Определение № 3142 от 30.11.2021, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3142 гр. София, 29.11.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Нели Куцкова

Членове:

Яна Вълдобрева

Мария Яначкова като разгледа докладваното от Нели Куцкова Въззивно частно гражданско дело № 20211000502994 по описа за 2021 година

Производството е образувано по частна жалба, подадена от ищеца Е. Д. М. срещу определението на Софийския градски съд, І Гражданско отделение, 11 състав, постановено на 26.07.2021 г. по гр. дело № 8708/2019 г., с което съдът е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск.

В частната жалба се поддържа, че съдът се е произнесъл по основателността на претенцията, а не по нейната допустимост. Посочва се, че съдът първоначално е приел, че за вредите, за които не попадат специалните състави на ЗОДОВ, се прилага общият граждански деликтен състав по чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД, а впоследствие е приел, че въпреки това предявеният иск е недопустим. Излагат се съображения, че от страна на ответната прокуратура е налице бездействие в продължение на много години, постановен е необоснован отказ да бъде извършено разследване, което е довело до причиняване на вреди на ищеца.

Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Срещу частната жалба е подаден отговор от ответника по делото – ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, в който се изразява становище, че частната жалба е неоснователна.

Софийският апелативен съд, като взе предвид оплакванията на жалбоподателя и провери обжалваното определение, намира следното:

Частната жалба е допустима. Същата е подадена при спазване на срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от активно легитимирано лице – ищец по делото, срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по наспоящия процесуален 1 ред.

По основателността на частната жалба въззивният съд намира следното:

От исковата молба, подадена лично от ищеца, може да се направи извод, че същият претендира обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат от отказа на прокуратурата, да повдигне обвинение на лицето Н. Ц. Г., което вместо да бъде привлечено към наказателна отговорност, е използвано като „лъжесвидетел“ в наказателното производство срещу ищеца. В исковата молба се сочат нарушения на ЕКЗПЧОС, ДЕС, ХОПЕС, както и на националното законодателство.

След като на ищеца е бил назначен процесуален представител, с молба от 02.10.2019 г. исковата претенция е уточнена както следва: претендира се обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева; уточнява се твърдението, че прокуратурата прикрива лицето Н. Г., тъй като въз основа на свидетелските показания на Г. срещу Е.М. е бил внесен обвинителен акт, а от Г., който е признал за извършени от самия него престъпления, не е била потърсена наказателна отговорност. Вредата, търпяна от ищеца, се изразява в това, че същият е дискриминиран, нарушена е справедливостта, достъпа му до правосъдие; показанията на Н. Г. като свидетел следва да се кредитират като безпристрастни и достоверни пред съда, докато, ако прокуратурата го беше привлякла като обвиняем наред с ищеца, твърденията на Г. биха имали друга доказателствена стойност при условията на „оговор“.

С разпореждане от 26.05.2020 г. съдията докладчик е указал на ищеца М., да уточни исковата си молба, като посочи номера и етапа на развитие на цитираното от него досъдебно производство, както и да посочи, каква е връзката между посоченото в исковата молба действие на прокуратурата по предоставяне на „незаконен имунитет“ и правата на самия ищец.

С молба от 22.06.2020 г. процесуалният представител на ищеца е уточнил, че е налице пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата по предоставяне на „незаконен имунитет“ на свидетеля Н. Ц. Г. и нарушените права на самия ищец, доколкото самото производство и постановената тежка осъдителна присъда срещу ищеца се дължат единствено и само на осигуряването на процесуалното качество като свидетел на Н. Г., на когото не е повдигнато обвинение, макар и да признава за доброволното си участие в престъпленията, за които свидетелства, с което се заобикаля възможността обясненията му да бъдат ценени като такива, дадени при условията на оговор.

За да прекрати производството по делото, градският съд е приел, че искът е недопустим. В мотивите на определението е посочено, че в случаите, в които претенциите за обезщетение не попадат в специалните състави на ЗОДОВ, отговорността на държавата /съответно на нейните органи/ следва да се ангажира по реда на чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. Посочено е също, че в случая се претендира 2 обезщетение поради съществено нарушение на правото на ЕС, поради което е приложима специалната разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, но без са посочени конкретни актове, с които съществено е нарушено правото на ЕС и кои конкретни негови правила. Съдът, като се е позовал на обстоятелството, че срещу ищеца е постановена влязла в сила осъдителна присъда и в рамките на наказателния процес е извършена инстанционна проверка за спазване на правата на подсъдимия, с предявяването на иск с твърдение за нарушение на правото на ЕС се цели заобикаляне заобикаляне на предвидения в закона ред за защита срещу обвинение в престъпление, което е недопустимо.

С оглед на горните данни, въззивният съд намира следното:

Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, които според него е претърпял в резултат от действия/бездействия на прокурори по конкретно наказателно производство. Иск за обезщетяване на вреди, причинени от незаконосъобразни действия на съдии, прокурори и следователи при изпълнение на възложените им служебни функции, изразяващи се в незаконосъобразни действия или бездействия, е недопустим. – чл.132, ал.1 от Конституцията. Такъв иск обаче е винаги допустим срещу държавата, представлявана от съответния държавен орган.

На основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по реда на специалния ЗОДОВ, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. В този смисъл е и Решение № 110 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК.

Що се отнася до приложението на чл.4, § 3 от ДЕС, въззивният съд намира следното: Нарушението на правото на ЕС по същността си представлява неправомерно поведение, което се санкционира и от националния закон – чл.45 и чл.49 от ЗЗД. След постановяване на цитираните и от жалбоподателя решения по делата „А. Ф. и Д. Б. срещу Република Италия“ /обединени дела С-6/90 и С-9/90/ и „Г. К. срещу Република Австрия“ /дело С-224/01/, е утвърдено принципното правило, че всяка държава-членка е длъжна да поправи вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС, извършено от държавен орган, включително и от национален съд, действащ като последна инстанция.

От богатата и непротиворечива практика на СЕО/СЕС, са извлечени условията, при които може да се претендира отговорност на държавата за вреди, претърпени в резултат от нарушаване на общностното право.

За да възникне обективната отговорност на държавата на посочените основания, 3 следва да са налице три предпоставки:

1. Да е налице нарушение на общностна правна норма, предоставяща права на частноправни субекти;

2. Нарушението да е сериозно, съществено.

3. Да съществува пряка причинна връзка между нарушението и настъпи-лите вреди. Тази предпоставка е типична и за националното законодателство, регламентиращо обезщетяването на вреди.

В случая се сочат конкретни нарушения на ЕКЗПЧОС, както и на ХОПЕС.

Доколкото по силата на чл.6, § 2 и § 3 от ДЕС „Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи“ /§2, т.1/. и „ Основните права, както са гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи.“/§2, т.2/, ЕКЗПЧОС следва да се приеме като част от общностното право.

Жалбоподателят сочи нарушения на ЕКЗПЧОС както следва:

Нарушение на чл.1, въвеждащ за държавите, присъединили се към конвенцията, задължението за осигуряване на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част І от Конвенцията;

Нарушение на чл.5, съгласно който всеки има право на свобода и сигурност.

Некой не може да бъде лишен от свобода, освен случаи и по реда, предвиден в закона.

Нарушение на чл.6 /1/, който гласи: „Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.“;

Нарушение на чл.13, предвиждащ че „Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.“;

Нарушение на чл.14, съгласно който „Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“;

Нарушение на чл.17, в който е записано, че „Никоя от разпоредбите на тази 4 конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или актове, имащи за цел потъпкването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в конвенцията.“;

Нарушение на чл.18, съгласно който „Ограниченията, допустими в съответствие с тази конвенция, по отношение упражняването на определени права и свободи не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за осъществяването на която са били въведени.“;

Нарушение на чл.53, повеляващ, че „Никоя разпоредба на тази конвенция не трябва да се тълкува като ограничаваща или накърняваща права или основни свободи на човека, гарантирани в законите на която и да е от високодоговарящите страни или в което и да е споразумение, по което тя е страна.“

Сочат се и нарушения на конкретни текстове от Хартата на основните права на ЕС. Както беше цитирано по-горе, ХОПЕС възприема и в синтезиран вид възпроизвежда цитираните разпоредби от ЕКЗПЧОС.

В настоящия случай се твърди, че ищецът е бил увреден поради обстоятелството, че към наказателна отговорност не е било привлечено лице, което е извършило престъпление, а същото е използвано от прокуратурата като свидетел, в замяна на което спрямо него не е приложен наказателният закон. На практика се цели, в гражданското производство да бъде установено, че лицето Н. Г. е извършило престъпление, което неправомерно не е било преследвано от прокурора.

Процесуалният закон допуска установяване на престъпни обстоятелства в гражданското производство, но само в изчерпателно изброените хипотези на чл.124, ал.5 от ГПК. В настоящия случай не е налице нито една от тези хипотези, поради което искът на Е.М. се явява недопустим и производството по него подлежи на прекратяване.

С оглед на изложеното по-горе, въззивният съд намира, че частната жалба е неоснователна, поради което обжалваното определение на СГС следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, Софийският апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 272228 на Софийския градски съд, І Гражданско отделение, 11 състав, постановено на 26.07.2021 г. по гражданско дело № 8708/2019 г.

5

Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в 1-седмичен срок от получаване на съобщение за изготвянето му, при спазване изискванията на чл.280 от ГПК.

Разпечатката съдържа 49 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e52faa9a-8363-4ad3-8498-76b406091c81