Решение № 2822 от 18.04.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, 18.04.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение,

ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на осми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

АНЕТА ИЛЧЕВА при участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 5191 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 02.01.2018 г., постановено по гр. д. № 38378/2017 г. на СРС, 28 състав, е признато за установено по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, че Д.М.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1861,10 лева, доставена топлинна енергия за имот в гр. София, ж. к. „*******за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. и по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал.

1 ЗЗД сумата от 211 лева – лихва за забава за периода 08.08.2014 г. – 29.03.2017 г. Искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1861,10 лева до пълния предявен размер от 1886,20 лева, а искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за горницата над 211 лева до пълния предявен размер от 211,84 лева.

Недоволна от постановеното решение е останала ответницата Д.М.С., която в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове. Решението се счита за неправилно и необосновано. Твърди се, че съдът неправилно е възприел експертното заключение на СТЕ, от което не става ясно каква е реално потребената сума и същата е изчислена некоректно. Сочи, че експертизата е извършена на база подадена от ищцовото дружество информация без да е ясно, дали записванията са извършвани въз основа на годна документация. Намира, че не са били ангажирани доказателства за извършени доставки на топлинна енергия, ползването ѝ и размерът на задълженията за процесния период. Излага, че не се е установило да са били вземани предвид средствата за търговско измерване и не са били ангажирани доказателства за предоставянето на процесните услуги. Счита за неясно образуването на стойността на конкретните начислени суми за топлоенергия. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД или третото лице – помагач – „Б.Б.“ ООД.

Решение от

02.01.2018 г., постановено по гр. д. № 38378/2017 г. на СРС, 28 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в процеса, поради което е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата. Не са допуснати и нарушения на императивни материалноправни норми. Първоинстанционното решение е валидно, но не е допустимо в обжалваната част.

СРС, 28 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че се е доказало наличието на правоотношение между страните и ответникът дължи заплащането на посочените в СТЕ суми, както и лихва за забава в размер, посочен в ССчЕ.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове. За да стигне до този извод съобрази следното:

Предметът на производството по чл. 422 ГПК се определя от твърденията в исковата молба се явява продължение на заявлението по чл. 410 ГПК, тъй като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В този смисъл твърденията в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и след това в исковата молба следва да са напълно идентични, за да може да се приеме, че исковото производство е продължение на заповедното производство. Именно затова и искът е установителен и твърденията, такива, каквито са направени със заявлението, се пренасят в исковата молба, след подаване на възражение от длъжника.

С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в заявлението по чл.

410 ГПК и пренесени в исковата молба и съобразно заявения петитум на спорното право, чиято защита се търси. Всяко произнасяне по други (освен надлежно релевираните със заявлението и исковата молба или по реда на чл. 214 ГПК) фактически основания на иска /по други факти/ води до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Когато съдът разгледа факти, които не са въведени като правопораждащи такива или съответно замени едни фактически твърдения с други без надлежно проведено изменение на иска, неговото решение се явява недопустимо като постановено по непредявен иск.

В разглежданата хипотеза „Т.С.“ ЕАД е подало заявление по чл. 410 ГПК, в което е предявено вземане за доставка на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******. СРС е издал заповед по чл. 410 ГПК, в която е посочено, че вземането е за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******. В исковата молба ищецът отново е посочил, че претендира вземане за топлоснабден имот - ап. 35 в гр. София, ж. к. „*******, като е представил доказателства, касаещи този имот. В постановеното по делото решение – както в мотивите, така и в диспозитива, съдът е коментирал и се е произнесъл относно имот в гр. София, ж. к. „*******.

Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е разгледал непредявени искове и е признал за установено вземане по отношение на имот, който не е бил претендиран от ищеца. Искането на Т.С.“ ЕАД – и в заявлението по чл. 410 ГПК, и в исковата молба, е за имот в гр. София, ж. к. „*******, докато съдът е приел, че то касае имот в гр. София, ж. к. „*******, без да е било допускано изменение на иска, което не отговаря на действително предявеното искане. В случая не се касае до нередовност на исковата молба, отстраняването на която може да бъде указано от въззивния съд, тъй като ищецът в течение на цялото производство е претендирал вземане по отношение на имот в гр. София, ж. к. „*******.

С оглед изложеното се налага извода, че решението на първата инстанция е недопустимо в обжалваната част и следва да се обезсили на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК, като делото се върне на СРС за разглеждане и произнасяне по първоначално предявените претенции – за признаване на установено вземане относно топлоснабден имот в гр. София, ж. к. „*******.

По претендираните разноски в настоящото производство от страна на въззивницата следва да се произнесе СРС при новото разглеждане на делото.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно.

Воден от горното Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение от

16.11.2017 г., постановено по гр. д. № 31912/2016 г. по описа на СРС, 88 състав, в обжалваната част.

ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане и произнасяне по първоначално предявените исковете.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.