Решение № 130 от 20.02.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 130 гр. гр. Хасково, 20.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стелла Св. Моллова при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело № 20245640102227 по описа за 2024 година

Образувано е по е искова молба на Е. С. М., ЕГН: **********, с адрес: гр.Хасково, ***************, чрез адв. Д.М., срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Младост 3, бул. „Александър Малинов“ №51, бл.0,вх.А, ет.9, ап.

Офис 20, представлявано от И. В. Д. и Д.В.Н., с която са предявени обективно съединени главни искове за прогласяване недействителността на сключен между страните договор за потребителски кредит № 997464 от 18.03.2021 г. и евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл.5 от същия договор. Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски, включително и на адвокатско възнаграждение.

Ищецът твърди, че на 18.03.2021г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 997464, спрямо който бил приложим ЗПФУР и съгласно условията на който страните договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 700 лева, срокът на погасяването му - 1 месец, а ГПР на кредита - в размер на 49,66%. В чл.5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на ответното дружество. Ищецът поддържа, че никъде в договора не било 1 посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция, но след като усвоил заемната сума от 700 лева, той установил, че освен нея му била начислена и такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на ответника, в размер на 350 лева.

Счита процесния договор за недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в него, нито в ОУ било посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явявала всъщност. Твърди, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие за сключването на такъв, както и че ищецът не бил подписвал договор за поръчителство и че такъв не му бил представян.

Според ищеца договорът се явявал нищожен на основание чл.10 ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, което касаело и евентуален договор за поръчителство. Същият бил недействителен по смисъла на чл.22 и поради противоречие на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като не съдържал начин на изчисляване на ГПР и яснота как е формиран, респ. - общо дължимата сума по него. В договора бил посочен грешен ГПР, тъй като в него не била включена като разход по договора сумата за поръчител, а това следвало да бъде направено, тъй като тя представлявала разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19 ал.1 ЗПК, при което същият щял да надхвърли законовото ограничение за размера на ГПР. Така посочените в договора ГПР и обща дължима сума не отговаряли на действителните такива, като посочените по-ниски стойности, представлявали невярна информация, която следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП.

Същата подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, в какъвто смисъл се цитира съдебна практика. С невключването на претендираната сума по договор за поръчителство се целяло заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК за максимално допустимия размер на ГПР, който щял да бъде в размер на над 70% при включването й. В 2 противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и Глава четвърта от ЗПК, кредиторът не бил изпълнил задължението си преди отпускане на кредита да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка – да откаже сключването му. По тези съображения ищецът счита сключения с ответника ДПК за недействителен в неговата цялост.

По отношение на предявения в условията на евентуалност иск ищецът сочи, че съдържащата се в договора клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, а начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чиито размер не бил включен в С.я договор и в посочения ГПР налагала на потребителя да приеме клауза, с която той нямал възможност да се запознае преди сключването на договора. Договорът бил във вреда на потребителя, противоречал на изискването за добросъвестност и водел до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Според ищеца клаузата на чл.5 от договора за предоставяне на потребителски кредит № 997464 се явявала нищожна, като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗПК и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който по същество оспорва иска за прогласяване нищожност на клаузата на чл.5 от процесния договор като неоснователен. Оспорва всички изложени в исковата молба твърдения и доводи за недействителност на посочената клауза от процесния договор за кредит. От своя страна и в противовес на твърдението на ищеца, че поръчителството било задължително условие за сключване на договора за кредит, посочва, че кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора, от което следвало, че сключването на договор за гаранция не било задължително.

Ищецът сам избрал Мултитуюд Банк (Малта) като поръчител в електронния формуляр и след като бил информиран за дължимите такси, той подал заявление за кредит. Ответникът твърди, че ищецът получил преддоговорна информация по e-mail, в която изрично било посочено, че за сключването на договора за кредит „Фератум България" изисквало поръчителство. Ищецът 3 получил и документи от „Мултитуюд Банк“, включително Договор за гаранция. След като бил информиран, ищецът потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора. С оглед на това, не можело да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП, тъй като ответникът не бил въвел ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми, доколкото на всеки етап същият бил информиран за последствията от своя избор, включително за сумите, дължими на „Мултитуюд Банк“, ако избере нея за поръчител. Ответникът счита и твърденията за нарушение на чл.

143 от ЗЗП за неоснователни. Чл. 5 от договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към Мултитуюд Банк, които ищецът бил приел доброволно. Относно твърдението за нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК изтъква, че договорът за гаранция представлявал възмездна услуга, разхода за която не следвало да се включва в ГПР, тъй като не била задължителна. Твърдението за допълнителни разходи също било неоснователно, тъй като обезпечението било резултат от оценка на кредитоспособността по закон. По тези и останалите изложени в отговора на исковата молба съображения, ответникът моли за отхвърляне на иска. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по силата на сключения договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние № 997464/18.03.2021 г. Представен е и стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредити към договора за кредит.

Видно от договора страните са се догворили отпуснатият заем да бъде в размер на 700 лева, който да бъде погасен в срок от тридесет дни, като сумата бъде върната на кредитодателя. Посочен е ГПР в размер на 49,85 %. В чл. 5 от процесния договор е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на ответното дружество. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът. С одобряването от ответното дружество на предоставеното в 4 негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.

На основание чл. 190 от ГПК съдът е задължил ответника да представи копие от договора за гаранция, като го е предупредил, че на основание чл. 161 вр. чл. 190, ал. 2 ГПК непредставянето му може да се цени като създаване на пречки за установяване на относими обстоятелства по делото. По делото не е представен договора за гаранция от ответника.

При така установената фактическа обстановка и при съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за потребителски кредит № 997464 от 18.03.2021 г. и евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл.5 от същия договор, предвиждащ предоставяне на обезпечение на кредита под формата на поръчителство, сключено с „Ferratum Bank“ в полза на ответното дружество.

Разгледан по същество, предявеният главен иск е изцяло основателен, като съображенията за това са следните:

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към 5 момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Годишният процент на разходите не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49.85 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.