Определение № 25864 от 03.10.2022, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 25864 гр. София, 03.10.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20221110107456 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 140, ал. 3 във вр. чл. 146 ГПК.

Образувано е по искова молба от Х. Ц. Р. против „Р. ( Б.)“ ЕАД, подадена пред Районен съд – гр. Т., в която са изложени твърдения, че между страните по спора възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен Договор за срочен банков кредит № 125561/27.10.2017 г., чийто условия са изменени с Анекс № 2/07.11.2019 г.

Ищецът излага подробни съображения, че при сключване на съглашението е действал в качеството на потребител, поради което отношенията между банката и кредитополучателя се уреждат от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители. В исковата молба са изложени доводи, че чл. 3.2.1., чл. 3.2.2. и чл. 3.5 от договора за кредит са нищожни, тъй като противоречат на нормативната уредба и са неравноправни, а събраните суми въз основа на тях суми от ответника са недължими. Ищецът поддържа, че клаузата на чл. 3.2 от съглашението предвиждаща заплащане на ежегодна комисионна за управление противоречи на чл. 27, ал. 2 ЗКНИП, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързвани с усвояване и управление на кредита. На следващо място страната сочи, че клаузата е нищожна, тъй като не предвижда отнапред уговорена сума, а процент от непогасената част от задължението. Ищецът намира, че чл. 3.2 от съглашението не съобразен с чл. 25, ал. 1 ЗКНИП, тъй като липсва методика, по която е изчислено вземането. При условията на евентуалност в исковата молба са изложени твърдения, че потребителят не дължи суми за комисионни за управление на кредита, тъй като банката не е извършила реални действия по управление на кредита, а и управлението на кредита от административна гледна точка не изисква усилия, пропорционални на уговорения размер на задължението на кредитополучателя. В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на чл. 3.2 от договора за кредит банката е удържала следните комисионни: 492,28 лева комисионна за 2019 г. заплатена на 05.12.2018 г.; 439,57 лева комисионна за 2020 г. заплатена на 05.12.2019 г.; 405,73 лева комисионна за 2021 г. заплатена на 07.12.2020 г. Ищецът поддържа, че на 07.12.2020 г. кредитът е погасен изцяло предсрочно от кредитополучателя, поради което комисионната за управление следвало да 1 бъде начислена пропорционално за последната година, в която задължението е погасено. В допълнение се сочи, че в годината, следваща годината на погасяването на кредита, банката не е извършвала каквито и да е действия по управлението му. Предвид изложеното ищецът намира, че клаузата на чл. 3.2.2 от процесното съглашение, предвиждаща, че комисионната не подлежи на възстановяване е нищожна, тъй като по същество представлявала отказ от бъдещо право на кредитополучателя да търси възстановяване на неоснователно начислени комисионни. В исковата молба са изложени твърдения, че клаузата на чл. 3.5 от договора, предвиждаща неустойка за пропуснати ползи в размер на 4 % от размера на предсрочно погасената сума е нищожна като противоречаща на чл. 41, ал. 4 ЗКНИП, съгласно която кредиторът няма право на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на задължението след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му.

Ищецът поддържа, че на 16.12.2020 г. ответникът удържал сумата в размер на 1944,03 лева, представляваща 2,5 % от размера на предсрочно погасения кредит. Страната сочи, че основанието, на което била събрана сумата е означено като „комисионна за предсрочно погасяване“, а не неустойка. Ищецът поддържа, че отправил извънсъдебно искане за връщане на удържаните от банката суми, но ответното дружество не изпълнило доброволно задължението си да върне неоснователно получените суми. Предвид наведените твърдения е формулирано искане съдът да обяви за нищожни клаузите на чл. 3.2.1, чл. 3.2.2 и чл. 3.5 от процесния договор за кредит като противоречащи на закона, а при условията на евентуалност нищожни като неравноправни. Наред с изложеното ищецът е отправил искане до съда при условията на евентуалност да признае за установено, че заплатените и удържани суми на основание чл. 3.2.1, чл. 3.2.2 и чл. 3.5 от съглашението са неоснователно заплатени „поради липса на законовите предпоставки за това“, в която част претенцията е неясна, поради което на страната следва да бъде предоставена възможност да я конкретизира. С исковата молба е направено и искане ответникът да бъде осъден да заплати получените по силата на посочените договорни клаузи суми и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху отделните удържани суми, считано от заплащането им до подаване на исковата молба на 26.08.2021 г. общо в размер на 379,13 лева. Направено е искане сторените от ищеца съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на дружеството.

Ведно с исковата молба са представени документи, за които е направено искане да бъдат приети като писмени доказателства по делото. Направено е искане ответното дружество да бъде задължено да представи по делото всички документи по процесния договор за кредит. Формулирано е искане за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза по поставени в исковата молба задачи.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител прави възражение за местна неподсъдност на спора, като същата следва да бъде определена по съгласно общото правило на 105 ГПК, тъй като противно на изложените в исковата молба твърдения ищецът не притежава качеството потребител по чл. 113 ГПК. По същество на спора с подадения отговор предявените обективно кумулативно съединени искове са оспорени като неоснователни. Процесуалният представител на ответника поддържа, че при 2 сключване на процесния договор за кредит ищецът е действал в качеството си на адвокат в рамките на своята професионална дейност, поради което не притежава качеството потребител съгласно легалната дефиниция дадена в ЗКНИП. В допълнение в подадения отговор е отбелязано, че целта на кредита е закупуване на помещение със статут на магазин с офис, който служи за кантора за упражняване на професионалната дейност на ищеца.

Процесуалният представител на ответното дружество поддържа, че имотът не е закупен за лични нужди на Х. Р., поради което лицето при сключване на договора за кредит не е действало като потребител. На следващо място се акцентира върху обстоятелството, че договорът е сключен при Общи условия на „Р. ( Б.)“ ЕАД за кредитиране на МПС / малки и средни предприятия/ клиенти, поради което разпоредбите да защита на потребителите не намират приложение към процесното правоотношение, а уговорените клаузи са валидни и обвързват страните. В подадения отговор са изложени твърдения, че страните по съглашението уговорили размера на дължимите комисионни и неустойки, поради което за банката не съществува задължение да установи конкретните административни и счетоводни дейности по обслужване на кредита. Процесуалният представител на ответното дружество поддържа, че клаузата на чл. 3.5 от процесния договор, уреждаща уговорената между страните неустойка за пропуснати ползи е валидна, поради което плащането не е без правно основание. В подадения отговор се сочи, че ищецът необосновано изтъква наименованието на счетоводното основание за извършеното плащане, тъй като водеща е волята на страните по съглашението, а именно сумата е събрана като неустойка за предсрочно погасяване на кредита, а не наименованието на счетоводната операция. По наведените доводи е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от дружеството съдебни разноски.

Ведно с исковата молба са представени документи, за които е направено искане да бъдат приети като писмени доказателства по делото. Процесуалният представител на ответника поддържа, че формулираното в исковата молба искане по чл. 190 ГПК е неконкретизирано, тъй като кредитното досие на ищеца съдържа множество документи, които са неотносими към разглеждания спор. Страната се противопоставя и срещу искането за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, тъй като се цели установяване на безспорни по делото обстоятелства, а именно, че на посочените в исковата молба дати са заплатени комисионни за управление на кредита и неустойка.

По подсъдността на спора:

С определение № 482/23.11.2021 г. по гр. д. № 745/2021 г. по описа на Районен съд – Т. производството по делото е прекратено по направения от ответника отвод за местна неподсъдност на спора по чл. 105 ГПК и делото е изпратено за разглеждане на Софийски районен съд. С определението е прието, че ищецът не притежава качеството потребител по процесния договор за кредит, тъй като при встъпване в съглашението Х. Ц. Раташки е действал в качеството си на адвокат в рамките на своята професионална дейност, поради което разпоредбата на чл. 113 ГПК не намира приложение. Съдебният акт е потвърден с Определение № 62/31.01.2022 г. по в.ч.гр.д. № 24/2022 г. по описа на Окръжен съд – гр. Л..

3

Правната квалификация на спора, която обуславя и местната подсъдност на спора, следва да бъде изведена от твърденията на ищеца изложени в исковата молба. Въпросът дали кредитополучателят по Договор за срочен банков кредит № 125561/27.10.2017 г. притежава качеството „потребител“ съгласно легалната дефиниция дадена в ЗКНИП според настоящия състав е такъв по същество на повдигнатия спор. Същевременно въпросът за подсъдността на спора от една страна предвид произнасянето на Окръжен съд – гр. Л. по реда на чл. 274 ГПК е стабилизиран съгласно разясненията дадени с Решение № 61/23.05.2015 г. по гр. д. № 6270/2014 г. по описа на ВКС, I ГО, а от друга и по същество се явява безпредметен доколкото от служебно изисканата справка от Национална база данни „Население“ се установява, че настоящият адрес на ищеца към датата на подаване на исковата молба е в гр. София. Съгласно разпоредбата на чл. 113 исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящия адрес на потребителя.

По редовността на исковата молба:

Съдът намира, че исковата претенция в частта относно формулирания петитум за признаване за установено, че заплатените и удържани суми на основание чл. 3.2.1, чл. 3.2.2 и чл. 3.5 от съглашението са неоснователно заплатени поради липса на законовите предпоставки за това не отговаря на изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. На ищеца следва да бъде предоставена възможност да уточни твърденията си, като заяви дали поддържа иск за прогласяване на клаузите за нищожни на основание различно от предявеното ( като противоречащи на ЗКНИП или неравноправни), в който случай следва да конкретизира основанието за недействителността или поддържа, че ответното дружество не е изпълнило свое задължение, произтичащо от процесния договор за кредит и какво е то.

При неизпълнение на дадените указания в срок исковата молба в посочената част следва да бъде върната.

По доказателствената тежест на спора:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 26, ал.1, пред. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на чл. 3.2.1, чл. 3.2.2 и чл. 3.5 от Договор за срочен банков кредит № 125561/27.10.2017 г. е да установи при условията на пълно и главно доказване наличие на облигационно правоотношение с ответника с предмет описан в исковата молба, както и че клаузите на чл. 3.2.1., чл. 3.2.2. и чл. 3.5 от съглашението са недействителни съгласно разпоредбите на ЗКНИП, а при условията на евентуалност са неравноправни.

В доказателствена тежест на ищеца по предявените при условията на евентуалност осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване плащане на посочените в исковата молба комисионни за управление на кредит и неустойка за пропуснати ползи. В доказателствена тежест на ответника е установи наличие на валидно основание за получаване на процесните суми.