Решение № 179 от 08.07.2022, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. Стара Загора, 08.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Стойка Ив. Нанева като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Търговско дело № 20215500901206 по описа за 2021 година

ЗЗД.

Предявен е иск с правно основание по чл. 432 ал. 1 от КЗ вр. с чл. 45 от В исковата молба е посочено, че на 31.12.2016 г., около 13:45 часа, на път III-554, км. 55 + 600, в землището на гр.С., К.П.К. пътувал в посока към град Г., в управлявания от Е.Н.Т. лек автомобил марка: „Фиат“, модел:

„Стило“, с peг. № ***, когато поради движение с висока и несъобразена с пътните условия скорост /заснежен пътен участък, при снеговалеж/, водачът Т. изгубил контрол над автомобила, завъртял се по пътното платно и се ударил в насрещно движещия се влекач марка „Мерцедес“, модел „2013“, с турски peг. № ***, с прикачено към него полуремарке марка, с рег. № ***, управляван от турския гражданин С.Т.. При удара е загинал на място пътникът в лекия автомобил - К.П.К., с ЕГН: **********.

Сочи се, че за настъпилото пътно произшествие е съставен Констативен Протокол за ПТП с пострадали лица № 50 от 31.12.2016 г. и е образувано КНД № 139/2021 г. по описа на ВКС, по което е поставено Решение № 61/09.04.2021г., с което се изменя Решение № 260047/ 18.11.2020 година по в.н.о.х.д. № 353/2020 година на Апелативен съд - П. относно размера на наложените на подсъдимия Е.Н.Т. наказания, а в останалата част се потвърждава Присъда № 16/19.06.2020 г. по НОХД № 674/2019 г. по описа на Х. окръжен съд. С последната, подсъдимият Е. Т. е признат за виновен в това, че на 31.12.2016 г. е нарушил правилата за движение по пътищата, посочени в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и причинил смъртта на повече от едно лице, а именно смъртта на две лица - К.П.К. и Н.Р. Т..

Изложено е, че починалият в резултат на инцидента К.П.К. е внук на ищцата М. К. ИВ.. Твърди се, че отношенията между баба и внук са били основани на силна обич и привързаност, поради което ищцата тежко 1 изживява неговата загуба.

Сочи се, че К. К. растял в присъствието на своята баба М.И., която помагала в неговото отглеждане още от раждането му. Те живеели заедно, в едно домакинство, поради което имали изградена силна емоционална връзка помежду си. Бабата М.И. много обичала своя внук, грижила се непрестанно за него и го гледала като свое собствено дете. Наведени са твърдения, че ищцата изключително тежко понася загубата на своя внук, починал така нелепо и неочаквано. Посочено е, че той винаги е бил опора и радост за баба си М.. К. още от дете обичал да бъде близо до ищцата, да споделя ежедневието си с нея. Между двамата съществувала изключително силна привързаност, надминаваща обичайната такава между баба и внук. Ищцата се радвала изключително много на своя внук и винаги гледала да му помага. К. от своя страна също бил много всеотдаен и грижовен към баба си, споделял й всичко, помагал й с каквото може, обичал я и я чувствал като своя майка. К. винаги търсил вниманието и близостта на баба си. Той бил изключително жизнерадостен и любвеобилен и споделял всички свои хубави мигове с баба си. Сочи се, че при пътния инцидент ищцата губи своя обичан внук, към когото се отнасяла като със свой роден син. Към момента на смъртта си К. К. е бил едва на 25 години, в разцвета на силите си, предстояли са му хубави моменти, а смъртта му е настъпила неочаквано, загинал е по трагичен и нелеп начин, което дълбоко е травмирало ищцата.

Твърди се, че след трагичната гибел на своя внук, ищцата е в тежко емоционално състояния, не желае да разговаря с никого, отказва да се храни, често плаче за него. След смъртта на К. е станала мрачна, затворена и трудно влиза в контакт с хора извън семейството. Също така е станала напрегната, изпитва чувство на страх и безпокойство, не може да спи, чувства пълна апатия към всичко. Сочи се, че ищцата е загубила част от семейството си, поради което след смъртта на своя внук усеща празнота, която никой и нищо не може да запълни.

Посочено е, че към настоящия момент, ищцата все още не може да преодолее мъката от преживяната трагедия. Ритъмът й на живот е изцяло подчинен на скръбта от голямата загуба. Отбелязано е, че без съмнение ще изпитва болка и ще скърби до края на дните си. Сочи се, че тази болка никога няма да отшуми, тъй като за човешкия живот няма еквивалент. Заявено е, че моралните страдания на ищцата, претърпяната скръб от невъзвратимата загуба са огромни и неописуеми и ще я съпътстват през целия й живот.

Психиката й е белязана завинаги с травмата от загубата на любимия й внук К..

Посочва се, че видно от представения с настоящата молба Констативен Протокол за ПТП с пострадали лица № 50 от 31.12.2016 г., към момента на събитието виновният водач - Е.Н.Т., управлявал лек автомобил марка:

„Фиат“, модел: „Стило“, с per. № ***, е притежавал валидна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в ЗД „Е.“ АД, полица № BG/07/116003147146, валидна от 13/12/2016 г. до 12/12/2017 г.

Изложено е, че съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 2

21.06.2018 г. по Тълкувателно дело № 1/ 2016 г. ОСНГТК на ВКС е разширен кръга от лица, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на близък.

Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Предвид, което счита, че за ищцата е налице несъмнен правен интерес от предявяването на настоящия съдебен иск.

Посочено е, че съгласно чл.380 от новия Кодекс за застраховането (в сила от 01.01.2016 г.) лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Сочи се, че целта на законодателя е всяко увредено лице в резултат на виновно причинено от водач на МПС пътнотранспортно произшествие да получи от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите справедливо обезщетение, което да бъде равностоен еквивалент на всички претърпени вреди.

Заявено е, че съгласно чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ, застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Сочи се, че в този смисъл по силата на закона пълното обезщетяване всички претърпени неимуществени вреди изисква същото да бъде съотносимо с болките и страданията, претърпени от увреденото лице, т.е. би следвало да представлява справедлив еквивалент на нанесените вреди.

Във връзка с това, на 01.03.2021 г. ищцата отправила претенция до застрахователя на отговорния за ПТП водач - ЗД „Е.“ АД, с искане да бъде определено и изплатено дължимото застрахователно обезщетение - видно от молба с Вх. № 1637/01.03.2021 г.

Твърди, че към настоящия момент, застрахователят не е определил или изплатил застрахователно обезщетение по заявената извънсъдебна претенция, видно от Писмо с Изх. № 1637/1/09.03.2021 г., което поражда правния й интерес на основание чл. 432, ал. 1 КЗ от предявяването на настоящата молба по исков ред.

С оглед обстоятелството, че застрахователят е уведомен на дата 3

01.03.2021 г., то ищцата счита, че от този момент върху претендираната сума следва да бъде начислена и законна лихва до окончателното й заплащане.

Направено е искане да се осъди ЗД „Е.“ АД, ЕИК: ***, да заплати на ищцата М. К. ИВ., с ЕГН: **********, обезщетение в размер на:

50 000 /петдесет хиляди/ лева за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и психически стрес, в резултат от ПТП настъпило на 31.12.2016 г., при което е причинена смъртта на нейния внук К.П.К., ведно със законната лихва върху претендираната главница от датата на уведомлението на ответника - 01.03.2021 г. до датата на окончателното изплащане на обезщетението, както и направените по делото съдебни и деловодни разноски;

Моли за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство и защита.

На основание чл. 127, ал. 4 от ГПК посочва банкова сметка за изпълнение на парично задължение.

В законния срок е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът счита, че искът, предявен от М.И., с който се претендира обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., за които се твърди, че са пряк резултат от смъртта на К.П.К., починал след пътнотранспортно произшествие, настъпило на 31.12.2016 г. е допустим, но неоснователен изцяло.

Оспорва изцяло материално правната легитимация на ищеца на две основания.

Посочва, че с Постановление № 2 от 30.XI.1984 г. на Пленума на Върховния съд е прието, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри. Намира, че това тълкуване на материалноправната норма следва да се приложи и към процесния случай, доколкото такъв е бил признатият смисъл на закона към момента на възникване на претендираните вреди.

Заявява, че действително с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 06 юни 2018 г. на ОСГТНК на ВКС цитираното Постановление № 2 от 1984 г. на ВС е обявено за изгубило силата си, което води до възникване на въпроса от кой момент поражда действие отмяната на соченото постановление? Въпрос, на който е даден отговор с последователна и утвърдила се съдебна практика, намерила израз в Решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр.д.

1609/2019 по опис на ВКС, III Г.О., ГК, Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д.

№ 2382/2017 г. на ВКС, IV Г.О.,Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV Г.О. Сочи се, че според тази практика с тълкувателните си решения и постановления Върховният съд и Върховният касационен съд не дават разрешение на конкретен правен спор, а извършват общо тълкуване на конкретна правна норма, по прилагането на която е възникнала противоречива практика или е налице неправилна такава.

4

Изложено е, че в тълкувателните решения и постановления се изяснява действителния смисъл и съдържание на съответната правна норма, като в резултат на това разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в смисъла, посочен в тълкувателния акт. Ответникът сочи, че законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове.

Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма, счита, че следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Посочва, че когато обаче се постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е налице промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Заявява, че тази промяна настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. Според ответника, такова изискване не може да бъде поставено и пред правните субекти, по отношение на които законодателството не предвижда задължителна сила на тълкувателните решения и постановления. Сочи, че когато те са съобразили своето поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с неблагоприятни последици. Според ответника, това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова следвало да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Заявява, че ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В същия смисъл, ответникът счита, че следва да се приеме и че ако с тълкувателен акт към определен момент е прието, че законът не свързва даден факт с конкретни правни последици, то правоприлагащият орган следва да съобрази това при формиране на правните си изводи.