Решение № 1438 от 23.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1438 гр. София, 23.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна Господинова при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело № 20231100901326 по описа за 2023 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД и акцесорен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД..

Ищецът - „Т.Б. Д” АД, твърди, че дружеството „И.“ ЕООД е съдружник в гражданско дружество ДЗЗД „ПП – Варна 2018“. Посочва, че в това си качество „И.“ ЕООД, заедно с останалите субекти, които са съдружници в гражданското дружество, сключили на 30.03.2020 г. с ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ договор за изработка, по силата на който се задължили да извършват срещу получаване на възнаграждение дейности по поддържане /превантивно, текущо, зимно и ремонтно-възстановителни работи при аварийни ситуации/ на републиканските пътища на територията на Северен източен район, които са стопанисвани от ответника, по обособена позиция № 1 ОПУ Варна. Заявява, че изпълнителите са извършвали дейностите, които са им възлагани от ответника с конкретни задания, за което били съставени и подписани от двете страни 14 броя сертификати, издадени в периода от 07.05.2021 г. до 18.11.2021 г. По силата на сключения договор за ответника възникнало задължение да заплати на изпълнителите уговореното възнаграждение за приетите със сертификатите работи, като с чл. 6, ал. 3 от договора е постигнато съгласие, че това задължение трябва да бъде изпълнено в 30-дневен срок след представяне на фактура на база одобрените от възложителя сертификати. В хода на изпълнение на договора ответникът изпаднал в забава извършването на плащания на възнагражденията за приетата работа, поради което дължи да заплати и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Ищецът твърди, че по силата на сключен на 25.05.2021 г. договор за цесия и анекси към него дружеството „И.“ ЕООД му прехвърлило вземанията си към ответника за получаване на възнаграждение за извършената работа по одобрените 14 1 броя сертификати, като прехвърлянията на всички вземания са съобщени на ответника, който потвърдил, че е уведомен за тях. Посочва, че не е сключвал споразумение с ответника за предоговаряне на падежа, на който се дължи изпълнение на вземанията за заплащане на възнаграждение за приетите работи, като сключеното с изпълнителите по договора за изработка споразумение, съдържащо уговорка за това, не го обвързва по отношение на част от вземанията по издадените 14 броя сертификати, защото той е станал техен титуляр по силата на договора за цесия и анексите към него преди подписването на това споразумение и не е участвал при неговото сключване. Заявява, че с това споразумение не се променя падежа и на останалите вземания за възнаграждение, които са преминали в патримониума му след подписване на споразумението, тъй като не е изпълнено предвиденото в него условие за това, което е ответникът да заплати всички свои неплатени задължения до 30.06.2022 г. Ответникът изпълнил част от паричните си задължения за заплащане на възнаграждение за извършените работи и на обезщетение за забава в размер на законната лихва. До датата на предявяване на иска не е заплатена сумата от 1 434 821, 48 лв., на която се равнява неплатената част от възнаграждението за извършените работи, приети с 9 броя от описаните сертификати, съставени в периода от 21.10.2021 г. до 18.11.2021 г. Неплатената част от задължението за обезщетение за забавено плащане на главницата е в размер на 69 357, 67 лв., която сума е начислена за периода от 17.02.2023 г. до 16.07.2023 г. Поради изложеното ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 1 434 821, 48 лв., представляваща неплатената част от възнаграждението за извършените работи, приети с 9 броя сертификати, съставени в периода от 21.10.2021 г. до 18.11.2021 г., дължимо по сключен на 30.03.2020 г. между „И.“ ЕООД и ответника договор за изработка, което вземане е прехвърлено на ищеца по силата на договор за цесия от 25.05.2021 г. и анексите към него, сключени между него и „И.“ ЕООД, както и сумата от 69 357, 67 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на дължимото възнаграждение за извършените работи, начислено за периода от 17.02.2023 г. до 16.07.2023 г. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът по исковете - Агенция „Пътна инфраструктура“, ги оспорва. Твърди, че към момента е погасил изцяло задължението си за заплащане на възнаграждение, дължимо на „И.“ ЕООД за извършената работа съгласно договора за изработка от 30.03.2020 г.

Посочва, че не е изпаднал в забава изпълнението на задълженията си за заплащане на възнаграждение за извършените работи, тъй като между страните по договора за изработка е подписано споразумение от 04.11.2021 г, с което те са постигнали съгласие, че датата, до която той следва да изпълни задълженията си за заплащане на възнаграждение за извършените работи, които са приети с описаните в исковата молба 14 броя сертификати, е 30.06.2022 г., като до тази дата той ги е погасил. Освен това, заявява, че на 20.04.2022 г. е прието решение на Народното събрание, с което е установен нов ред за извършване на плащания от Агенция „Пътна инфраструктура“ на всички задължения по договори за извършване на поддържане на пътища, какъвто е и процесният, като се предвижда, че Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да заплати 50 % от възникналите до влизане в сила на това решение задължения по тези договори, а останалата част от тези задължения ще се 2 заплащат само след изрично решение на Народното събрание за това. Това решение на Народното събрание е обявено за противоконституционно с решение на Конституционния съд от 28.11.2022 г. Ответникът твърди, че доколкото решението на Народното събрание е задължително за него, то за периода от неговото постановяване до обявяването му за противоконституционно, за него е съществувала забрана да изпълни задължението си за заплащане на възнаграждение за извършената работа, дължимо по процесния договор, поради което допуснатата забава в неговото изпълнение не може да му се вмени във вина и той не може да отговаря за нея. Поради изложеното моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Трети лица помагачи на страната на ищеца „И.“ ЕООД и „Автомагистрали София“ ЕООД не заявяват становище по основателността на предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно твърденията, въведени с исковата молба, предмет на предявения в производството главен иск е съществуването на вземане на ищеца за получаване на възнаграждение, дължимо от ответника по сключен на 30.03.2020 г. договор за изработка, което вземане е прехвърлено в негова полза от първоначалния му титуляр, който е страната по договора за изработка, по силата на сключен на 25.05.2021 г. договор за цесия. За да бъде уважен този иск, следва първо да се докаже, че твърдяното вземане в възникнало за първоначалния титуляр, което включва установяване на следните конкретни факти: - че е сключен описаният в исковата молба договор за изработка, по силата на който изпълнителят е поел задължение да извърши конкретна работа, а ответникът е поел насрещно задължение да заплати възнаграждение за това; - че изпълнителят е извършил възложената му с договора работа; - че извършената работа е приета от ответника.

При съобразяване на твърденията на страните, направени в процедурата по двойна размяна на книжа, съдът счита, че по делото не е спорно, че между Агенция „Пътна инфраструктура“, като възложител, и „И.“ ЕООД и още три дружества, в качеството им на съдружници в гражданско дружество ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, като изпълнители, на 30.03.2020 г. е сключен договор за изработка, по силата на който последните дружества са се задължили да извършват срещу получаване на възнаграждение дейности по поддържане /превантивно, текущо, зимно и ремонтно-възстановителни работи при аварийни ситуации/ на републиканските пътища на територията на ОПУ – Варна, които са стопанисвани от ответника, по обособена позиция № 1. Това се твърди от ищеца в подадената искова молба, като на сключването на този договор и на съдържанието на конкретни клаузи от него се позова и ответникът в подадените от него писмен отговор и отговор на допълнителна искова молба.

3

Между страните са безспорни и като такива установени по делото и следните обстоятелства: - че изпълнителите са извършили възложените с договора от 30.03.2020 г. дейности по поддържане на републикански пътища, за които в периода от 07.05.2021 г. до 18.11.2021 г. са издадени 14 броя сертификати; - че тази работа е приета от възложителя Агенция „Пътна инфраструктура“ без възражения, като изявление за това е направено с подписване на издадените 14 броя сертификати; - че уговореното в договора възнаграждение за извършване на работите, описани в 14-те броя сертификати, възлиза на сумата от 16 122 724, 99 лв. Тези факти се твърдят от ищеца в исковата молба. Те не се оспорват от ответника нито в подадения писмен отговор, нито след това в производството, тъй като тази страна се защитава срещу предявения главен иск само с твърдението, че възникналото в негова тежест задължение за заплащане на възнаграждение за извършената работа е изцяло погасено чрез плащане, а не с възражение срещу настъпване на някое от сочените от ищеца обстоятелства, които водят до възникване на това задължение. С настъпване на описаните факти за Агенция „Пътна инфраструктура“, в качеството на възложител по договора, възниква задължение да заплати на изпълнителите уговореното възнаграждение, което е в размер на 16 122 724, 99 лв.

Доколкото при сключване на договора за изработка на страната на изпълнителя участват освен дружеството „И.“ ЕООД, от което ищецът твърди, че е придобил вземането за получаване на възнаграждение за извършената работа, и още три дружества, които са останалите съдружници в гражданско дружество ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, съдът трябва да отговори на въпроса как възложителят дължи да изпълни задължението за заплащане на възнаграждение за извършената от изпълнителите работа. В тази връзка първо следва да се съобрази, че по въпроса как се изпълнява едно парично задължение, възникнало от договор, когато то е поето от длъжника спрямо повече от едно лица, които са съдружници в гражданско дружество по ЗЗД, е постановено решение на ВКС по чл. 290 ГПК – Решение от 09.01.2023 г., постановено по т.д. № 1738/ 2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В него е прието, че активна солидарност на страната на кредиторите на едно задължение може да възникне само ако е уговорена, в съответствие с предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода, поради което извод за наличието на активна солидарност може да се направи само въз основа на съдържанието на постигнатите с договора уговорки. В решението е счетено, че когато участниците в гражданско дружество са сключили един договор за изработка в качеството на изпълнители, уговорка между тях и възложителя за активна солидарност по отношение изпълнението на задължението на последния да заплати възнаграждение за извършената работа ще е налице тогава, когато възложителят се задължава спрямо изпълнителите да заплати това възнаграждение общо и липсва разграничаване на задълженията по договора спрямо отделните изпълнители, които също са поели задълженията по сделката общо.

При тълкуване на волята на страните, изразена в клаузите от съдържанието на договора за изработка от 30.03.2020 г., се установява, че всички задължения, които възникват за участниците в дружеството по ЗЗД „ПП – Варна 2018“, които имат качеството на изпълнители по сделката, са поети общо от тях, като липсва разграничаване на отделните 4 задължения по отделни правни субекти, които изобщо не са конкретизирани в нито една договорна клауза. Това се отнася и за правата, които възникват за участниците в гражданското дружество, които също е уговорено да възникват общо, без да са разграничени по отделни субекти. Така е уговорено и правото на съдружниците в гражданското дружество да получат от възложителя възнаграждение за извършване на възложените им дейности. С чл. 6 от договора възложителят е поел едно общо задължение за заплащане на възнаграждение за извършената работа, като в ал. 4 на тази клауза е предвидено и то да се изпълнява чрез плащане по една единствена банкова сметка. Ето защо и при съобразяване на приетото в практиката на ВКС съдът приема, че в договора за изработка от 30.03.202 г. е постигната уговорка за възникване на активна солидарност между кредиторите „И.“ ЕООД и останалите три дружества, които са съдружници в ДЗЗД „ПП – Варна 2018“, по отношение на вземането им към ответника за получаване на възнаграждение за извършената работа.