Решение № 114 от 07.06.2024, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 114 гр. Смолян, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Недялка М. Кокудева като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско дело № 20245400500149 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С Решение № 34/09.02.2024 г. по гр. д. № 326/2023 г. Мадански районен съд е прогласил за нищожен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/10.05.2022 г., сключен между Ф. А. Б. и „Фератум България“ ЕООД, по предявен иск с правно основание чл. 26 ал. 1 предложение първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, от Ф. А. Б. срещу „Фератум България“ ЕООД; ответникът осъден да заплати на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 655, 20 лева на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА, както и в полза на РС – Мадан на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК ДТ в размер на 98, 40 лева.

Това решение се обжалва пред Смолянски окръжен съд от ответникът „Фератум България“ ЕООД, чрез юрисконсулт Г.Г., с оплаквания, че е неправилно.

Във въззивната жалба се твърди, че съдът неправилно е приел и не е мотивирал извода си защо таксата за гарант следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Прави се позоваване на § 1 от ЗПК, като се сочи, че застрахователните премии се включват в общите разходи по кредити когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка се 1 твърди, че сключването на договор за гаранция с „Фератум Банк“ ЕАд е допълнителна услуга, която не е задължително условие за получаване на кредит от „Фератум България“ ЕООД и поради това не подлежи на включване в ГПР. Твърди се, че поръчителят може да посочи свой поръчител и да не поема тези разходи; „Фератум“ предоставя кредити както със, така и без поръчител.

Сочи се, че дължимата по договора за гаранция такса е възнаграждение за поръчителя – ЗЗД не съдържа забрана договорът за поръчителство да е възмезден.

По-нататък се пояснява процесът на кандидатстване и отпускане на кредити, като се твърди в тази връзка, че няма някакъв скрит за потребителя разход или заблуждаваща търговска практика, която да го подведе.

С въззивната жалба се оспорва присъдения адвокатски хонорар, твърди се, че е прекомерен. По повод разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА се твърди, че посоченото от пълномощника на ищцата основание по т. 2 от чл.

38 ал. 1 от ЗА „материално затруднени лица“ не е подкрепено с каквито и да е доказателства. Твърди се, че ако действително ищцата е лице в затруднено материално положение, то същата би имала право както по чл. 95 от ГПК за предоставяне на правна помощ, така и на освобождаване от заплащане на ДТ и разноски при представяне на съответните доказателства. Твърди се, че представения по делото „Рамков договор за правна защита и съдействие и упълномощаване“ е нищожен, като противоречащ на добрите нрави. Твърди се, че с оглед безсрочността на договора се установява намерението на подалото исковата молба лице да предявява систематично искове срещу Дружеството, като по този начин очевидно се цели образуването на множество производства срещу Дружеството и съответно претендирнето на отделно адвокатско възнаграждение по всяко от тях с цел заобикаляне на ограниченията в размера на адвокатските хонорари. Според жалбоподателя е налице явна злоупотреба с право. Нищожността на рамковия договор влече съответно и нищожност на представеното пълномощно.

С въззивната жалба се прави искане да бъде отменено обжалваното решение и се отхвърли така предявения иск.

В срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищцата Ф. А. Б., чрез пълномощник адв. Е.И., с който се изразява становище, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и постановено съгласно материалния и процесуалния закон и трайно установената съдебна практика.

Твърди се в отговора, че в конкретния случай условие за усвояване на сумата по договора за заем е заплащането на възнаграждение за поръчителство, което се отразява на стойността на ГПР; чрез заплащане възнаграждение за поръчителство е направен опит за заобикаляне разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като това възнаграждение им характер на 2 скрита възнаградителна лихва, уговорена в противоречие с принципите на справедливостта.

Сочи се в отговора, че предвид разпоредбата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, като не е включил възнаграждението за поръчителство в „общата сума, дължима от потребителя“, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест, поради което клаузите, касаещи общата сума за погасяване и ГПР, са нищожни; тъй като не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК. Прави се позоваване на чл. 6 § 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и на разпоредбата на чл. 145 от ЗЗП. Развиват се също доводи, че нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.

По отношение разноските са прави позоваване на практика на ВКС, според която проверка на предпоставките по чл. 38 от ДА не е недопустимо да се прави от съда.

С отговора се прави искане да бъде потвърдено обжалваното решение.

В съдебно заседание жалбоподателят не изпраща процесуален представител.

Въззиваемата не се явява и не изпраща представител. От пълномощникът й адв. Е.И. е постъпила молба, с която се прави искане да бъде потвърдено обжалваното решение.

Смолянски окръжен съд намира въззивната жалба за процесуално допустима като депозирана в законно установения срок от надлежни страни, ДТ е внесена, а по същество съобрази доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност и установи:

По така предявения иск за нищожност на Договор №

***/10.05.2022 г. за потребителски кредит настоящата инстанция намира, че същият е основателен и доказан. Въззивният съд изцяло възприема мотивите в решението на районния съд и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.

Голословен е довода във въззивната жалба, че кандидатът за кредит може да сключи договор за кредит без да избере като гарант „Фератум Банк“ ЕАД. От приложенията към отговора на исковата молба, с който се прави опит да се обоснове този аргумент, не се установява каква възможност кандидатът за кредит има да избере за поръчител физическо лице – не са посочени условията, на които трябва да отговора това физическо лице, за да бъде одобрено за поръчител. Утвърдена практика е за поръчителите – физически лица, да се предявяват буквално невъзможни за изпълнения 3 условия. Поради това въобще не е налице за кандидата за кредит възможност за избор по отношение обезпечението на кредита, поради което и не е състоятелно твърдението, че кредитът би бил отпуснат и без сключване на договор за гаранция с „Фератум Банк“ ЕАД, което е видно и от съдържанието на текста на чл. 5 от процесния договор за кредит.

Дори и да е имал възможност да се запознае с финансовите условия на договора за гаранция, както се твърди от жалбоподателя, кандидатът за кредит е в икономически неизгодна позиция, поради което е принуден да приеме условия за гаранция, които условия са крайно неизгодни – таксата за предоставяне на гаранция е в размер на 1 860 лева, при условие, че размерът на кредита, който се обезпечава, е в размер на 2 000 лева – т.е. сумата за гаранция е почти равна на сумата по кредита. Видно е, че се касае за крайно неизгодни за икономически по-слабата страна условия и се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Кредитополучателят е принуден да сключи договор за гаранция със свързано с кредитодателя лице срещу възнаграждение, равняващо се почти по размер на размера на кредита, при което се стига до почти двойно оскъпяване на кредита и се прикрива размера на възнаградителната лихва. Също така се нарушава разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, тъй като задължението да проучи и оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора за кредит се прехвърля като финансова тежест върху кредитополучателя.

Несъстоятелни са доводите във въззивната жалба, че таксата по договора за гаранция не следва да бъде включвана в годишния процент на разходите. С оглед разпоредбите на § 1 т. 1 и 2 от ДР на ЗПК общата сума, дължима от потребителя, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. По-горе се посочи, че всъщност за потребителя друг избор, освен до сключи договор с посочения от кредитодателя гарант, няма, поради което сключването на договора за гаранция се явява на практика задължително условие за получаване на кредита. Поради това е възнаграждението – такса гарант, безспорно е разход по кредита. Невключвайки този разход в посочения в договора за кредит ГПР, кредитодателят нарушава изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22 от ЗПК.

Нарушена е и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като действителния ГПР значително надхвърля посочения в разпоредбата максимален размер.

Предвид гореизложеното така предявения иск за прогласяване за нищожен на договора за кредит е основателен и доказан.

По отношение присъдените разноски за адвокатско възнаграждение: На пълномощника на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА, предвид посоченото в договора от 12.09.2023 г. безплатно оказване на правна защита и съдействие на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА. ВКС в практиката си нееднократно застъпва становище, че съдът не изследва наличието на предпоставките на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА. Размерът на иска е 2 000 лева /размера на отпуснатия по договора 4 за кредит заем/, а не посочения в исковата молба размер на задължението – 2 460 лева. Предвид обстоятелството, че от пълномощникът са предявени многобройни еднотипни искове /служебно известно на съда/, делата по които не са отличават с фактическа и правна сложност и предвид установената по тези казуси практика на съдилищата, присъденото от районния съд адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата е прекомерно.

Предвид Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и с оглед неговия задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв .

Настоящият съдебен състав споделя виждането относно начина, по който се определя от съда възнаграждението на адвоката - следва да се приложат критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност.

С оглед стойността на защитимия интерес, посочената липса на фактическа и правна сложност на делото, както и че се касае за спор, по който е налице вече установена съдебна практика, и най-вече именно при спазване на принципа за разумност и пропорционалност, на пълномощника на ищцата следва по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, 480 лева с ДДС. В частта, с която е присъдено адвокатско възнаграждение за разликата над 480 лева до 655, 20 лева първоинстанционното решение следва д бъде отменено. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът по иска е осъден да заплати в полза на РС – Мадан ДТ в размер на 98, 40 лева – с Определение № 272/20.10.2023 г. съдът е отказал да освободи ищцата от внасяне на ДТ и такава е внесена от ищцата в размер на 98, 40 лева /л. 45 от гр. д. № 326/2023 г./.

С оглед неоснователността на въззивната жалба по основния спор жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемата по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 480 лева /400 лева плюс 800 лева ДДС/.