Определение № 880 от 24.03.2026, Районен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 880 гр. Стара Загора, 24.03.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилен Жеков като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело № 20265530100838 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

С разпореждане № 20392/12.02.2026 г. състав на Софийски районен съд е прекратил производството по гр.д. № 2878/2026 г. и го е изпратил по подсъдност на Старозагорския районен съд, защото е приел, че компетентен да разгледа исковата молба с правно основание чл. 500 КЗ за заплащане на обезщетение подадена от ЗД „Бул Инс“ АД срещу Д. Д. С. е Старозагорския районен съд, тъй като в този съдебен район е постоянният и настоящ адрес на ответника. В мотивите на определението си Софийски районен съд е приел, че в конкретния случай следва да се приложи разпоредбата на чл. 113 ГПК, тъй като за разлика от предходната правна уредба преди изменението на ГПК, в изброените в чл. 119, ал. 3 ГПК хипотези, местната подсъдност се явява абсолютна процесуална предпоставка, което е свързано със служебното правомощие на съда, дори при липса на отвод, да вземе отношение за наличието й, т.е. съдът е счел, че следва служебно да следи за местната подсъдност на този правен спор, тъй като искът бил предявен срещу потребител. Поради това е извършил служебна справка за постоянен и настоящ адрес на ответника и е преценил, че Старозагорски районен съд е компетентен да разгледа и реши делото.

Настоящият състав намира, че делото не е местно подсъдно на Старозагорския районен съд. Съображенията за това са следните:

1

Месната подсъдност е една от предпоставките за надлежно упражняване на правото на иск, обуславяща допустимостта на иска, поради което, и с оглед нормата на чл. 7 ГПК, съдът следва да направи проверка за допустимостта на висящото пред него производство. Ето защо законът с чл. 118, ал. 1 ГПК указва, че всеки съд сам решава дали започнатото пред него дело му е подсъдно.

Но съдът не извършва служебно тази преценка по отношение на всички видове подсъдност, а единствено по отношение на тези видове подсъдност, които представляват абсолютни процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск. С последните изменения на разпоредбите, уреждащи подсъдността, в чл. 119, ал. 3 ГПК е посочено, че възражение за неподсъдност на делото по чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 може да се прави от ответника най-късно в срока за отговор на исковата молба и да се повдига служебно от съда до приключване на първото по делото заседание. В останалите хипотези, извън визираните, за местната подсъдност не се следи служебно, а възражение за неподсъдност може да бъде направено единствено от ответника и то само до изтичане на срока за отговор на исковата молба.

Съгласно чл. 115, ал. 2 ГПК, исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие.

Разглежданият случай обаче не е такъв. В процесния случай искът е предявен от застрахователното дружество, срещу виновния за ПТП-то водач, т. е. не се касае за иск за обезщетение по КЗ на увреденото лице, поради което в случая не намира приложение правилото на чл. 115, ал. 2 ГПК или 113 ГПК.

В конкретния случай е налице предявен регресен иск по чл. 500 КЗ, т.е. касае се за упражняване на регресни права на застрахователя срещу деликвента, възникнали след изплащане на застрахователно обезщетение на трето лице, претърпяло вреди, вследствие на противоправното поведение на прекия причинител. Съгласно чл. 477, ал. 2 КЗ, застраховани лица са собственикът на МПС, както и всяко лице, което ползува МПС на законно 2 основание. За разлика от общите норми на чл. 410 и чл. 411 КЗ, уреждащи право на застрахователя изплатил застрахователно обезщетение на пострадалото лице да се суброгира в правата му срещу причинителя на вредите, регресното право по чл. 500 КЗ има специален характер. То възниква по силата на закона, от специален фактически състав, при наличие на определени условия и е предвидено само при един вид застраховане застраховката срещу гражданска отговорност. В този случай регресното право е санкционна последица за виновния причинител като последният понася реално своята гражданска отговорност, когато щетите са причинени от водач на МПС след употреба на алкохол или друго упойващо средство, или както е в конкретния случай – водачът е напуснал мястото на ПТП без да уведоми органите на МВР. Основанието за плащане на застрахователното обезщетение на третото лице е законът, а регресното право на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ срещу застрахования възниква, когато застрахователят се освобождава от отговорност по застрахователния договор /към застрахования/ на основания, регламентирани точно от действащата правна уредба, като в тези случаи, застрахователят е задължен пак по силата на закона да плати застрахователно обезщетение на пострадалото трето лице.

Регресното право на застрахователя срещу застрахования не е същинско застрахователно право, подобно на суброгацията по общия състав – чл.

410 и чл. 411 КЗ. То не е право, което е част от застрахователното правоотношение, а възниква по силата на закона на специално извъндоговорно облигационно основание за неоснователно обогатяване – чл.

500 КЗ и при наличие на изрично предвидените предпоставки. В тази хипотеза застрахователят вече не носи рискът от настъпване на застрахователното събитие и е освободен от задължението си по договора, но плаща чужда деликтна отговорност, поради което виновния водач се обогатява неоснователно - така постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 70/23.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 624/2010 г., I т.о.; решение № 130/03.05.2012 г. на ВКС по т.д. № 244/2010 г., I т.о. и др.

Освен това не се споделя изразеното от Софийски районен съд разрешение, че ответникът е потребител по смисъла на чл. 113 ГПК. При въведения предмет на спора - реализиране на регресно право на застрахователя на основание специалната разпоредба на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, отговорността на ответника не е породена от клаузите на застрахователния 3 договор, а е деликтна – резултат от неговото противоправно поведение. В този смисъл ответникът не се явява потребител на застрахователна услуга по смисъла на чл. 2, ал. 2 КЗ, доколкото не черпи права или не отговаря към застрахователя по силата на сключения договор. След като отговорността е деликтна, а не договорна, същият не попада и в обхвата на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП – такава е и практиката на ВКС обективирана в определение № 110/ 14.01.2025 г. на ВКС по ч.т.д. № 37/2025 г., II т.о., определение № 612/22.11.2022 г. на ВКС по т.д. № 2344/2022 г., І т.о. и др., в които ясно се сочи, че когато предявеният иск е обоснован с твърдение за управлявано МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, при което застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите има право да получи от водача платеното на увреденото лице обезщетение, т.е. хипотеза, при която водачът на МПС не е застраховано лице, а делинквент, по отношение на когото се упражнява регресно право /чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ /отм.//. В този смисъл ответникът не е потребител на застрахователни услуги по § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на КЗ /отм./, нито потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗЗП, вр. чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

След като отговорността на ответника не е породена от застрахователен договор, а произтича пряко от закона на извъндоговорно основание, то той няма качеството потребител по застрахователна услуга по см. на чл. 2, ал. 2 КЗ, тъй като не черпи права и не отговаря към застрахователя по силата на сключен договор. Поради това и същият не попада в обхвата на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо и спрямо предявения иск не намира приложение разпоредбата на чл. 113 ГПК. Доколкото въпросът за местната подсъдност може да се повдига служебно от съда, само в хипотезите на чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 ГПК, в никоя от които не попада процесната искова молба, то Софийският районен съд не е имал правомощие на повдига служебно въпроса за подсъдността на основание чл. 119, ал. 3, във вр. с чл. 115, ал. 2 от ГПК – аргумент от чл. 119, ал. 4, съгласно който във всички други случаи извън тези по ал. 1 - 3 възражение за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в срока за отговор на исковата молба. В конкретният случай липсва отправено от ответника 4 възражение в срока по чл. 119 ГПК за неподсъдност на делото, което да съставлява основание за прекратяването му и изпращането по подсъдност на друг съд, различен от Софийски районен съд, пред който първоначално е предявен искът.

Вярно е, че в случая, деликвента – ответник не е страна по застрахователното правоотношение, макар да е ползвател на застрахователна услуга съгласно чл. 2 КЗ и застрахован по смисъла на пар. 1 от ДР на КЗ вр. чл.

477, ал. 2 КЗ. Същият е ответник по предявения срещу него регресен иск.

Действително, потребителската защита по чл. 113 ГПК, предвиждаща специална за потребителя местна подсъдност и възможност за избор на такава, обхваща и случаи извън преките искове на увредените лица срещу застрахователя както и за осъществяване на права по Закона за защита на потребителите. Няма спор, че ответникът е физическо лице. Няма спор, че макар същия да не е страна по застрахователния договор /формално/, същия на основание цит. по-горе разпоредба е „застрахован“ или приравнен на застрахования по ГО. Разпоредбата брани по този начин правата на увредените трети лица. Няма спор, че „потребител на застрахователни услуги“ /“ползвател на застрахователни услуги“ е застрахованият, третото ползващо се лице, третото увредено лице, другите лица, за които са възникнали права по застрахователен договор, както и физическото или юридическото лице, което проявява интерес да се ползва от услугите, предоставяни от застраховател или от застрахователен посредник във връзка с предмета му на дейност, а съгласно чл. 477 КЗ /отм./, застраховани лица са собственикът на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание.

Въпреки това, в случая няма основание да се признае на ответника качество „потребител“ по смисъл на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 113 ГПК, съответно не е налице предявен иск срещу потребител /в редакцията на разпоредбата от ДВ, бр. 65/2018 г./. Отговорността на ответника не е породена от клаузите на застрахователния договор, а пряко произтича от специалния фактически състав на закона – чл. 500 КЗ. В този смисъл, макар законът да му признава качеството на „застрахован“ във връзка с реализиране на деликтната му отговорност спрямо увредения, респ. функционално обусловената от нея отговорност на застрахователя на ГО, ответникът няма качеството потребител както и ползвател на застрахователна услуга тъй като не черпи права и не 5 отговаря спрямо застрахователя по договора. Отговорността му се обуславя от други предпоставки и на закона, т.е. отговорността, която застрахователят с предявяване на иска цели да ангажира е по облигационно правоотношение, породено от извъндоговорна отговорност, в случая уредена в специалния закон с разпоредбата на чл. 500, ал. 1 КЗ.

Поради това и същия не попада в обхвата на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и пар. 1 от ДР на КЗ – отм. Предявеният срещу него иск не попада в обхвата на чл. 113 ГПК и не изисква специална местна подсъдност. От горното следва, че съдът не може служебно /по свой почин/ да упражни преценка за наличие или не на местна подсъдност по арг. от чл. 119, ал. 3 вр. чл. 113 ГПК, тъй като с предявяване на осъдителен иск ищецът ангажира регресната отговорност на ответника, която е предвидена в специалната норма на чл. 500 КЗ. Регресното вземане възниква не поради качеството на ответника, водач на МПС, на застраховано лице и ползвател на застрахователна услуга, по смисъла на чл. 2, ал. 2 КЗ, а по силата на специално уредена в закона регресна отговорност, която не е породена от клаузите на застрахователния договор, а пряко произтича от специалния фактически състав, уреден в закона и се обуславя от други предпоставки, посочени в него.