Решение № 131 от 23.06.2025, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. ЛЕВСКИ, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря Янка Д. И. като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20254410100015 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 1187754/18.11.2024г.

В РС – Левски е постъпила искова молба от Н. Л. Н., ЕГН **********, с адрес: *****, чрез ЕАД Е. И., булстат *****, *****, против „КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *****.

В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 3000,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 50%, годишен процент на разходите - 63,28%. Съгласно чл.18, ал.1 от договора заемателят дължал и неустойка в размер на 5758,04 лева, в случай, че не осигури обезпечението посочено в чл.6 от договора - банкова гаранция или поръчители. Ищецът счита, че с договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 7278,00лв., при подробни съображения. Посочва, в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, като такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения.

Твърди се от ищеца, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Навежда довод, че когато едната престация е предоставяне в 1 собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Според ищеца при заем с кратък срок на ползване /4 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 300 % по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Посочва, че според съдебната практика, при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий можел да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.

Приемало се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. При обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 50,00 % годишно, към която следвало да се прибави скритата лихва под формата на неустойка надхвърляла с над 10 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, тъй като надвишавала драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в чл.18 от договора накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не било възникнало за ищеца.

Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на ПМС № 426/14г.

Процесният договор за кредит имал правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следвало при преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция. Позовава се на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, че е възможно договор да бъде само частично недействителен.

Нищожността на отделни части от договора можел да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона. Счита, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Аргумент за недействителност на договора на това основание черпи от обстоятелството, че съгласно ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.

2

По същество, кредиторът си осигурявал допълнително възнаграждение в размер на 50 % от предоставената главница, като поставял неизпълними условия на кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречало и на изискването за добросъвестност и водело до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клауза.

Ищецът счита, че преценката за действителността на клауза за неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. Сочи, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавало изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Твърди се, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция.

Навежда довод, че било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне, съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

В конкретния случа били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит от 3000,00 лева заемателят се е задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната или сумата от 6531,00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума. Ограничение в процесния договор за заем бил налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват – само физически, не и юридически лица. Счита, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Счита, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители- едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

Счита, че по този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал.

Искането е съдът да прогласи нищожността на договор за паричен заем 3

№ 1187754/18.11.2024г., като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на ответника.

Ответникът оспорва исковите молби като предявени в условията на злоупотреба с права, недопустими и неоснователни.

Твърди, че с исковите молби са предявени:

- по гр.д. 15/2025 г. - установителен иск за нищожност на договор № 11877 54/18.11.2024 г., задълженията по който били напълно предсрочно погасени, като погасяването било извършено в същия ден, в който е отпуснат и самият кредит и предвид това, че договорите вече не са действащи между страните и кредиторът не разполагал с никаква правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по тях, за кредитополучателя липсвал правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на същите, доколкото в най-пълна степен би могъл да защити интереса си с осъдителен иск.

Представя справки за плащанията по договорите. Отправя искане производството по делото да бъде прекратено като недопустимо поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – наличие на правен интерес. Твърди се, че е налице злоупотреба с права и основание за прилагане на чл. 213 ГПК, като счита, че настоящите производства, разгледани самостоятелно, са недопустими поради това, че правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. Ищецът е подал пред РС – Левски 4 напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените между тях дванадесет договора. Молбите се отнасяли до различни договори за кредит, но във всяко отделно производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Ищецът е упражнил правото си на иск като е злоупотребил с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, да се генерират разноски по четири отделни производства. Искането е по реда на чл. 213 ГПК съдът да съедини гр.д.

18/2025 г., гр. д. 17/2025 г., и гр.д. 16/2025 г. в едно производство и постанови едно общо решение по тях.

В случай, че съдът не прекрати гр.д. 15/2025 г. заради липсващ правен интерес, моли да съедините и него в едно производство заедно с останалите три.

При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени, искането е при успешен развой на делото за ищеца, в полза на същия да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство. Позовава се на практиката на СЕС Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС.

Отправя доказателствено искане съдът да извърши служебна справка за броя и вида на образуваните в РС – Левски съдебни производства от настоящия ищец срещу ответното дружество.

По основателността на иска, становището е, че са неоснователни претенциите на ищеца за обявяване нищожност на сключвания на различни дати идентичен договор между страните, като противоречащ на добрите 4 нрави, заобикалящ изискванията на чл. 19, ал. 4, нарушаващ договорното равноправие между страните и чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.