Решение № 4433 от 25.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4433 гр. Пловдив, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20265330101557 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът В. М. Л., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „*****” № ***, чрез пълномощник адв. Т. Д., против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 4046, представлявано от управителя А. М., с искане за признаване на установено, че ответникът дължи присъдената по частно гр. дело № 35/ 2026 г. на РС- Трявна, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК рег. № 35/ 14.01.2026 г., сума от 130, 13 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за предоставяне на гаранция № ********* г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда- 13.01.2026 г. до окончателното й погасяване, както и разноските в заповедното производство.

В исковата молба е посочено, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:

131576434, бил сключен договор за паричен заем № ********* г., за сумата от 500 лева, при ГЛП- 40 % и ГПР- 46, 96 %. Предвид въведеното изискване за представяне на обезпечение между страните по делото се сключил договор за предоставяне на поръчителство № ********* г., по който ответникът поел задължението на длъжника да отговаря пред кредитора, срещу възнаграждение от 254, 52 лева, платимо с месечните вноски по кредита, като кредиторът превеждал сумите в полза на поръчителя. Ищецът бил заплати по двата договора общо сума в размер на 798 лева, с която погасил главница, лихва и възнаграждение 1 за поръчител. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен на специалните основания на ЗПК. На първо място, нарушен бил чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото общата дължима сума като разходи не била правилно посочена- в нея не се включвало възнаграждението за поръчителя, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. На второ място, нарушен бил и чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото лихвата била прекомерна, поради противоречието й с добрите нрави, а и в договора не били посочени размерът и начинът за прилагането й. Предвид недействителността на договора за кредит, недействителен се явявал и договорът за поръчителство, защото то можело да съществува само за действително задължение- чл. 138 ал. 2 от ЗЗД. Клаузата за възнаграждение на поръчителя била недействителна, поради заобикаляне на закона (чл. 21 ал. 1 от ЗПК) и нарушение на добрите нрави, като тя водела единствено до оскъпяване на кредита. Двете дружества били свързани лица. Търси се връщане на платената в полза на поръчителя сума, предвид нищожността на договора за поръчителство. За събиране на сумате се образувало заповедно производство, по което в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение, като заповедта била връчена на длъжника, който подал възражение в срок и в тази връзка се предявявал настоящият установителен иск за съществуване на вземането. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание пълномощникът на страната се явява и поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.

Посочва се, че дружеството предоставяло гаранционни сделки по занятие, като за целта бил вписан в регистъра на БНБ. Договорът за гаранция не бил акцесорен към договора за кредит, а самостоятелен. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство, както и сам да си прецени икономическите последици от договора. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение рег. № 35/ 14.01.2026 г. по чл. 410 2 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 35/ 2026 г. на Районен съд- Трявна, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата от 130, 13 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за предоставяне на гаранция № *********** г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда- 13.01.2026 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото: внесена държавна такса- 10, 86 евро и определено по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение на пълномощника на заявителя- 60 евро.

Длъжникът е подал срещу заповедта за изпълнение възражение в срок, като в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № ********** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 21 седмични вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 46, 96 % и общ размер на всички плащания- 543, 48 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на поръчителство № ************* г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 254, 52 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени гореописаните договорите за кредит и за предоставяне на поръчителство.

Ответникът е представил справка за плащанията по договора за предоставяне на поръчителство, видно от която е платена сума в размер на 129, 99 евро.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 3 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 543, 48 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 46, 96 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, което е половината от стойността на кредита, като с включването му той ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата 4 недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.