Определение № 3920 от 18.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3920 гр. София, 18.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20261100500335 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от ищеца ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД срещу определение № 44270 от 24.10.2025 г., постановено по гр. д. № 4696/2025 г. по описа на СРС, 156 състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 258507/19.08.2025 г. с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решение № 14846/31.07.2025 г., постановено по гр. д. № 4696/2025 г. по описа на СРС, 156 състав в частта за разноските.

В частната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят, счита, че при определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение, съдът не е отчел фактическата и правна сложност на делото, в резултат на което необосновано е намалил претендираното адвокатско възнаграждение повече от два пъти от размера, предвиден в Наредбата та възнаграждения та адвокатската работа. Моли съда да отмени обжалваното определение, като постанови друго, с което да уважи претенцията на жалбоподателя в пълен размер.

Ответната страна „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД в законоустановения срок не подава отговор и не взема становище по частната жалба.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба, и се запозна с доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, като същата е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на производството по гр. д. № 20251110104696 по описа за 2025 година на СРС, 156 състав, е образувано по предявения от ЗАД „Алианц България“ ЕАД срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД, като се твърди, че на 05.05.2023 г., около 07:47 ч. било настъпило ПТП на кръговото движение на „Софийски околовръстен път“, с пресечката от бул. „Черни връх“, между лек автомобил „Форд Мондео“, рег. № ****, управляван от Ц.К., която виновно и противоправно била нарушила правилата за движение по пътищата и бил настъпил удар с лек автомобил „БМВ Х5“, рег. № ****, собственост на „Алианц Лизинг България“ ЕАД, управляван от лизингополучателя А.Д.Й.. Навежда доводи, че за инцидента 1 бил съставен двустранен констативен протокол. Излага съображения, че за лек автомобил „БМВ Х5“, рег. № **** е била сключена застраховка „Каско“, обективирана в застрахователна полица № 20¬0300/090/5000056 с период на застрахователно покритие от 14.05.2022 г. до 13.05.2023 г. Поддържа, че към момента на ПТП-то гражданската отговорност на водача е била покрит застрахователен риск при ответника, като във връзка с това била образувана застрахователна преписка (именувана „щета“) № 0300/23/702/500320, като на сервиза извършил възстановителните дейности била изплатена сума от 8554,30 лева, като съобразно обичайните разходи била издадена фактура за сума от 8549,30 лева.

Поддържа, че е заплатил дължимата сума на ответника, поради което с плащането е встъпил в правата на кредитора срещу делинквента и неговия застраховател. Инвокира доводи, че е поканил ответника да му заплати дължимите суми, но последният бил отказал, поради което бил изпаднал в забава, като дължал и сумата от 1760,83 лева - мораторна лихва за периода от 26.07.2023 г. до 26.01.2025 г.

С постановеното по делото решение съдът е осъдил „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 да заплати на ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: 040638060, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, на основание чл. 411 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД, във вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 7480,55 лева, представляващи регресно вземане и обичайни ликвидационни разходи застрахователна преписка (именувана „щета“) № 0300/23/702/500320, за ПТП от 05.05.2023 г., около 07:47 ч., като лек автомобил „Форд Мондео“, рег. № **** се движи по Околовръстен път с посока от бул. „Симеоновско шосе“ към бул. „България“ и при навлизането в кръговото кръстовище с бул. „Черни връх“, водачът преминава от дясна в лява пътна лента, като не пропуска и настъпва ПТП с попътно движещия се отляво, лек автомобил „БМВ Х5“, рег. № ****, като по последния са нанесени вреди, ведно със законната лихва от 27.01.2025 г. (датата на подаването на исковата молба) до окончателното плащане, както и сумата от 1549,75 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за периода от 26.07.2023 г. до 26.01.2025 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за регресното вземане за сумата над 7480,55 лева до пълния предявен размер от 8564,30 лева, както и иска за мораторна лихва върху главницата за сумата над 1549,75 лева до пълния предявен размер от 1760,83 лева.

С молба от 19.08.2025 г. ищецът е поискал съдът да измени решението в частта за разноските, като му се присъди пълния размер на претендираните разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2229,43лв.

С обжалваното определение СРС е оставил без уважение молбата на ищеца, като е изложил съображения, че след като НМРАВ не е задължителен, то същият не може да служи и като жалон, за да се определи справедливият размер на адвокатското възнаграждение.

Посочва се, че фактът, че ВКС ползва НМРАВ също не обвързва настоящият съдебен състав, тъй като при преценка на множество критерии, съдът може и следва да определи размера на възнаграждението по справедливост, което е един от критериите в чл. 36 ЗАдв. Като в случая, СРС отчита както посочените по-горе критерии за правна и фактическа сложност на производството, така и процесуалното поведение на адвоката при осъществяването на процесуалното представителство, но и икономическото положение в страната.

Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуални действия за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес. По общите правила за възлагане на разноските в съдебното производство ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска - чл. 78, ал. 3 ГПК. Разноските по делото се понасят от страната, която с неоснователните си фактически и/или правни твърдения, респ. незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждане на делото.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът може да намали разноските за адвокат, ако платеното възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но не помалко от минимумите по чл. 36 ЗАдв. Последната норма всъщност делегира на Висшия адвокатски съвет издаването на Наредба за минималните адвокатски 2 възнаграждения.

Същевременно обаче, съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101 пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4 пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101 пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101 пар. 1 ДФЕС вр. чл. 4 пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101 пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101 пар. 2 ДФЕС вр. чл. 4 пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101 пар. 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В пар. 21 е припомнено, че чл. 14 Директива 2004/48 прогласява принципа, според който направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следва да се отбележи, че в решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 на СЕС е прието, че "запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели". Съдът е извел задължение на националния съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

При съобразяване на практика на СЕС в горецитираните решения, съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Като допълнителни критерии са посочени осигурения достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.

3

Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предметът на делото, въведените възражения, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е "съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото" преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е "прекомерно" се има предвид уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и се отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си.

Извършените от процесуалния представител на ищеца в хода на производството действия, както бе отбелязано по–горе, също влизат в обхвата на преценката за справедливия размер на адвокатското възнаграждение.

В настоящия случай предметът на делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, като са съобразени вида на предявения иск и че се касае за една искова претенция за признаване за установено спрямо ответника, че ответника дължи сума, заплатена от ищеца след настъпване на застрахователно събитие ПТП на 05.05.2023 г. От една страна, следва да се отбележи, че предвид изхода на спора, процесуалният представител на ищеца е организирал и осигурил ефективна защита на правата и законните интереси на своя доверител, като е изложил твърдения и навел възражения, които ведно с ангажираните доказателства доказват твърденията на ищеца в исковата молба, респ. водят до уважаване на иска. Процесуалният представител на ищеца своевременно е изпълнявал и дадените от съда указания. От друга страна, обаче, в случая, както вече бе отбелязано, не се касае за спор, който да се отличава със завишена фактическа и правна сложност, доколкото по правопораждащите факти на предявените претенции е формирана константа и непротиворечива съдебна практика. По делото не са допускани и приемани заключения на вещи лица, за които да е било необходимо запознаване и даване на становище.