Решение № 1155 от 28.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1155 гр. София, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100506429 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №56389 от 08.03.2017г., постановено по гр.дело №47757/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 73-ти състав, са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, с ЕИК *******, срещу Б. И.Т., с ЕГН **********, по реда на чл.422, ал.1 от ГПК при условията на обективно съединяване искове за признаване за установено, че Б. И.Т., с ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, с ЕИК *******, следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1786.72 лв., претендирана като цена за доставена топлинна енергия в апартамент №3, находящ се в град София, ул.“*******“ *******, ет.3, за периода м.май 2012г. - м.април 2014г., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2015г. до плащането на главницата; както и на основание чл.86, ал.1 З ЗД сумата от 303.37 лв., представляваща обезщетение за забава за плащане на главниците за периода 30.06.2012г. - 20.03.2015г., като погасени след възражение за прихващане на ответника с част от насрещно вземане на ответника по чл.137, ал.2 ЗЕ за сумата от 2500.00 лв. представляваща 1/4 от цената за ползването от ищеца на абонатната станция и топлопровода в сградата, находяща се в град София, ул.“*******“ *******, за периода от 08.09.2006г. - 08.10.2015г., които представляват общи части на сградата и ответникът притежава 1/4 ид.части от правото на собственост върху общите части. С решението е осъден Б. И.Т., с ЕГН **********, да плати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, с ЕИК *******, на основание чл.78, ал.1 ГПК следните суми: 259.75 лв., сторени разноски в исковото производство, както и 344.95 лв., сторени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №18230/2015г. по описа на 1

СРС, II Г.О., 73-ти с-в, които са изчислени съразмерно на уважените части от исковете, като е отхвърлена частично претенцията на ищеца за разликата до пълния претендиран размер на разноските, направени в исковото производство от 669.66 лв., като погасени след възражението за прихващане на ответника с останалата част (до пълния му размер) от насрещното вземане на ответника по чл.137, ал.2 ЗЕ за сумата от 2500.00 лв. представляваща 1/4 от цената за ползването от ищеца на абонатната станция и топлопровода в сградата, находяща се в град София, ул.“*******“ *******, за периода от 08.09.2006г. - 08.10.2015г., които представляват общи части на сградата и ответникът притежава 1/4 ид.части от правото на собственост върху общите части.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, с ЕИК *******, чрез процесуален представител юрисконсулт Л.Г., с която се обжалва изцяло решение №56389 от 08.03.2017г., постановено по гр.дело №47757/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 73-ти състав, с което са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен в противоречие на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на правния спор. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че наведеното от ответника възражение за прихващане с вземане за обезщетение за ползване на изградени от етажните собственици съоръжения - абонатна станция и външен топлопровод към нея, за периода от 08.09.2006г. - 08.10.2015г. е доказано и като такова е уважено, поради което предявените искове са отхвърлени. Поддържа се, че в случая претендираното от ответника вземане, което има към ищеца, не е ликвидно, т.е. не е установено по основание и размер, поради което не са налице предвидените в нормата на чл.103, ал.1 от ЗЗД предпоставки за извършване на съдебно прихващане. Излага се, че по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът в качеството на етажен собственик е участвал в изграждането на съоръженията - абонатна станция и външен топлопровод към нея, за ползването на които се претендира от ищеца обезщетение по реда на чл.137, ал.2 от ЗЕ. Сочи се още, че от ангажираните по делото доказателства заключения на съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза, се установява реалното количество на доставената в имота топлинна енергия, както и размера на претендираните вземания. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и уважи предявените искове.

Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В представена молба на 04.12.2023г. е обективиран списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна – И. Б. Т., с ЕГН **********, непълнолетна, действаща лично и със съгласието на нейната майка и законен представител Е. М. Т., с ЕГН ********** /конституирана с определение от 07.10.2021г. на основание чл.227 от ГПК на мястото на починалия в хода на производството ответник – Б. И.Т./, не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез процесуален представител адв.Р. П., изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излагат се доводи, че обжалваното решение на СРС е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона. Поддържа се, че правилно първостепенният съд е отхвърлил предявените искове поради погасяването им чрез прихващане на насрещно вземане на ответника към ищеца за обезщетение за ползване на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция, 2 съответстващо на притежаваната от ответника ид.ч. от общите части на топлофицираната сграда. Аргументи в този смисъл са изложени в писмена защита.

Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция.

Трето лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не депозира писмен отговор и не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, с ЕИК *******, срещу Б.

И.Т., с ЕГН **********, починал в хода на производството и заместен от неговия наследник по закон И. Б. Т., с ЕГН **********, конституиран на основание чл.227 от ГПК с определение от 07.10.2021г. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета на подадената въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват факти и обстоятелства относими към конкретния правен спор.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №18230/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 73-ти състав, въззивника-ищец „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 01.04.2015г. и е постановена на 08.05.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Б. И.Т.. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Б. И.Т. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта за изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1- ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

3

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, но по същество е неправилно. За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че за ищеца са възникнали вземания спрямо ответника за цена на доставена и потребена топлинна енергия за периода м.май 2012г. – м.април 2014г. в размер на 1786.72 лв., както и вземане за обезщетение за забава за периода 30.06.2012г. 20.03.2015г. в размер на 303.37 лв., но същите са погасени по реда на чл.103 ЗЗД чрез прихващане с насрещно вземане на ответника по чл.137, ал.2 ЗЕ за заплащане на обезщетение за ползване на изградения присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция в сградата, находяща се в град София, ул.“*******“ *******, за периода от 08.09.2006г. - 08.10.2015г., които представляват общи части на сградата и са изградени от етажните собственици, в т.ч. и от ответника, който притежава 1/4 ид.част от правото на собственост върху общите части на сградата. Така обоснованият краен извод на СРС е неправилен и некореспондира на събраните по делото доказателства, като съображенията за това са следните:

В конкретната хипотеза от приетите доказателства се установява, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение през процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия. От приетия като доказателство по делото нотариален акт за продажба на право на строеж върху недвижими имоти №139, дело №18035/05.08.1994г. се установява по несъмнен начин факта, че ответникът - Б. И.Т. е придобил правото на строеж по отношение на процесния топлоснабден имот - апартамент №3, находящ се в град София, ул.“*******, което след построяване на жилищната сграда се е трансформирало в право на собственост върху имота. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая доколкото по делото са ангажирани категорични доказателства, че ответникът - Б. И.Т. е собственик на процесния топлоснабден имот, респективно следва да се приеме, че през процесния период същият е имал качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и е страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. В случая не се изисква задължително договорът да е в писмена форма, касае се за неформален договор за продажба на топлинна енергия, като съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично - чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно, установено е принципно съществуване на облигационно правоотношение между страните в процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна 4 енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК.