Решение № 2909 от 08.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2909 гр. Пловдив, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330116102 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът С. М. С. е предявил против „Креди Йес“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от общо 397, 31 евро, представляваща платена без основание сума, за периода 25.04.2023 г. - 20.07.2023 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.11.2025 г., до окончателното изплащане на задължението./С протоколно определение, на основание чл. 214 ГПК, е допуснато изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер от 10 лева на 397, 31 евро /.

Ищецът обосновава искането си с твърдения за недължимост поради липса на съществуващ договор за кредит между него и ответника, а в хода на производството признава факта на сключване на договор за кредит и получаване на заемна сума от ответника в размер на 900 лв., като релевира и довод за пълна недействителност на договора за кредит, сочейки нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Креди Йес“ ООД, с който се излагат съображения за неоснователност на иска. Твърди се, че ищецът е извършвал плащания към ответника за процесния период за погасяване на задължения по сключен между страните договор за паричен заем № ***. Платената сума била в общ размер на 1 677,07 лв., разпределени както следва: за главница – 900 лв., договорна лихва – 122,59 лв., неустойка – 654.43 лв. и наказателна лихва – 0,05 лв. Развива подробни съображения за действителността на договора за кредит. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема исковата претенция за основателна, по следните съображения:

Установява се от приетите по делото писмени доказателства, че между страните е сключен договор потребителски кредит № ***/*** г., за 900 лв. В клаузата на чл. 6 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение да представи обезпечение 1 на договора – гарант, отговарящ на условията, установени в чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия, особен залог върху движимо имущество съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия, банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия и ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

В клаузата на чл. 8 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 761, 63 лв., която се заплаща разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално води до оскъпяване на кредита и значително надхвърля пет пъти размера на законната лихва, предвид размера на главницата, срока на договора и стойността на неустойката.

В случая потребителят е поел задължение за обезпечение на договора, а размерът на начислената неустойка е приблизително равен по размер на главницата, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Неустойката при непредставяне на обезпечение по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.

Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита.

Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, доколкото процентът на ГПР в договора следва да отговаря на действително положение, от гл. точка възможността потребителят да направи обоснован и информиран избор дали да встъпи в договорни отношения или не. При неточно посочен ГПР договорът е недействителен, в който смисъл е практиката на СЕС, обективирана в решение по дело C-714/22.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница.

2

В случая искът по чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД е основателен за платените извън главницата суми. Техният размер се установява от посочената от ответника и неоспорена от ищеца справка за извършените плащания по договора за кредит. Размерът на надплатени суми е равен на изменената исковата претенция, а именно – 397, 31 евро.

При това положение право на разноски на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК има ищецът. Същият е доказал заплащане на държавна такса в размер на 25, 31 евро.

Процесуалния представител от ищеца има право на разноски в размер на 204, 52 евро, при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Така мотивиран, РС-Пловдив

РЕШИ:

ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, бул. „България“ № 196 да заплати на С. М. С., **********, гр. П., ул.*** № **, ет.*, ап.** сумата от 397, 31 евро /триста деветдесет и седем евро и тридесет и един евроцента/, представляваща платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № ***/*** г., ведно със законната лихва, считано от 14.11.2025 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 да заплати на С. М. С., ********** сумата от 25, 31 евро – разноски по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ЗАдв. „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 да заплати на адв. Д. Б. сумата от 204, 52 евро – възнаграждение за оказаната в полза на ищеца правна защита и съдействие.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОСПловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

3