Определение № 320 от 02.10.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 320 гр. Пловдив, 02.10.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария П. Петрова

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20245000500139 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, образувано по Искане за изменение на решение в частта за разноските, с вх.№6980/23.08.2024 г., подадено от ЕТ“Б.-С.Х.“, чрез адв.

К. Б., с което се иска изменение на постановеното въззивно Решение №138/18.07.2024 г. по в.гр.д.№139/2024 г. на АС – Пловдив, в частта му, с която се осъжда ищеца да заплати на ответника Н. /Н./, на основание чл.78, ал.8 от ГПК, сумата от 1620 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете въззивни производства, както и за производството пред ВКС, както и 42,50 лв. разноски за държавна такса. Поддържа се неправилност на решението в тази част – съдът не е отчел, че исковата претенция е предявени при действието на ч.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ в редакцията му преди изменението с ДВ, бр.94/29.11.2019 г., поради което действащата законова уреда не предвижда ищецът да дължи на ответниците заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство. В подкрепа на това тълкуване се сочи съдебна практика на Върховния административен съд по конкретни административни дела, с която е възприето разрешението, че нормата на чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ е специална спрямо нормите на ГПК, поради което на ответниците не следва да се присъждат разноски. При условията на евентуалност се поддържа, че присъдените в полза на Н. разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да бъдат намалени, като прекомерни, като се приложи даденото разрешение с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Съгласно приетото в него, националните съдилища не са обвързани с фиксираните в Наредба №1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, което разрешение вече се прилага в практиката на ВКС, като се сочат постановени актове в този смисъл по конкретни дела.

Даденото от СЕС тълкуване се прилага от ВКС и във връзка с определяне на възнаграждения по НЗПП. В конкретния случай двете въззивни производства и производството пред ВКС са протекли без наличието на особени правни или фактически 1 усложнения. Настоява се да се измени постановеното въззивно решение в частта му за разноските, като бъде отменено в частта, в която се присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на Н., а при условията на евентуалност – присъденото юрисконсултско възнаграждение да бъде намалено.

Искането за изменение на решението в частта му за разноските е депозирано в срока по чл.248, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана и надлежно представлявана страна, същото касае присъдените разноски в полза на насрещната страна, поради което е допустимо.

Препис от искането е връчен на насрещната страна и контролиращата страна, и в срока по чл.248, ал.2 от ГПК е постъпило Становище вх.№7214/04.09.2024 г., подадено от ТД на Н.

– П., ИРМ Х., чрез юрк. С. Х., с пълномощно по делото. Поддържа се становище за неоснователност на молбата. Изцяло необосновано се поддържа, че разноски за процесуално представителство изобщо не следва да се присъждат по делата по ЗОДОВ – разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ във всички редакции предвижда при отхвърляне на иска ищецът да бъде осъден да заплати всички такси и разноски. Защитата, която законът е предоставил на ищеца, се изразява в освобождаването му от предварителното внасяне на държавни такси и да не заплаща разноски в хода на производството, които принципно се заплащат авансово.

Разпоредбата не може да бъде тълкувана в смисъл, че ищецът изобщо не дължи такси, както и разноски, част от които е и юрисконсултското възнаграждение. Редът за разглеждане на искове срещу държавата за нарушение на правото на ЕС е регламентиран в чл.2в от ЗОДОВ, като конкретното производство се е развило по реда на ГПК, и съответно е приложима разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК. Определеното по този ред от съда юрисконсултско възнаграждение не може да надхвърля размера, определен по реда на чл.37 от ЗПП, и не е необходимо доказването на тези разноски. Преди изменението с ДВ бр.8/24.01.2017 г. разпоредбата предвижда присъждане на адвокатско възнаграждение, ако юридическото лице /каквото е Н./ е било защитавано от юрисконсулт. Така присъденото от съда юрисконсултско възнаграждение е правилно определено по размер, тъй като той е в границите, предвидени в НЗПП, и е съобразен с вида и количеството на извършената дейност, високата фактическа и правна сложност на конкретното дело, отчетено е наличието на няколко обективно съединени иска, както и размера им /над 10 000 лв./, поради което е неоснователно релевираното възражение за прекомерност. Цитираните в тази връзка съдебни актове нямат пряко отношение към настоящия спор. Ако се следва логиката на ищеца, че приложимата уредба относно разноските следва да се преценява към датата на депозиране на исковата молба, и да бъде игнорирана от съда действащата редакция на нормата на чл.10, ал.2 и ал.4 от ЗОДОВ, то в този случай съдът би следвало да приложи нормата на чл.78, ал.8 от ГПК в редакцията й към същия момент, и да определи юрисконсултско възнаграждение в размер на минималното адвокатско възнаграждение, съобразно редакцията на Наредба №1/09.07.2004 г. към същия момент. Тази логика обаче е неправилна, а и не е в полза на ищеца, тъй като този размер превишава многократно предвидения в НЗПП. Относно определеното юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство съдът правилно е 2 приел за меродавна датата на приключване на производството пред първостепенния съд.

Сочи се установена трайна съдебна практика, в която в сходни хипотези е присъждано в полза на Н. юрисконсултско възнаграждение. Неприложима към конкретния случай е сочената от ищеца практика на СЕС, която се отнася за размера на адвокатските възнаграждения, но не и тези, посочени в НЗПП. Неоснователно е възражението за недължимост на разноските за държавна такса в размер на 42,50 лв., който разход е реално направен от Н. по сметка на ВКС. По тези съображения се настоява да се остави искането без уважение.

По релевираните от страните доводи, и като се запозна със сочената от страните, и взе предвид относимата според съда посочена и служебно известна на съда съдебна практика, съдът намира следното:

Исковото производство е било образувано на 10.06.2015 г., по обективно съединени искове срещу ответниците Н. и ВАС за солидарното им осъждане за причинени на ищеца вреди от нарушение на правото на ЕС – Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г.

Към датата на предявяване на иска във вътрешното ни право липсва уреден изрично процесуален ред за реализиране на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушени на общностното право. Същевременно, установената практика на СЕС приема, че предявените пред националния съд искове за обезщетяване на тези вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е по-неблагоприятен от този за подобни искове, засягащи националното право. Впоследствие трайно се установи практика на ВКС по такива искове да се прилага специалният ред за ангажиране на отговорността на държавата, установен в ЗОДОВ. Този ред е приет за по-благоприятен за ищеца от общия исков ред, уреден в ГПК, именно поради предвидените в този закон облекчения за ищеца във връзка със задълженията му за заплащане на такси и разноски за производството, регламентирани в разпоредбите на чл.9а и чл.10 от ЗОДОВ – дължимата за производството държавна такса е проста и в минимален размер /чл.9а, ал.1/, разноски по делата, както и разноски по изпълнението, не се внасят предварително /чл.9а, ал.2/, и ищецът е изцяло освободен от задължението за внасяне на такива разноски в случаите, в които искът му е уважен само частично. От ясната формулировка на разпоредбата на чл.9а, ал.2 от ЗОДОВ и чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ /в редакцията им към датата на образуване на исковото производство/ е видно, че предвиденото облекчение за ищеца по такъв иск не се състои в освобождаването му от задължението за заплащане на разноските по делата, а в освобождаване от задължението да ги внесе предварително, което е в отклонение от общия процесуален ред, предвиден в разпоредбата на чл.76 от ГПК. И двете разпоредби, в редакцията им към момента на предявяване на исковете, очевидно уреждат изключения от общите правила, установени в ГПК във връзка със задължението на ищеца за внасяне на разноски във връзка с движението на производството, но не се отнасят за задължението на ищеца за заплащане на разноските, които ответникът е Н.равил във връзка с производството, доколкото съгласно общите правила, регламентирани в ч.78 от ГПК, тези разноски по принцип се дължат последващо от страните с оглед изхода на делото, и се определят по 3 размер с крайния съдебен акт. Материалното право на страната, чийто интерес е удовлетворен с решението, да й бъдат възстановени направените в производството разноски, възниква с постановяването на крайния съдебен акт по спора. Респективно, задължението на загубилата делото страна да заплати разноските на насрещната страна също възниква на основание крайния съдебен акт. Именно той е материално-правното основание за възникване на това задължение, и с него вземането на насрещната страна се признава по основание и се определя по размер. Преди постановяване на съдебният акт по съществото на спора правото на разноски и кореспондиращото му задължение на насрещната страна за заплащането им, не е възникнало, защото не се е осъществило материалното условие за възникването му, не е ликвидно, тъй като не е отН.ред известно какви разноски ще Н.рави насрещната страна за производството, и не е изискуемо до влизане в сила на решението.

Следователно, то се определя от действащия материален закон към момента, в който са се осъществили материалните основания за възникването му.

Към момента на депозиране на исковата молба разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ урежда последиците относно разноските в случай на отхвърляне на исковата претенция изцяло, както и при оттегляне на иска изцяло или отказ от иска изцяло. В нея е предвидено, че в тези хипотези съдът осъжда ищеца да заплати „разноските по производството“. В ал.3 на чл.10 от ЗОДОВ се урежда правото на разноски на ищеца в хипотезата на уважаване на исковата претенция изцяло или частично. Спорът в настоящото производство се повдига от ищеца във връзка с възприетото от него тълкуване на понятието „разноските по производството“ по смисъла на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ, и по-специално се поддържа, че разноските на насрещната страна са извън обхвата на понятието „разноските по производството“ по смисъла на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ. Поддържа се, че в хипотезата на отхвърлен изцяло иск, предявен преди влизане в сила на новата ал.4 на чл.10 от ЗОДОВ, приета със ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 95/29.11.2019 г.), ответникът няма право да му бъдат присъдени направените от него разноски за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение.

Отговор на този въпрос е даден в мотивите на Определение № 2 от 20.04.2021 г., постановено по тълкувателно дело № 1 / 2019 г. на Върховен касационен съд и Върховен административен съд, образувано с разпореждане от 22.10.2019 г. на председателите на ВКС и ВАС, на основание чл. 128, ал. 2, във вр. с чл. 124, ал. 2 ЗСВ и т. 6.1 от Правилата за приемане на съвместни тълкувателни постановления от колегиите на съдиите от ВКС и от ВАС, за приемане на съвместно тълкувателно постановление от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС по въпроса: „В хипотезите на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице - ответник по иска съгласно чл.

205 АПК е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт?“. В същото се приема, че след образуването на тълкувателното дело на така поставения въпрос е дадено законодателно разрешение, а именно - с § 5, т. 2 от ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 95/29.11.2019 г.) е създадена нова ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ със следното съдържание: „Съдът осъжда ищеца 4 да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.“.