Решение № 169 от 13.07.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. Враца, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Борис К. Динев

Членове:

Христо Н. Х.

Веселина Люб. Павлова при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова като разгледа докладваното от Христо Н. Х. Въззивно гражданско дело № 20261400500042 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба, подадена от Т. Х. С., с ЕГН **********, от гр. Враца, ул. „*** против решение № 802/09.12.2025 г. по гр. д. № 1810/2025 г. на Районен съд – Враца, с което са отхвърлени предявените от Т. Х. С. против ОДМВР - Враца представлявано от К.Н.Й. – Директор, осъдителни искове по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 47 054,80 лева, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., по чл. 86 ЗЗД в размер на 8 085,64 лева - мораторна лихва, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., както и предявеният установителен иск по чл. 189, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за основен платен годишен отпуск, за периода 03.02.2017 г. - 01.04.2025 г. в размер на 80 дни. Със същото решение е осъден Т. Х. С. да заплати на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/ гр. Враца разноски в размер на 400,00 лева.

Жалбоподателя Т. Х. С. обжалва решението, като счита същото за неправилно, необосновано и постановено в нарушение на тълкувателно решение и приложението на чл.

130 ЗСВ. Решението било повърхностно, като съда не вникнал в дълбочина в казуса.

Мотивирал решението си единствено на база чл. 142, ал. 4, § 69, ал. 6 ЗМВР и чл. 67 ЗДСл.

Не разгледал и в решението не било споменато нито веднъж какво сочи разпоредбата на чл.

178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, на която норма се основавал иска. В самото решение съдията 1 обосновал диспозитива си, като преписал част от допълнителната експертиза, на която въззивника се противопоставил, защото вещото лице не можело да тълкува закона по поставения въпрос. Съдебно-счетоводната експертиза следвало да се отнесе само към направените счетоводни сметки, които съдията не можел да извърши сам. Експертът не можел да отговаря на правни въпроси, което сторил. На следващо място в исковата молба било посочено, че се обосновава иска с Тълкувателно решение 1 от 2025 г. и в писмената защита се сочело, че ищеца се ползва от мотивите и от ТР 1/2024 г., като била приложена и актуална съдебна практика, но съда не написал дори едно изречение защо игнорира тълкувателните решения. Цитира практика на ВКС в подкрепа на изложените доводи.

Въззивника сочи, че не би си позволил да предяви иска, ако не било постановено Тълкувателно решение 1 от 2025 г.. Счита, че мотивите му относно статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР следва да се приложат и към настоящия казус. От приложени две тълкувателни решения и останалата практика на съдилищата ясно се виждало, че върховния съд и съдилищата приемат, че за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР следва в пълнота да се прилага ЗМВР, като специален закон, тогава когато нещо е уредено в допълнение или по специален начин и не е посочено изрично, че се отнася до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. В тълкувателно решение 1/2025 г. върховния съд признавал, че на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 се дължи допълнително възнаграждение за храна. В § 69, ал. 6 ЗМВР било посочено, че в основната заплата на преобразуваните служители освен добавката за прослужено време се включва и добавката за храна. Тази разпоредба била в сила при постановяване на тълкувателното решение, но върховния съд приел, че следва да се изплаща ежемесечно, като допълнително възнаграждение. При постановяване на тълкувателното решение съществувала и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, където били включени нормите от ЗМВР, които следвало да се отнасят до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Там не фигурирала нормата отнасяща се до допълнително възнаграждение за храна - чл. 181, ал. 1 ЗМВР, но върховният съд с оглед обстойното си тълкуване постановил, че се дължи допълнително възнаграждение за храна на този вид служители. Съществувала също и споменатата в решението на съда норма на чл. 67 от ЗДСл. ВКС също приел, че тази норма е обща и следва да се приложи специалната норма на ЗМВР и следва служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 да получат допълнително възнаграждение за храна независимо, че в ЗДСл такова допълнително възнаграждение не е предвидено. Съдебното решение на Районен съд - Враца било в явно и категорично противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС. В писмената защита по делото било приложено решение на СГС. Същото било постановено след приемане на Тълкувателно решение 1 от 2025 г.. Иска бил предявен за това, че се дължат пари за пътуване на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, които не се изплащали, защото МВР смятало, че те се дължат само на служителите по т. 1 от същата норма. СГС се съобразил с тълкувателното решение и дори не посочил собствени мотиви, а написал, че съобразно задължителната практика на ТР следва да се съобрази и да я приложи и осъдил МВР за това, че на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се дължат и еднократни пари за пътни разходи по чл. 189, ал. 8 от ЗМВР. Присъдени били и материалните придобивки по чл. 189, 2 ал. 8 ЗМВР - еднократна сума за пътни разходи. Освен това чл. 189, ал. 8 ЗМВР уреждал такова право за всички държавни служители в МВР- в нормата не се уреждало това право да е относимо само към тези по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Дори и без горепосочената задължителна практика този иск щял да бъде основателен.

На следващо място, освен буквалното и граматическо тълкуване на посочената разпоредба, следвало да бъдат съобразени и общите принципи на управление на държавната служба в МВР, регламентирани в чл. 141 ГПК, и най-вече тези за забрана за дискриминация и обективност, тъй като в противен случай дългогодишни държавни служители от системата на МВР биха били поставени в неравностойно положение спрямо другите служители на МВР. Към писмената защита били приложени множество съдебни решение - практика на съда, които сочат за дискриминация към служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и дължимостта на придобивките, които в закона са посочени, че се дължат на „държавни служители“.

Районният съд нито ги коментирал, нито посочил защо не се съобразява с тях. За съжаление районният съд се повлиял от размера на иска. Действително претендираната сума била в големи размери, но тук ставало въпрос за правилно прилагане на закона и правото. Ако съда бил убеден в правотата на своето решение той щял да намери разумни аргументи, защо не прилага ТР 1/2025 г.. Да се направи, че това решение не съществува означавало, че е налице тенденциозно решение. ТР 1 от 2025 г. показало, че реформата в МВР била направена набързо и необмислено. Законовите промени, които се предприели били направени от хора, които не зачели правото и необмислено и лекомислено наложили промени, които не били съобразени със закона. Съдебната система, също били държавни служители, според чл. 1а от ЗСВ, но те също получавали допълнително възнаграждение за прослужено време чл. 219 ЗСВ „На съдиите, прокурорите и следователите върху основното месечно възнаграждение се изплаща допълнително възнаграждение за продължителна работа като съдия, прокурор и следовател в размер 2 на сто за всяка година трудов стаж, но не повече от 40 на сто“ и това произтичало от специалния закон - ЗСВ, а не от ЗДСл. Съда не приложил чл. 67 от ЗДСл. Не ставало ясно приемал ли районния съд, че на всички държавни служители не се дължи допълнително възнаграждение за прослужено време на база тази разпоредба. Следвало да се разгледа и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. В чл. 1 било посочено, че Наредбата се отнася за работници и служители. В Глава трета били разгледани видовете допълнителни възнаграждения. Чл. 12, ал.1 - За придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор. Всички тези обстоятелства били преценени от върховните съдии, за да постановят тълкувателно решение, с което признават, че на основание специалния закон ЗМВР за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължало допълнително възнаграждение за храна - независимо, че не е предвидено в чл. 67, ал. 7 от ЗДСл и в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР.

Следвало съда да приеме мотивите на върховните съдии и да постанови решение, което се основава на тях. Игнориране съществуването на ТР1 от 2025 г. било недопустимо.

Действително приемане на иска за основателен щяло да доведе до претендиране на допълнително възнаграждение на тези, около 1500 служители в МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 3

ЗМВР. Действително това щяло да бъде значителна сума за министерството, но когато върховните съдии постановили тълкувателното решение и приели, че се дължат тези 300 лв. ежемесечно те не се повлияли от възможния размер и финансовите последици за министерството, което било правилно. В жалбата се сочи Наредба 8121з-919 /2017 г. за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т.

1 и ал. 3 от Закона за министерството на вътрешните работи и размера на началните и максималните заплати за длъжност на лицата, работещи по трудово правоотношение, където били определени основните възнаграждения на служителите по ЗМВР. Основната заплата на началник сектор в ОДМВР - Враца ( лице с висше образование) била 3459 лв.. При 15 г. трудов стаж, допълнителното възнаграждение - 1037,70 лв. и 300 лв. за храна - общо 4796,70 лв. За лице със средно образование - полицай (най-ниската длъжност) 2296 лв.. Прослужено време при 15 г. - 688,80 лв. и 300 храна. Общо 3285 лв.. За длъжност гл. юрисконсулт заплатата била - 3639 лв. от тях се изваждали 10% данък - 3275,10 лв. плюс 300 лв. за храна общо 3575,10 лв.. Гл. юрисконсулт не получавал заплата дори съответстваща за гл. разследващ полицай в ОДМВР - Враца и бил по-близо до най-ниската изпълнителска длъжност на лице със средно образувание. Реформата в МВР довела до тази необоснована и нелогична дискриминация. Търсената сума не била от алчност, а от това, че служителите по ЗДСл били неправилно и необосновано дискриминирани. Постановяване на претендираното решение щяло да доведе не само до правилното приложение на закона, но и поправяне на тази явна несправедливост. Искът не бил за това как се формира основната заплата на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, а за това дължи ли се допълнително възнаграждение за прослужено време, като в правната норма било посочено „държавните служители в МВР“, а не било ограничено приложното й поле само до служителите по чл.

142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Видно от целия закон, когато законодателят искал да приложи нормата само за този вид служители, той ги посочил конкретно в закона. На 16 места в закона било посочено, че нормите изрично се отнасят до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Закона направил разлика, когато искал приложното поле на тази норма да се отнася само за тях.

Изложените мотиви се отнасяли и до иска по чл. 189, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Предвид изложеното претендира отмяна на постановеното решение на PC – Враца, като неправилно и необосновано и уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ОДМВР Враца.

В съдебното заседание въззивника, лично, поддържа жалбата си по съображения изложени в същата.

В съдебното заседание въззиваемия, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата, като развива съображения за правилност на първоинстанционното решение.

Позовава се на практика на ВАС в подкрепа на доводите си.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт.

При извършената служебна проверка, въззивният съд констатира, че обжалваният 4 съдебен акт е валиден и допустим.