Решение № 5187 от 08.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5187 гр. София, 08.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И.ина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Мила Г. Димова при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20251100504299 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 21703/29.11.2024г., постановено по гр. д. № 62458/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 69 състав, ответникът „БЛУПЛАН“ ЕООД е осъден на основание чл.128, т.2 КТ да заплати на ищеца И. С. У. сумата от 1033.65лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.08.2022г. до м.09.2023г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния претендиран от 8760лв., така и ответникът е осъден да плати сумата от 746.02лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 22дни, от които 8 за 2022г. и 14 за 2023г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния претендиран от 1800лв. Ищецът е осъден да плати разноски в размер на 1332.43лв., а ответникът в размер на 89.37лв., както и по сметка на СРС в размер на 86.29лв. по чл.78, ал.6 ГПК.

Срещу така постановения акт е подадена въззивна жалба от ищеца И. С.

У., с която обжалва решението в частите, в които са отхвърлени исковете с оплаквания, че решението е недоказано, необосновано и противоречи на фактическата обстановка по делото. Жалбата е бланкетна.

1

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника БЛУПЛАН ЕООД, в който намира същата за неоснователна.

В срока по чл.259 ГПК е подадена и въззивна жалба от ответника БЛУПЛАН ЕООД, с която се атакува решението в частта, с която съдът е уважил частично иска за разликата над 583.65лв. до присъдения размер от 1033.65лв. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че получаването от ищеца на сумата от 450лв. не е доказано в хода на процеса, конкретно се сочи, че РКО от 25.10.2022г. (л.39 по делото) носи подписа на ищеца, с което се доказвало плащане на възнаграждението, което се подкрепяло и от заключението на вещото лице по ССчЕ. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от И.

С. У..

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на И. С. У. срещу БЛУПЛАН ЕООД, в която е описано, че на 23.08.2022г. бил назначен на длъжност „Охрана“ при ответника по трудов договор, но въпреки престирания труд не е получавал възнаграждение (в общ размер на 8760лв. за периода от м.08.2022г. до м.09.2023г.), както и не му били изплатени неизползвани отпуски (в общ размер на 1240лв. за 2022 и 2023г.).

Ответникът оспорва исковете с твърдения, че всички дължими суми за трудово възнаграждение са изплатени точно и в пълен размер, за което били заплатени и всички осигурителни и данъчни задължения.

Приет по делото е трудов договор № 61/23.08.2022г. между страните с договорено месечно трудово възнаграждение от 710лв., както и право на ползване на 20 работни дни платен годишен отпуск. С оглед прието уведомление по чл.62, ал.5 КТ се установява, че трудовият договор е прекратен на 25.09.2023г.

Съгласно удостоверение Изх. № 07-02/15.07.2024г. от ответника в полза на ищеца, съгласно което в периода от 24.08.2022г. до 24.09.2023г. не е използван платен годишен отпуск, който пропорционално за посочения 2 период е в размер на 22дни, за който следва да му се изплати обезщетение по чл.224, ал.1 КТ.

Приети са РКО (л.39 – 42), издадени от ответника, както следва: от дата 25.10.2022г., в която е описано, че следва да се брои сумата на „И. пазач“, с основание „аванс пазач“ за сумата от 450лв. с подпис в графата за счетоводител, както и подпис в графата (Статия), която е под графата (Получил сумата); от дата 26.01.2023г., в която е описано, че следва да се брои сумата на „И.“, с основание „аванс пазач“ за сумата от 450лв. с подпис в графата за счетоводител, както и подпис в графата (Получил сумата); от дата 26.02.2023г., в която е описано, че следва да се брои сумата на „И./пазач“, с основание „аванс 02.2023г.“ за сумата от 450лв. с подпис в графата за счетоводител, както и подпис в графата (Получил сумата); от дата

25.03.2023г., в която е описано, че следва да се брои сумата на „И./пазач“, с основание „аванс 03.2023г.“ за сумата от 1450лв. с подпис в графата за счетоводител, както и подпис в графата (Получил сумата); от дата

10.04.2023г., в която е описано, че следва да се брои сумата на „И./пазач“, с основание „заплата 04.2023г.“ за сумата от 2050лв. с подпис в графата за счетоводител, както и подпис в графата (Получил сумата); от дата 10.05.2023г., в която е описано, че следва да се брои сумата на „И. У.“, с основание „полски пазач 1х1500“ за сумата от 1500лв. с подпис в графата за счетоводител, както и подпис в графата (Получил сумата); от дата 25.05.2023г., в която е описано, че следва да се брои сумата на „пазачи“, с основание „аванс 05.2023“ за сумата от 450лв. с подпис в графата за счетоводител, както и подпис в графата (Получил сумата); Цитираните писмени доказателства не са оспорени от ищеца при приемането им в о.с.з от 16.07.2024г., а в следващото проведено о.с.з от 24.09.2024г., в което ищецът признава само един от ордерите (за 2100лв.), който признава като факт, че го е подписал, а по отношение на останалите твърди, че били преправяни с добавяне на цифри.

По делото е прието и неоспорено заключение на вещо лице по допусната ССчЕ, съгласно което съгласно ведомостите за работна заплата и от подадените данни в НАП на ищеца били начислени трудови възнаграждение за периода от 24.08.2022г. до 31.08.2023г. общо в размер на 8930.73лв., като били направени удръжки за сметка на работника в размер на 1993.07лв.

/осигурителни вноски и данък по ЗДДФЛ, декларирани и заплатени/, нетното трудово възнаграждение било в размер на 6937.66лв., при отразени суми по 3

РКО в размер на 6800лв., с остатък за плащане 137.66лв. Дадено е заключение, че съгласно ведомостите за работна заплата и от подадените в НАП данни се установило, че за м.09.2024г. ищецът се водил в неплатен отпуск 14р.д., без да са представени документи подписани от ищеца, поради което за м.09.2023г. следвало да се заплати сумата от 445.99лв. Вещото лице е дало заключение също, че за процесния период ищецът не е ползвал ПГО по документи, като доколкото има право на 20р.д. ПГО, пропорционално на отработеното време има право на 22 р.д. ПГО, от които за 2022г. – 8р.д., а за 2023 – 14р.д., размерът на обезщетението на които, изчислено на база работна заплата за м.08.2023г. (780лв.) средно е 33.91лв., поради което дължимото обезщетение се остойностява на сумата от 746.02лв., от които 271,28лв. за 2022г. и 474.74лв. за 2023г.

За да постанови решението си в обжалваните части, районният съд е приел, че от заключението по ССчЕ се установява, че за периода от 24.08.2022г. до 25.09.2023г. нетното трудово възнаграждение е в размер на 7383.65лв., от което са приспаднати издадени РКО в размер на 6 350лв. (не е прието плащане с РКО л.39, доколкото липсвал подпис на ищеца), с незаплатен остатък от 583.65лв., включващ 137.66лв. за м.08.2023г. и 445.99лв. за м.09.2023г. (доколкото няма данни за ползван неплатен годишен отпуск от 14дн за м.09.2023г.), поради което е приел за основателен искът по чл.128, т. 2 КТ в размер на 1033.65лв., а за разликата до пълния претендиран размер от 8760лв. е отхвърлен като неоснователен. Приет е за частично основателен и искът по чл.224 КТ до сумата от 746.02лв., за 22 р.д. изчислени пропорционално на отработеното време, от които 8р.д. през 2022 и 14 р.д. през 2023г. с оглед заключението по ССчЕ, като за разликата до сумата от 1800лв. е отхвърлен като неоснователен.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Жалбата на И. С. У. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - НЕОСНОВАТЕЛНА.

Подадената въззивна жалба е БЛАНКЕТНА и не съдържа конкретни 4 оплаквания, а клиширано е посочено, че първоинстанционното решение е „недоказано“, необосновано и противоречало на фактическата обстановка и било несправедливо, без да е изложено в какво се състои тази неправилност и незаконосъобразност. В практиката на ВКС /решение № 31/14.03.2014г. по гр.д. № 4339/2013г./ се определя въззивната жалба като бланкетна, когато „в нея не са посочени конкретни пороци на обжалвания акт, а само е заявено, че решението е недопустимо, постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила“, с такъв характер е и жалбата, „в която се изразява общо недоволство от първоинстанционното решение с искане да бъде отменено и постановено друго“ /решение № 101/09.07.2018г. по гр.д. № 2191/2017г./. Бланкетната въззивна жалба проявява суспензивно и деволутивно действие, като сезира въззивната инстанция, но при непосочени конкретни пороци на обжалваното решение в съответствие с чл.269 ГПК въззивният съд ограничава своите правомощия до служебен контрол върху валидността и допустимостта на обжалваното решение в съответните части. В обобщение, с оглед основополагащите за гражданското съдопроизводство диспозитивно и състезателно начало, сезираният с бланкетна жалба въззивен съд е ограничен в решаващата си дейност по същество на материалния спор до преценка на валидността изцяло, допустимостта на решението, както и до изрично посочените в т.1 на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС случаи, в които по изключение служебното начало взема превес. Без посочени конкретни оплаквания въззивният съд е обвързан и не може да прави различни фактически изводи от приетите в обжалваното решение (мотивите по т.3 на ТР № 1/09.12.2013.г по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 97/15.09.2020г. по гр.д. № 2479/2019г. на ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната с въззивната жалба на И. С. У. част, като настоящият въззивен състав не установява при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Предвид изложеното и при липса на каквито и да е конкретни съображения за незаконосъобразност на решението, въззивният съд приема, че доколкото няма при постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни правни норми, то въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.

Жалбата на Блуплан ЕООД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е 5 процесуално допустима, а разгледана по същество - ОСНОВАТЕЛНА. В същата по същество единствено се оспорва изводът на първоинстанционния съд, че на ищеца е дължима и сумата от 450лв., доколкото при оценката на представено писмено доказателство (РКО л.39) е прието, че липсвал подпис на работника, изискуем по чл.270, ал.3 КТ.

Настоящият въззивен състав приема, че решението е неправилно в тази част поради следното:

В практиката на ВКС /Вж. Решение № 42 от 30.03.2018 г. по гр. д. № 434 / 2017 г. на ВКС и цитираните в същото решения на ВКС/ е прието, че „съгласно чл.270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Подписаната от работника ведомост доказва основанието, на което е извършено плащането. По същия начин, когато основанието за плащане на определена сума е изрично посочено от работодателя в нареждането за банков превод или в разписката, съставените документи установяват вида на плащането. Ако обаче, в банковия документ или в разписката не е посочено основанието за плащане, в доказателствена тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание.