Определение № 1882 от 28.07.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1882 гр. София, 28.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно частно гражданско дело № 20261800500731 по описа за 2026 година

Софийският окръжен съд е сезиран с частна жалба от „Кинти БГ“ ЕООД срещу определение /именувано „решение“/ № 131 от 16.04.2026 год. по гр.д. № 876/2025 год. по описа на РС-Костинброд в частта, с която съдът е отхвърлил молбата на частния жалбоподател за изменение на решение № 42 от 06.02.2026 год. по същото дело в частта за разноските, по реда на чл. 248 от ГПК.

Ищцата оспорва частната жалба.

След преценка на доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

С решение № 42 от 06.02.2026 год. по гр.д. № 876/2025 год. на РС-Костинброд съдът е прогласил нищожността на договор за потребителски кредит № 281066, сключен на 16.12.2024 год. между ищцата П. П. П. от гр. Костинброд и ответника „Кинти БГ“ ЕООД, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречащ на закона – нормите на ЗПК и ЗЗП и е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата 225,99 евро разноски. Ответникът е осъден да заплати на пълномощника на ищцата адв. Д., който е оказал безплатна правна помощ на страната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, сумата 900 евро с ДДС адвокатско възнаграждение. Цената на предявения иск в случая възлиза на 10 795,92 лева – главница и лихви по договора.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие, съгласно който пълномощникът на ищцата адв. А. Д. се е съгласил да я представлява безплатно по делото като материално затруднено лице, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

С молба от 23.03.2026 год. ответникът е поискал изменение на решението на РСКостинброд в частта за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК. Счита, че размерът на определеното от съда адвокатско възнаграждение не е справедлив и обоснован, като същият 1 не съответства на фактическата и правна сложност на делото и на извършените от пълномощника на страната процесуални действия. Сочи също, че не е станал причина за завеждане на делото, като е признал иска и не е предприел действия по принудително изпълнение срещу ищцата.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК за възлагане на разноските в тежест на ищцата. Това е така, тъй като решението е постановено по предявен установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит.

Нищожност на клауза или на целия договор може да се установи чрез предявяване на самостоятелен иск или чрез възражение по вече предявен от кредитора иск. И в двата случая обаче нейното установяване може да стане само по съдебен ред, а не и извънсъдебно. В настоящият случай ищцата е избрала защита чрез предявяване на иск. Този иск се подчинява на всички правила на ГПК, включително и на последиците относно разноските. Изрично в чл. 78, ал. 1 от ГПК е посочено, че ищецът има право на разноски според уважената част от иска. В случая искът е уважен изцяло и се следва присъждане на разноски в пълен размер.

Самият характер на иска – установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит предполага единствен възможен път за защита на интересите на длъжника, а именно - чрез предявяване на иск. Независимо, че в случая кредиторът не е предприел действия по принудително изпълнение, то той винаги би могъл да го направи, ако не е призната от съда нищожността на договора. Поради това и съдът приема, че в тези случаи предвид единствено възможният начин за защита, чрез предявяване на иск е изключена възможността за приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, а разноските следва да се разпределят по реда на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС на РБ /Определение № 3430 от 17.12.2024 г. на ВКС по ч.т.д.

№ 2634/2024 г., I т.о. и др./. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Ето защо в случая нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не може да намери приложение.

По размера на адвокатското възнаграждение съдът намира следното:

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако 2 се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Настоящият състав е запознат и със съдебната практика, която приема, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В конкретния случай съдът намира, че не са налице основания за определяне на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата под минималните установени в Наредбата размери. Минималният размер на адвокатското възнаграждение по иска за нищожност на договора за кредит съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 год. в случая възлиза на 1372 лева /с равностойност 701,50 евро/, или 841,80 евро с включен ДДС, с оглед посочената по-горе цена на иска. Съдът намира, че определеният от районния съд размер на възнаграждението – 900 евро, който е близък до минимума по наредбата, съответства на фактическата и правна сложност на делото и на извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия – изготвяне на искова молба с посочване и обстойно аргументиране на редица неравноправни клаузи. Тъй като делото е решено в едно открито съдебно заседание, без явяване на представителите на страните, районният съд е отхвърлил молбата на пълномощника на ищцата за определяне на адвокатско възнаграждение в по-висок размер, като в тази част определението не е обжалвано и е влязло в сила.

Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния съд, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съдът

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение /“решение“/ № 131 от 16.04.2026 год. по гр.д. № 876/2025 год. по описа на РС-Костинброд в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил молбата на „Кинти БГ“ ЕООД, гр. София за изменение на решение № 42 от 06.02.2026 год. по същото дело в частта за разноските, по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК.

Определението може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4