Определение № 723 от 04.11.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 723 гр. София, 04.11.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела Дончева

Членове:

Величка Борилова

Капка Павлова като разгледа докладваното от Даниела Дончева Въззивно търговско дело № 20241001000104 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 264 и чл. 78, ал. 4 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от И. П., А. П. и Д. П., като наследници по закон на баща си И. П., и тримата действащи чрез своята майка и законен представител Р. И. П., чрез адв. В.В., против Решение № 685/29.05.2023 г., постановено по т.д.№ 1881/2021 г. , по описа на СГС,VI12 състав, в частта, в която са отхвърлени исковете на ищците за горницата над 16 071,42 лв. до размера от 32 577,07 лв. за всеки ищец, в която са изложени подробни съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение; въззивна жалба, подадена от „Веселец“ ООД, против Решение №685/29.05.2023 г., постановено по делото, в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на всеки ищец сумата от по 16 071.42 лв.; частна жалба, подадена от „Веселец“ ООД, против Определение № 3731/30.10.2023 г., постановено по делото, в частта, с която е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските; частна жалба, подадена от И. П., А. П. и Д. П., като наследници по закон на баща си И. П., и тримата действащи чрез своята майка и законен представител Р. И. П., чрез адв. В.В., против Определение № 3731/30.10.2023 г., постановено по делото, в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника сума от по 28 535,36 лв. с ДДС всеки.

В проведеното на 14.10.2024 г. открито съдебно заседание по делото надлежно упълномощеният процесуален представител на ответника 1

„Веселец“ ООД – адв. К., е отправил изявление за оттегляне на подадената от името на дружеството въззивна жалба – право, с което разполага всяка страна, съгласно разпоредбата на чл. 264 от ГПК.

Във връзка с последното, процесуалният представител на ищците е отправил искане за присъждане на разноски за процесуално представителство, изразяващо се в депозиране на отговор на въззивната жалба на „Веселец“ ООД.

При така изложеното, настоящият състав намира следното:

Съгласно чл.264 от ГПК във всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба. В този случай съдът следва да прекрати производството поради отказ на странаta от търсената защита.

С оглед горното, производството по делото следва да бъде прекратено в частта, в която съдът е допуснал до разглеждане въззивната жалба на „Веселец“ ООД против Решение №685/29.05.2023 г., постановено по делото, в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на всеки ищец сумата от по 16 071.42 лв .

Относно искането на процесуалния представител на ищците за присъждане на разноски, съобразно така стореното от търговското дружество оттегляне на въззивната му жалба, настоящият състав намира следното:

Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в който случай се прилага ал. 9. В чл. 81от ГПК е предвидено, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В процесния случай след оттегляне на въззивната жалба от „Веселец“ ООД, производството подлежи на прекратяване в тази част. В тази връзка в полза на процесуалния представител на въззивниците следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в хипотезата на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на съюзното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са 2 задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.

В Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г., на ВКС, Търговска колегия, първо отделение, е прието, че нормата на чл.

38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но не са обвързващи за съда в хипотезата на чл.

78, ал. 5 ГПК и на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При осъществяване на преценката относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника (адвокат) на страна в процеса безплатно процесуално представителство съдът следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело, като трябва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават - лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари - в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики. Следва да се допълни, че спрямо лицето, което понася отговорността за разноски, тежестта за същите трябва да отговаря на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36, ал. 1 ЗА, а не само да е съобразена с величината на материалния интерес, възведен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за да се гарантира принципа на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като принцип на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост.

3

На следващо място, следва да се посочи, че съгласно трайно установената съдебна практика, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, меродавен е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение, действал към момента на образуване на производството пред съответната инстанция, а не изменението на нормативния акт, с влизането в сила на което, е установен друг минимален размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7 ал. 2 от Наредбата. Разяснено е в практиката на касационната инстанция, че отговорността за разноски е материалноправен институт. От това следва, че размерът на адвокатските възнаграждения следва да бъде преценяван съобразно нормативния акт, който е действал към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, респ. към датата на извършване на съответното процесуално действие при общо пълномощно или представителство по силата на закона. В този смисъл са постановени решение № 50001/03.02.2023 г. по т. д. № 2530/2021 г. на I т.о., определение 460/21.06.2023 г. по ч. т. д. № 900/2023 г. на I т.о., определение № 782/ 12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/ 2014 г. на II т.о., определение № 189/ 29.05.2014 г. по гр. д. № 1024/2014г. на IV г.о. и определение № 270/ 24.07.2014 г. по гр. д. № 7159/2013г. на IV г.о. на ВКС, определение № 152 по т. д. № 50235/2016 г. I т.о. на ВКС; Определение 460/21.06.2023 г.по ч.т.д. № 900/2023 г. на I т.о. на ВКС.Определение №3163/23.10.2023 г. на ВКС по ч.гр.д.№3280/2023 г. на IV г.о. В този смисъл е и Определение № 50215 от 23.10.2023 г. по т. д. № 11/2022 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.

В процесния случай липсва представен по делото пред въззивната инстанция договор за осъществяване на безплатно процесуално представителство и защита. На л.12 в кориците на т.д.№1881/2021 г. на СГС се намира договор за безплатна правна защита и съдействие от 23.06.2021 г., в който е посочено, че адв. В. ще оказва безплатна правна помощ на ищците на основание чл.38, ал.1, т.1 и т.2 от ЗА, доколкото децата са малолетни, имат право на издръжка и не разполагат с възможност да заплатят минимално адвокатско възнаграждение. В договора е определено, че до приключване на производството пред първа инстанция за всеки един от исковете срещу съответните дружества, дължимото възнаграждение ще е в посочения размер и същото е дължимо от насрещните страни при благоприятен изход на спора или при постигане на спогодба, съразмерно на платеното от ответниците. В практиката на ВКС е изяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, или такова съгласие между страната по делото и нейния адвокат да е обективирано по друг начин /напр. устно в протокол от съдебно заседание, в пълномощно с последващо извършване от адвоката на действия по делото/, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното 4 основание за предоставяне на безплатна правна помощ, нито съдът е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума- в този смисъл напр. определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2266/2016 г. , ГК, І г.о. на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, определение № 45 от 22.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4456/2019 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС, определение № 50375 от 03.11.2022 г. по ч. гр. д. № 1338/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС. Настоящият състав напълно споделя тази практика. Само формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38 или на чл.38, ал.2 от ЗАдв. не е достатъчно, за да възникне в полза на адвоката основание да претендира и получи възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, без да е посочено (било в договор или по друг начин) конкретно основание от кръга на изчерпателно визираните в т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗА, т.е. в коя категория лица по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗАдв попада страната, при които само конкретно посочени категории лица законът допуска уговаряне на безплатна адвокатска защита по делата, в който смисъл е практиката на ВКС ( решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, определение № 507 от 19.09.2018 г. по ч. т. д. № 1972/2018 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, определение № 119 от 29.03.2022 г. по гр. д. № 1071/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС ).