Решение № 112 от 08.08.2024, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 112 гр. Първомай, 08.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20245340100295 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК от А. П. Д. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД за установяване, че Договор за потребителски кредит № 40011101651 от 29.07.2022 г. е недействителен.

Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 556,09 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № 40011101651 от 29.07.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищцата А. П. Д. твърди, че на 29.07.2022 г. сключила с ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД Договор за потребителски кредит № 40011101651, по силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 500 лв., при годишен лихвен процент от 40,90 %, годишен процент на разходите – 47,45 % и срок за погасяване на заема от 11 месеца. Също така към договора било подписано споразумение за предоставяне допълнителни услуги, както следва: допълнителна услуга „Фаст”, съгласно която клиентът получава приоритетно разглеждане на искането си за отпускане на потребителски кредит, и допълнителна услуга „Флекси”, съгласно която клиентът получава право да променя погасителния си план при изпълнение на определени изисквания. Възнаграждението за закупената допълнителна услуга „Фаст” е в размер на 200 лв., а възнаграждението за допълнителна услуга „Флекси” е в размер на 300 лв. По този начин ищцата следвало да заплати сума в общ размер на 1107,95 лв., включваща главница, договорна лихва и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги. Твърди, че до този момент извършила плащания по договора в общ размер на 1056,09 лв. Счита, че договорът за потребителски кредит е 1 недействителен поради неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора. В тази връзка изразява становище, че уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги представлявало разход, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. В случая в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК кредиторът не бил включил в договорения ГПР от 47,45 % разходите, които следвало да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги.

Тъй като не бил посочен действителният размер на ГПР, счита, че договорът не е породил правни последици. С оглед обстоятелството, че договорът за кредит е недействителен, намира, че дължи само чистата стойност, а платената над главницата сума в размер на 556,09 лв. подлежи на връщане. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД. Не оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем с твърдения в исковата молба предмет. Излага съображения за недопустимост на предявения установителен иск за недействителност на договора за кредит поради липса на правен интерес, тъй като ищецът разполагал с правна възможност да предяви осъдителен иск за платените без основание суми. Посочено е още, че всички задължения по договора били платени, като с предявения установителен иск правното положение от преди разместването на материални блага нямало да бъде възстановено и целеният резултат да бъде постигнат. По същество излага съображения за неоснователност на предявените искове. Счита, че в случая били спазени всички императивни изисквания на ЗПК. В процесния договор бил посочен и ГПР, който бил неизменен и формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, която не се променяла. Посочено е, че в ЗПК не се съдържало изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР. Поддържа, че обстоятелството дали ГПР бил определен правилно било относимо към последиците по чл. 19, ал. 4 ЗПК и не водело до недействителност на целия договор. В настоящия случай закупуването на допълнителни услуги не било условие за получаване на кредита, поради което предоставените на ищцата услуги не представлявали общ разход по кредита и не следвало да се включват в ГПР. По тази причина намира, че липсвало нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите. Но дори и да е налице подобно нарушение, то не било толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор. Счита, че договорът за кредит би могъл да съществува валидно независимо от клаузата за допълнителни услуги. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 29.07.2022 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № 40011101651, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 500 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 11 месечни вноски от по 55,27 лв. всяка, в срок до 05.07.2023 г., или общо 607,95 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 40,90 % и годишен процент на разходите в размер на 47,45 %. Уговорено е още ищецът да предостави на ответника следните допълнителни услуги: допълнителна услуга „Фаст”, 2 съгласно която клиентът получава право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и допълнителна услуга „Флекси”, съгласно която клиентът получава право да променя погасителния си план при изпълнение на определени изисквания. Възнаграждението за закупената допълнителна услуга „Фаст” е в размер на 200 лв., а възнаграждението за допълнителната услуга „Флекси” е в размер на 300 лв. Вноската по закупените допълнителни услуги е в размер на 45,45 лв., като била дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.

Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищцата, която съгласно представената от ответното дружество справка е извършила по договора плащания в общ размер на 1056,09 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, съдът намира за необходимо да изясни, че предявеният иск за прогласяване недействителността на сключения договор за кредит е процесуално допустим. В тази връзка правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от завеждане на иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред (така Определение № 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д.

1046/2017 г., I т. о.). Следователно винаги, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за защита. Безспорно е, че наличието на сключен между страните нищожен договор сам по себе си може да обоснове правен интерес от предявяване на иск за прогласяване на нищожността му, когато съществува вероятност ищецът да бъде принуден да заплати суми, начислени му в резултат на приложението на този договор. Поради това и тъй като видно от представената от ответника справка ищецът не е погасил в пълен размер претендираните суми, за него като страна по атакуваната сделка е налице интерес да иска прогласяването й за недействителна с оглед освобождаването му от негативните последици от сключването й. Ето защо и доколкото в случая не е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на заплатените суми, съдът следва да се произнесе по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Отделно от това, в хипотезата на предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД въпросът за валидността на правоотношението, по което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на основанието за имущественото разместване, и съдът поначало дължи произнасяне по него в мотивите на съдебния акт.

При това положение кумулативно съединеният установителен иск за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Подобно съединяване е допустимо, както когато е извършено с исковата молба, така и когато е извършено по реда на последващото обективно съединяване на искове съгласно чл. 212 ГПК.

Тъй като ищцата и ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, 3 ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 1107,95 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тези възнаграждения за допълнителни услуги представляват допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. С уговарянето на тези допълнителни възнаграждения в общ размер на 500 лв. се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а фактически представлява прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Поради това се налага изводът, че задължението е уговорено с цел получаване на възнаграждение за отпуснатия кредит над допустимото по закон, скрито възнаграждение, поради което то следва да се отчете при общия разход по кредита и да се включи при изчисляването на ГПР съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По тези съображения и дори без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 500 лв., при лихва в размер на 4