Решение № 679 от 20.08.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 679 гр. гр. Хасково, 20.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20245640100366 по описа за 2024 година

Предявени са от Б. Д. М. с ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес *********, съдебен адрес **************, адв. А. Д., член на САК, личен № ******, против “КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул.“Лозарска“ № 12, представляван от управителя В. М. И., със съдебен адрес ********, адв. С. М., при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 25.08.2022г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № 577479.

Съгласно чл.3 от договора, условията по същия били следните: размер на отпуснатия заем: 500 лева; Размер на погасителната вноска: 65,21 лв.; Ден на плащане: 24-то число; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на заема: 48,525 %; Брой вноски: 9; Месечен лихвен процент: 3.330%; Дата на първо плащане: 24/09/2022г.; Обезпечение: посочено в чл.6; Дата на последно плащане: 24/05/2023 г.; Обща сума за плащане: 586,87 лева. Съгласно чл. 3.1 от договора, срокът на договора бил 9 месеца. Съгласно чл. 3.2 от договора, лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора, а в чл. 3.3 от същия били посочени взетите предвид допускания, при които ГПР бил изчислен. Съгласно чл. 6 от договора страните се съгласили същият да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по-долу 1 обезпечения, по избор на заемателя: Ипотека върху недвижим имот, съгл. чл.

10, ал. 2, т. 3 от Общите условия; Особен залог върху движимото имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия; Банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия; Ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Съгласно чл. 8 от договора с подписването му, заемателят декларирал, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от настоящия договор в тридневен от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10. ал. 2. т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, той дължал на заемодателя неустойка в размер на 466,13 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план към договора за заем. Видно било от представените с исковата молба разписки за извършени плащания, че до момента ищцата заплатила общо сумата от 858,36 лева. Тя поддържа, че така сключения договор за паричен заем № 577479 е недействителен на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според нея, тя имала качеството „потребител“, поради което бил приложим ЗПК. Счита, че процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неправилно посочване в него на ГПР.

Клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4, възлагала в тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави на ответника обезпечение под формата на изброените в договора, като по съществото си тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не се предоставял избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Поставените с посочената клауза изисквания били неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер. Така, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати. Същевременно, кредиторът не бил включил неустойката към договорната лихва и към ГПР, с което се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това се потвърждавало и от факта, че кредиторът изначално разсрочвал вземането за неустойка, очаквайки че длъжникът не може да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Така, вземането за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, водело до невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически 2 обоснован избор дали да го сключи. Невключването на подобна клауза в ГПР било в разрез с изискването на чл. 11, ал.1 т. 10 от ЗПК, тъй като на практика не бил посочен верният ГПР в ДПК. Подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Сочи се, че съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това представлявало нарушение на изискването на закона за правилно и пълно посочване на ГПР. Доколкото никъде в процесния договор не било посочено кои разходи го формират, според ищцата било налице нарушение по чл.22, вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР пък представлявало предоставяне на невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. На следващо място, изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция в двоен размер на дължимата по договора сума съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят, на практика правели задължението неизпълнимо.

При това положение и предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извода, че тя водела единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Освен това, непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл.8 от Договора била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетото в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС становище, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка представлявал 79,42 % от общо дължимата сума, като изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение 3 чрез гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер сума, почти равна на главницата по кредита. Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции. Действително, нямало пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение. Според ищцата, основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер. Тя нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните вреди от неизпълнението.

Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл било и решение от 27.03.2014 г. по дело С- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване. Клаузата, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директивата и на практика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест - опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му - да се отпусне кредит, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало че чл.8 от Договора бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК.

Според ищцата, клаузата относно дължимостта на възнаградителна лихва по 4 процесния договор също била недействителна, тъй като така уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави.

Действително към датата на уговарянето му нямало императивни разпоредби, определящи максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означавало, че свободата на договаряне не била ограничена, особено доколкото се касаело за потребителски договор, където потребителят бил послабата икономически страна и се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК.