04.2021г. по гр. дело № 292/2021г. на Районен съд С., с което е прогласена нищожността на сключения между страните ПЛ. К. ГР. ЕГН ********** от гр. С., кв. „К.** и „Фератум България” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр.

С., ж.к. „М., бул. „А.М.**0, договор за предоставяне на потребителски кредит № 419982/21.08.2016 г. и сключения между ПЛ. К. ГР. и „ФератумБанк“ договор за поръчителство на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22, във връзка с чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Осъдено е на основание чл. 23 ЗПК във вр. с чл. 55 ЗЗД „Фератум България” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М., бул. „А.М.**0 да заплати на ПЛ. К. ГР. сумата от 426 лв., представляваща получена без основание сума от „Фератум България” ЕООД, платена от ПЛ. К. ГР., във връзка със сключения между страните договор за предоставяне на потребителски кредит № 419982/21.08.2016 г., който е обявен за недействителен, надхвърлящата чистата стойност на кредита ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба – 27.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Осъдено е „Фератум България” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище 1 и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М., бул. „А.М.**0 да заплати на ПЛ. К. ГР. сумата от 550 лв., съставляваща направени по делото разноски.

Против решението е подадена въззивна жалба от ответното дружество чрез представител по пълномощие, в която се твърди, че решението е недопустимо в частта, в която районния съд е прогласил нищожността на Договора за гаранция, както и неправилно в цялост. Решението в частта, в която е прогласена нищожността на Договора за гаранция е недопустимо, тъй като този договор е сключен между ищеца и Фератум Банк — трето неучастващо лице в първоинстанционното производство. Фератум Банк е дружество партньор на Фератум България, но същото е самостоятелно юридическо лице, кредитна институция, регистрирана в Малта, а не в България, която единствено предоставя услуги на територията на Република България по силата на лиценз, предоставен от БНБ, и е вписано под № 178 в публичния регистър на БНБ.

Първоинстанционният съд неправилно е приел, че констатираната отлика в лихвения процент в Преддоговорната информация и Договора за кредит е достатъчно основание за прогласяването на Договора за кредит за нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Договорите за предоставяне на потребителски кредити от Фератум България се сключват със средства за комуникация от разстояние (в случая на интернет страницата на Дружеството) по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което е допустимо съгласно чл. 5, ал. 9 и 10 от Закона за потребителския кредит. В конкретния случай първоинстанционният съд е констатирал, че е налице отлика в лихвения процент в Преддоговорната информация, където е 40,57% и в Договора за кредит, където е 11,99%, поради което е заключил, че това обстоятелство е достатъчно, за да може да се прогласи Договора за кредит за нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Отликата в лихвения процент се дължи единствено на софтуерна грешка при генерирането на Договора за кредит по желаните от потребителя параметри (размер на кредита и вноски). Първоинстанционният съд е пропуснал да изведе, че тази техническа грешка по никакъв начин не е накърнила правата на потребителя, тъй като всеки един разход по кредита е бил конкретно индивидуализиран и конкретизиран. Потребителят е бил наясно през целия етап на кандидатстване, че при изтеглен кредит в размер от 2

600 лв., той ще дължи лихва в общ размер 71,94 лв. Така е и станало на практика. Освен това както в преддоговорната информация - Част 2. т. 5, така и в Погасителния план към Договора за кредит е било упоменато ясно и недвусмислено размерът на всяка една от месечните вноски, които въззиваемата страна се е задължило да извърши към Фератум България.

Поради това, въззиваемата страна е разполагала с конкретна информация за това какви точно вноски следва да прави за погасяването на кредита във всеки един момент на кандидатстването и след това. Няма някакъв скрит за потребителя разход или заблуждаваща търговска практика, която да го подведе. На всеки етап от процеса потребителят разполага с необходимата информация и време, за да прецени дали посоченият договор е подходящ за него или не.

Първоинстанционният съд неправилно е приел, че ГПР по Договора за кредит не е бил формиран ясно и оттук неправилно е приел, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР по Договора за кредит е бил формиран по ясен и разбираем начин, така че потребителят е бил наясно, че целият разход по кредита се е свеждал единствено до уговорената възнаградителна лихва в размер от 71,94 лв. В Преддоговорната информация, предоставена своевременно на въззиваемата страна от Фератум България, и по-точно в Част 2, т. 5 и т. 6 от нея изрично и подробно са описани всички разходи по кредита, които са включени в ГПР именно по достъпен и разбираем за потребителя начин. При изчисляването на ГПР се е включила единствено уговорената лихва в размер на 71,94 лв., като този извод се потвърждава и от вещото лице в неговото заключение. Въззиваемата страна е била наясно, че в размера на ГПР се е включвала единствено възнаградителната лихва. Следва да се посочи също така, че посоченият ГПР от 49,05% е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в ГПР по Договора за кредит е следвало да се включи и възнаграждението за Фератум Банк по Договора за гаранция и оттук неправилно е приел, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Кредитите, отпускани от Фератум България се обезпечават с гаранция, имаща за цел да гарантира финансовия риск за 3

Фератум България от възможността от неизпълнение от страна на потребителите. С това Фератум България изпълнява принципа за отговорно кредитиране. При кандидатстването за кредит на интернет страницата на Фератум България, потребителят има опция да избере или да се ползва от личен гарант - физическо лице, което потребителят сам избира, в който случай не се плаща нищо или да се ползва от услугите на трето лице — Фератум Банк за целите на предоставяне на гаранцията, в който случай се сключва договор за гаранция с Фератум Банк. Това възнаграждение е дължимо към Фератум Банк, тъй като Фератум Банк, а не Фератум България предоставя услугата за гаранция. Оттук въззиваемата страна е била наясно, че Фератум България изисква гаранция в един от двата, описани по-горе варианта, и сама е избрала да се ползва от възмездната услуга за гаранция, предоставяна от третото лице Фератум Банк, вместо да избере личен гарант.

Възнаграждението за предоставената от Фератум Банк услуга за гаранция не се включва в размера на ГПР, тъй като тази услуга не е задължителна за сключването на Договора за кредит и поради това не се включва в общия разход по кредита.

В обобщение се иска да се обезсили Решение № 260279/27.04.2021 г. по г.д. N° 292/2021 г., постановено от Районен съд - С. в частта, в която е прогласена нищожността на Договора за гаранция, а в условията на евентуалност в тази част и в условията на кумулативност по отношение на Договора за кредит, да бъде отменено и да се постанови ново, с което да се отхвърлят предявените от ищеца искове във връзка с Договора за гаранция и Договора за кредит.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от представител по пълномощие на насрещната страна. Твърди се, че първоинстанционпият съд правилно, обосновано и справедливо е постановил своето решение, след обсъждане на целия обем от налични доказателства в тяхната съвкупност и цялост. Разглеждащият състав на PC - С. правилно и законосъобразно, постановявайки решението си е постановил, че процесният договор за потребителски кредит № 419982 с „Фератум България” ЕООД е нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. По смисъла па чл. 11, ал. 1, т. 9, 4 вр. чл. 22 от ЗПК условие за действителността на всеки договор за потребителски кредит е изричното посочване в него на „лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти“.

Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.

22 от ЗПК, тъй като не е налице и друг съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение №1 към ЗПК начин. В хода на и първоинстанционното производство е установено, че е налице нарушение на императивните правила, като в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липса та на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49,05 %, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а. ал. 2 и 4 от ЗПК.

Първоинстанционният съд правилно е съобразил и постановеното Решение от 20.09.2018 г. на СЕС, съгласно което „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Първоинстанционният съд правилно е приел, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице - „Фератум Банк“, в полза на „Фератум България“ ЕООД, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. Клаузата е изцяло неравноправна и нищожна, тъй като същата е във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143,ал. 1 от Закона за защита на потребителите - не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните. Клаузата не е формулирана по 5 ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. В хода на първоинстанционното производство по безспорен начин се доказало, че от начина, по който е формулирана процесната клауза и особено от изречение трето „Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“ става ясно, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между П.Г., „Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“. Целта на включване в правоотношението на третото свързано с ответника лице „Фератум Банк“ е заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащат на заемодателя „Фератум България“ ЕООД. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.